имате време и за разходки?
— Чистя клозетите. Още в шест сутринта привършвам с работата си и ми остава време за риболов.
— През целия ден ли се занимавате само с това? — запита Жюлиет.
— Не, задължен съм да се прибирам в лагера по обяд и после имам право да изляза отново между три и шест. Това ми създава затруднения — понякога не успявам нищо да уловя заради отливите.
— Но ти ще му издадеш специално разрешително, нали, мишленце? — изгука Жюлиет към мъжа си. — От шест сутринта до шест вечерта. Така ще може да лови риба, когато му е удобно.
— Да, добре — отвърна комендантът.
Напуснах къщата, като мислено се поздравих за поведението си. Трите спечелени часа от дванадесет до три щяха да ми бъдат много полезни. Това беше времето за следобедна почивка и почти всички надзиратели го използваха, за да дремнат. Щях да се чувствам много по-свободен.
На практика Жюлиет напълно ни обсеби — мен и моя улов. Понякога стигаше дотам, че пращаше слугата да ме издири и тя идваше след него, за да може лично да прибере рибата. Често пъти момчето ме намираше и ми казваше: „Комендантшата нареди да взема всичко, което си уловил, защото довечера е канила гости на вечеря и иска да им приготви еди-какво си ядене.“ Накратко, тя почна да се разпорежда с риболовните ми умения, и понякога ме пращаше да й доставя специално тази или онази риба или пък да се гмурна за раци. Това положение беше сериозен удар по менюто на нашата банда, но пък аз се ползвах с привилегии, каквито нямаше никой друг. Тя умееше да проявява и внимание: „Папийон, в един часа ли е днес приливът?“ — „Да, госпожо.“ — „Елате тогава да обядвате у дома, така няма да има нужда да се връщате до лагера.“ И аз обядвах у тях, никога в кухнята, винаги в трапезарията. Тя сядаше срещу мен и ми поднасяше блюдата и напитките. Не беше така дискретна като госпожа Баро. Често лукаво ме разпитваше за миналото ми. А аз ловко отбягвах подробностите около живота ми в Монмартър, които явно най-силно я интригуваха, и говорех за детството и ранната си младост. По време на тези обеди комендантът спеше в съседната стая.
Една сутрин след много успешен улов — бях хванал около шестдесет рака — се отбих у тях към десет часа. Седеше облечена в бял пеньоар, докато друга млада жена навиваше косата й на ролки. Поздравих и й предложих дузина от раците.
— Не — рече тя. — Дай ми ги всичките. Колко са общо?
— Шестдесет.
— Чудесно, остави ги ей там, ако обичаш. Колко ти трябват, за да нахраниш приятелите си?
— Осем.
— Тогава вземи си осем, а останалите дай на прислужника да ги сложи на хладно.
Просто не знаех как да реагирам. Никога досега не се беше обръщала към мен на „ти“, още повече че сега го правеше пред друга жена, която без съмнение щеше веднага да разнесе клюката. Безкрайно притеснен, се обърнах, за да си вървя, но тя отсече:
— Я стой мирен. Седни и си сипи една мастичка. Сигурно си се сгорещил.
Властният й тон така ме обърка, че се подчиних. Започнах да отпивам бавно от мастиката и запалих цигара. Младата жена, която решеше комендантшата, от време на време ми хвърляше по някой поглед. Комендантшата забеляза това в огледалото и попита:
— Готино ми е гаджето, нали, Симон? И всички ми завиждате за него, нали?
Двете избухнаха в смях. Искаше ми се да потъна в земята. Най-глупашки избъбрих:
— За щастие вашето гадже, както ме нарекохте, не е особено опасно, защото в положението, в което се намира, не може да бъде гадже на никого.
— Да не би сега да искаш да ми кажеш, че не си хлътнал по мене? — продължи да се занася алжирката. — Ти си истински лъв и никой досега не беше успявал да те укроти. А ето, че аз мога да те накарам да правиш каквото си поискам. Трябва да има някаква сериозна причина за това, кажи, Симон?
— Не я знам каква е причината — обади се Симон, — но истината, Папийон, е, че вие се държите като дивак с всички освен с комендантшата. До такава степен, че жената на главния надзирател ми се оплака от вас. Миналата седмица сте носели повече от петнадесет кила риба и не сте пожелали да й продадете две нещастни малки рибки, за които отчаяно ви се примолила, защото в месарницата него ден нямало стока.
— Ами! Това не ми го беше разправяла, Симон!
— Ти друго да видиш! Знаеш ли как отговорил онзи ден на госпожа Каргьоре? — продължи да бъбри Симон. — Видяла го да носи раци и една голяма мурена и рекла: „Продайте ми тази мурена, Папийон, или поне половината от нея. Нали знаете, че ние, бретонците, много умеем да я приготвяме.“ — „Не само бретонците могат да я оценят по достойнство, госпожо. И други народи, включително хората от Ардеш, знаят още от римляните, че това е деликатес.“ И си продължил пътя, без да й я продаде.
Двете избухнаха в смях.
Върнах се бесен в лагера и вечерта разказах случката на другарите си.
— Кофти работа — отбеляза Карбониери. — Тази кучка те излага на опасност. Стъпвай в дома й колкото е възможно по-рядко, и то само ако си сигурен, че комендантът си е вкъщи.
Всички останали бяха на същото мнение. Реших да последвам съвета.
Открих един дърводелец от Валенсия. Значи почти земляк. Лежеше за убийството на някакъв лесничей. Беше запален комарджия и винаги тънеше в дългове. Денем си счупваше гърба, за да изработва дрънкулки, а нощем пропиляваше спечеленото. Понякога му се налагаше да се разплаща в натура. Останалите злоупотребяваха с положението му и му плащаха например по сто и петдесет — двеста франка за едно ковчеже от розово дърво, чиято истинска стойност беше триста. Реших да го атакувам. Една сутрин го заговорих, докато се миехме:
— Искам тази вечер да обсъдя нещо с теб. Ела при клозетите, щом ти дам знак.
През нощта останахме сами и можахме да поприказваме на спокойствие.
— Бурсе, ние с теб сме земляци, знаеш ли? — подхванах аз.
— Не! Как така?
— Не си ли от Валенсия?
— Да.
— Аз пък съм от Ардеш. Значи сме земляци.
— И какво от това?
— Ами такова, че не мога повече да гледам как те грабят, когато си задлъжнял, и как ти плащат половината от цената на вещите, които им продаваш. Като изработиш нещо, носи ми го на мен, аз ще го купувам на реалната му цена. За това ми беше думата.
— Благодаря — рече Бурсе.
Започнах непрекъснато да му помагам. Той все имаше проблеми със заемите си. Всичко вървеше добре до деня, когато се сдърпа с Вичиоли — корсикански бандит и мой добър приятел. Научих за проблема от самия Бурсе. Той дойде да ми каже, че Вичиоли го заплашвал и си искал обратно заема от седемстотин франка. Дърводелецът довършвал в момента малък секретер, но не знаел кога ще е напълно готов, защото го работел тайно. Действително на островите беше забранено да се изработват по-едри мебели, защото харчеха много дървесина. Обещах, че ще направя, каквото мога. Наговорихме се с Вичиоли и разиграхме малка комедия.
Корсиканецът трябваше да притисне Бурсе и дори сериозно да го сплаши. Аз щях да се появя в ролята на добрия спасител. Всичко протече според плана. След тази нагласена история Бурсе вече се кълнеше в мен и ме гледаше с пълно доверие. За първи път, откак бе пристигнал в каторгата, можеше да спи спокойно. Реших, че е време да рискувам.
Една вечер направо му казах:
— Ще ти дам две хиляди франка, ако изпълниш моята поръчка: сглобяем сал за двама.
— Слушай, Папийон, не бих го сторил за никого, но заради теб съм готов да рискувам две години изолатор, ако ме пипнат. Има само една пречка — не мога да изнасям големи дъски от ателието.
— Имам човек за тази работа.
— Кой?
— Момчетата с бебешката количка Нарик и Кение. Как смяташ да подходиш към задачата?
