общоприетите правила, без да ги обмисли и огледа от всички страни. Забелязах, че когато аз съм водач на маса, картоиграчите се карат по-рядко и ако наредя нещо, то веднага се изпълнява.
Както вече казах, водачът получава пет на сто от всички печалби. Той седи на пейка с подпрян на стената гръб, за да се предпази от подли нападения — нещо, което се случва. На коленете си постила завивка, под която крие големия си нож. Около него са насядали тридесет-четиридесет, понякога до петдесет играчи от всички кътчета на Франция, а също така много чужденци, включително и араби. Играта е лесна — важни са банкерът и този, който раздава. Всеки път, когато губи, банкерът отстъпва картите на съседа си. Играе се с петдесет и две карти. Онзи, който раздава, запазва една скрита карта. Банкерът изважда една карта и я обръща върху одеялото. Всеки прави своя залог. Играчите залагат или на банката, или на раздаващия. Когато залозите бъдат събрани в специален съд, започваме да откриваме една по една картите си. Всяка карта, голяма колкото едната от двете на килима, губи. Например раздаващият е скрил дама, а банкерът обръща петица. Ако на масата се появи дама преди петица, губи раздаващият. Ако стане обратното, губи банката. Водачът на масата трябва да помни сумите от залаганията, а също кой е бил раздавач и кой банкер, за да знае кому да връчи печалбата. А това не е лесна работа. Нужно е да защитаваш слабите от силните, които винаги са готови да злоупотребят със силата си. Когато водачът вземе решение по някой спорен въпрос, всички са длъжни да се подчинят безропотно.
Тази нощ убиха един италианец на име Карлино. Живееше с някакъв младок, който му беше жена. И двамата работеха като градинари. Сигурно подозираше, че животът му е в опасност, защото караше младока да дежури, докато спи, и на свой ред се будеше, за да пази любовника си. Бяха подредили празни тенекиени кутии под хамака си, за да не може никой да се промъкне безшумно до тях. И въпреки всичко успяха да го убият. Писъкът му беше веднага последван от страхотния трясък на срутилите се тенекиени кутии, които убиецът все пак бутна.
По това време Гранде водеше една игра, събрал около себе си повече от тридесет играчи. Близо до него аз си приказвах с някого. Викът и тенекиените кутии прекъснаха партията. Всички се надигнаха и взеха да се питат какво се е случило. Младият приятел на Карлино не бе видял нищо, а самият Карлино лежеше бездиханен. Дежурният по стая попита дали да не извика надзирателите. Не. Утре по време на проверката ще има достатъчно време да им кажем. Така и така е мъртъв, повече не можем нищо да направим за него. Гранде взе думата по случая:
— Никой нищо не е чул. Включително и ти, малкият — обърна се той към младока. — Утре като ни събудят, ще забележат, че е мъртъв.
И толкоз. Играта се възобнови. И играчите продължиха, като че нищо не се е случило. Крясъците „Крупие! Не, банкер!“ отново се понесоха над стаята.
С нетърпение чаках да видя какво ще стане, след като надзирателите открият трупа. В пет и половина прозвуча първият сигнал за ставане. В шест — вторият. Започнаха да раздават кафето. В шест и половина трети звънец и проверка — дотук всичко, както си го знаем. Но днес нещо трябваше да се случи. Още при втория звънец дежурният каза на копоя, който придружаваше раздавача на кафе:
— Шефе, тук убиха един.
— Кой?
— Карлино.
— А, добре.
Десет минути по-късно пристигнаха шестима копои:
— Къде е трупът?
— Там.
Видяха ножа, забоден в гърба на Карлино от долу на горе през хамака. Извадиха го.
— Носачи, изкарайте го.
Двама души го изнесоха върху носилка. Слънцето изгря. Трети звънец. Все още с кървавия нож в ръка, началник-надзирателят заповяда:
— Всички да се строят вън за проверка. Днес няма да има оправдания за болните.
Всички се изнизахме. Комендантът и останалите началници винаги присъстват на проверката. Започнаха да ни извикват. Щом стигнаха до Карлино, дежурният по стая отговори:
— Умря нощеска. Отнесоха го в моргата.
— Добре — рече копоят и продължи с извикванията. Когато се увериха, че всички сме налице, началникът на лагера вдигна високо ножа и запита:
— Познава ли някой този нож?
Никой не отговори.
— Виждал ли е някой убиеца?
Пълно мълчание.
— И така, както обикновено, никой нищо не знае. Всички да минат пред мен с протегнати напред ръце и после отивайте на работа. Всичко е както обикновено, господин комендант, нищо не ни позволява да идентифицираме убиеца.
— Следствието е приключено — рече комендантът. — Запазете ножа и закачете за него бележка, че е послужил за убийството на Карлино.
И това беше всичко. Върнах се в стаята и си легнах да поспя, защото цяла нощ не бях мигнал. Точно когато се унасях, си казах, че каторжникът не струва много нещо. Дори когато е бил убит по най-подъл начин, никой не си разваля спокойствието, за да открие истината. В очите на администрацията ние не струваме нищо. Имаме по-малко значение от кучетата.
Бях решил да започна работата си като клозетаджия в понеделник. Щях да излизам в четири и половина сутринта заедно с един приятел, за да почиствам цукалата в нашата сграда. Според правилника трябваше да изхвърляме лайната чак долу в морето. Само че ние се уговаряхме с биволаря да ни чака на определено място на платото, където минаваше циментов канал. Само за двадесет минути изпразвахме всички каци в канала и ливвахме отгоре три хиляди литра морска вода, довлечена от биволите в огромно ведро. За услугата плащахме по двадесет франка дневно на биволаря — симпатичен негър от Мартиника. Накрая помагахме на мръсотиите да се оттекат с помощта на твърда метла. При първия ми работен ден се изморих от носенето на каците, закачени на два дървени пръта. Надявах се, че скоро ще привикна към тежестта.
Новият ми другар изглеждаше много услужлив, но Галяни ме предупреди, че е изключително опасен тип. Извършил беше около седем убийства тук на островите. Неговата далавера бе да продава лайна. Всеки градинар трябваше сам да си осигурява тор. За целта се издълбаваше една дупка, изпълваше се със сухи листа и треви, а моят мартиниканец тайно занасяше една-две каци с нечистотии. Той естествено не можеше да се справя сам и аз трябваше да му помагам. Знаех обаче, че това, което правим, е голяма грешка, защото може да доведе до пренасяне на дизентерия чрез зеленчуците, а болестта ще засегне както надзирателите, така и каторжниците. Реших един ден, като го опозная по-добре, да му обясня всичко. Аз, разбира се, щях да му плащам за загубите, които понася след прекратяването на търговията си. Той си имаше и друго занимание — дялкаше разни неща от биволски рога. Що се отнася до риболова, каза, че не можел да ми даде никакъв съвет, но долу на кея Шапар или някой друг би ме упътил.
И така станах аз клозетаджия. Щом приключех с работата, взимах един душ, нахлузвах къси панталони и тръгвах да ловя риба където ми видят очите. Имах само едно задължение — да се връщам по обяд в лагера. Благодарение на Шапар не ми липсваха нито въдици, нито куки. Когато се връщах обратно с уловените барбуни, увиснали на прекараната през хрилете им тел, жените на надзирателите често ми подвикваха. Всички ми знаеха името. „Папийон, продайте ми две кила барбуни!“
— Болна ли сте?
— Не.
— Детето ви ли е болно?
— Не.
— Тогава няма да ви продам нито една риба.
Обикновено се радвах на добър улов, който раздавах на приятелите си в лагера. Понякога разменях риба за франзели, зеленчуци или плодове. Хората от моята тайфа ядяха риба поне веднъж на ден. Веднъж като се връщах с дузина тлъсти лангусти и седем-осем кила барбуни, минах покрай къщата на коменданта Баро. Една доста дебела жена ми подхвърли:
