— Говорете каквото си щете, докторе. Виното ви е замаяло главата. Не ми пука от плоските и кръглите ребра — ние ядем именно заек. Видях им костюмчетата и главите.
Така Матю се измъкна на косъм. Но няколко дни по-късно счете за правилно да връчи оставката си като готвач.
Денят, когато щях да получа свобода на действие, наближаваше. Още няколко седмици и Баро си заминаваше. Вчера отидох да видя дебелата му жена, която между другото много отслабна благодарение на диетата си от варена риба и пресни зеленчуци. Добрата дама ме покани да вляза, за да ми връчи бутилка хининово вино. Вътре вече стояха подредени куфарите. Подготвяха се за отпътуването. Комендантшата, както всички я наричаха, се обърна към мен със следните думи:
— Папийон, не знам как да ви се отблагодаря за всички грижи, които положихте за мен през изминалите месеци. Знам, че в някои дни с лош късмет ми давахте всичко уловено. Благодаря ви много за това. Благодарение на вас се чувствам далеч по-добре и отслабнах с четиринадесет кила. Как да ви изразя признателността си?
— Това, което ще ви помоля да направите, госпожо, е нещо много сложно. Намерете ми добър компас. Точен, но малък.
— Молите ме за нещо хем дребно, хем трудно откриваемо. Ще ми бъде трудно да се справя за три седмици.
Осем дни преди отпътуването си благородната жена, притеснена, че не може да ми намери компас, взе първия кораб и отиде до Кайен. Четири дни по-късно се върна с прекрасен компас, гарантиран против магнитни влияния.
Тази сутрин комендантът и комендантшата Баро заминаха. Вчера Баро предаде управлението на острова на един офицер надзирател със същия чин като него. Наричаше се Пруйе и идваше от Тунис. Добрата новина беше, че новият началник прие Дега да си остане на старата длъжност главен писар. Това беше важно за всички, особено за мен. Новият комендант се обърна към каторжниците, строени в двора на лагера, с реч, която остави впечатлението за енергичен, но интелигентен човек. Между всички останали неща той каза и следното:
— От днес аз поемам управлението на Островите на спасението. Констатирах, че методите на предшественика ми са довели до положителен резултат и поради това нямам намерение да променям сега съществуващия ред. Не виждам причини да налагам промени в установения от вас начин на живот, освен ако вие не ме принудите на това.
Както се досещате, гледах отдалечаването на комендантшата и съпруга й с радост, макар че петте месеца принудително бездействие бяха минали удивително бързо. Относителната свобода, на която се радваха почти всички каторжници тук, хазартът, риболовът, разговорите, новите запознанства, споровете, караниците, обсебваха цялото ни внимание и човек нямаше възможност да се отегчава.
Въпреки всичко аз не се оставих на средата да ме погълне. Всеки път, когато се сприятелявах с някого, си задавах въпроса: „Този дали не е кандидат за бягство? Дали би могъл да ми помогне в подготовката, ако самият той не ще да се чупи?“
Живеех само за това — да избягам, да избягам, сам или с другар, да се махна. Бях обладан от тази мисъл, но не я споделях с никого, както ме бе посъветвал Жан Кастели. Нищо не можеше да ме разколебае — бях твърдо решен да осъществя идеала си — да замина.
Седма тетрадка
Островите на спасението
Погребаният сал
За пет месеца успях да опозная островите до най-малките подробности. Стигнах до извода, че градината при гробището, където на времето работеше приятелят ми Карбониери — в момента той въртеше друга далавера, — е най-подходящото място за изработването на сал. Помолих Карбониери отново да поеме градината, и то без помощник. Съгласи се. Желанието му беше удовлетворено благодарение на Дега.
Една сутрин, като минавах покрай къщата на новия комендант с нанизан на жица богат улов от барбуни, чух младият слуга каторжник да обяснява на млада жена:
— Ето този, госпожо комендантша, носеше всяка сутрин риба на госпожа Баро.
— Значи той е Папийон — отвърна хубавата мургава брюнетка, която приличаше по-скоро на алжирка.
После се обърна към мен и ми рече:
— Госпожа Баро ме почерпи с много вкусни лангусти, уловени от вас. Заповядайте у дома. Ще ви предложа чаша вино и козе сирене, пристигнало току-що от Франция.
— Не, госпожо, благодаря.
— Защо? Приемали сте поканите на госпожа Баро, а отхвърляте моята.
— Нейният съпруг специално беше разрешил да влизам у тях.
— Вижте какво, Папийон, мъжът ми командва целия лагер, но вкъщи командвам аз. Влизайте и не се бойте.
Усетих, че тази властна мургава хубавица може да се окаже добър приятел, но и опасен враг. Влязох.
На масата в трапезарията тя ми поднесе чиния с пушена шунка и сирене. Седна срещу мен без много да се церемони и ми наля първо вино, а после кафе и чудесен ром от Ямайка.
— Папийон — подхвана тя, — въпреки цялата бъркотия около отпътуването си и нашето пристигане госпожа Баро намери време да ми спомене за вас. Знам, че единствено на нея сте давали риба. Надявам се да правите и на мен същата услуга.
— Причината е, че тя бе болна, а вие, доколкото виждам, се чувствате съвсем добре.
— Не умея да лъжа, Папийон. Вярно е, че съм здрава, но съм морско чедо и обожавам рибата. От Оран съм. Само едно ме безпокои — знам, че не взимате пари за улова си. Това ми е притеснението.
Накратко, в крайна сметка решихме, че ще й нося риба. Оставих й три кила барбуни и шест рака и тъкмо си допушвах цигарата, когато се появи комендантът.
Щом ме видя и започна:
— Жюлиет, вече ти обясних, че нито един каторжник, с изключение на слугата, няма да влиза в тази къща.
Надигнах се от стола, но мадамата отсече:
— Стойте си на мястото! Този каторжник госпожа Баро специално ми го препоръча, преди да замине. Така че тук нямаш думата. Друг освен него няма да каня. Пък той ще ми носи риба, когато си поискам.
— Добре — кандиса комендантът. — Как ви викат?
Исках да стана прав, докато му отговарям, но Жюлиет сложи ръка на рамото ми и ме накара да си седна обратно:
— Вие сте в моята къща. Комендантът тук не е комендант, а моят съпруг господин Пруйе.
— Благодаря, госпожо. Наричам се Папийон.
— А, така ли! Чувал съм за вас и за бягството ви от болницата в Сен Лоран преди повече от три години. Впрочем един от нападнатите тогава от вас надзиратели случайно ми се пада племенник. На мен и на новата ви покровителка.
Жюлиет избухна в звънлив млад смях:
— А, значи вие сте цапардосали Гастон? Нищо, това няма да повлияе на нашите отношения.
Комендантът, който все още стоеше прав, се обърна към мен:
— Просто невероятно е колко много умишлени и непредумишлени убийства се извършват годишно на островите. Много повече, отколкото на континента. Как бихте обяснили този факт, Папийон?
— Оттук, господин комендант, хората не могат да избягат и това ги прави по-сприхави. Те в продължение на години се блъскат един връз друг и неизбежно помежду им възникват неразрушими приятелства или незатихваща омраза. От друга страна, повече от деветдесет и пет на сто от убийствата остават неразкрити и извършителите им са почти напълно уверени, че ще се измъкнат безнаказано.
— Обяснението ви е логично. От колко време ходите на риболов и какви са основните ви задължения, та
