— Просто ми остана много неприятно чувство от прекалено любопитните погледи на един, дето му викат Бебер Селие. Имам усещането, че е видял как Нарик измъква дъската изпод тезгяха и я тиква в бурето с вар, за да я изнесе от работилницата. Проследи Нарик с поглед чак до изхода. Двамата баджанаци отиваха да варосват една сграда. Ето това ме разтревожи.
— Този Бебер Селие живее в нашето помещение, не ми се вярва да е доносник — споделих по-късно с Гранде. А той ми рече:
— Тоя е бил на времето в трудовите войски. Оттам постъпил в африкански батальон, служил в наказателна рота — изобщо един от онези диви войници, които са обходили всички военни затвори на Мароко и Алжир, побойник, опасен с ножа, пристрастен към млади момчета, педераст, комарджия. Откъдето и да го погледнеш — изключително опасна отрепка. За него няма живот извън каторгата. Ако те е усъмнил, осигури си предимство, убий го още тази нощ и така, дори да е кроял планове, няма да успее да те издаде.
— Нищо не доказва, че е доносник.
— Вярно — съгласи се Галяни, — но нищо не доказва и обратното, че е свястно момче. Знаеш, че каторжниците от този тип не си падат по бегълците. Това твърде много обърква спокойното им, добре организирано живуркане. Те не доносничат за нищо друго на света, но когато става дума за бягство…
Посъветвах се с Матю Карбониери. Той беше на мнение да го убием тази нощ. Искаше да го стори сам. Сбърках, като го спрях. Идеята да убия или да позволя на друг да убие някого само въз основа на непотвърдени подозрения ми се струваше отблъскваща. Ами ако на Бурсе му се е привидяло? Човек от страх какво ли не си въобразява. Попитах и Нарик:
— Кажи, Добряк, да си забелязвал нещо особено от страна на Бебер Селие?
— А, не. Изнесох бурето на рамо, за да не може надзирателят да надникне в него и да види какво нося. Според договорената тактика трябваше да застана пред надзирателя с буре на рамо и да чакам баджанака да се присъедини към мен. Така арабинът щеше да разбере, че не бързам да се измъкна и нямаше да настоява да пребърка бурето. После обаче баджанакът каза, че му се сторило, че Бебер Селие внимателно ни наблюдава.
— Ти какво мислиш по въпроса?
— Тази дъска беше особено важна, защото човек от пръв поглед може да отгатне, че е предназначена за построяването на сал. Затуй баджанакът се изнерви повече от обикновено. Беше си го шубе. Мисля, че му се е сторило.
— И аз тъй мисля. Да не говорим повече за това. Когато дойде време за последната част, първо проверете къде е Бебер Селие и после действайте. Пазете се от него толкова, колкото и от надзирателя.
Цяла нощ блъскахме карти като дяволи. Спечелих седем хиляди франка. Колкото по-разсеяно играех, толкова повече печелех. В четири и половина тръгнах да си изпълнявам, така да се каже, обществените задължения. Оставих обаче мартиниканеца да свърши и моята част от работата. Дъждът беше спрял. В предутринния мрак стигнах до гробището. Опитах се да отъпча земята с крака, защото не можах да открия лопатата. Справих се горе-долу. В седем сутринта, когато слязох на риболов, вече грееше ярко слънце. Тръгнах към най-южната точка на Роаял, откъдето смятах да спуснем сала в морето. Беше бурно, имаше високи вълни. Стори ми се, че няма да е лесно да се оттласнем от брега без някоя вълна да ни запрати обратно върху скалите. Хвърлих въдицата и съвсем скоро налових доста барбуни. За нула време събрах пет кила. Измих ги с морска вода и спрях да си почина. Усещах се угрижен и уморен след лудешката нощ. Седнах на сянка и се постарах да се отпусна. Казах си, че напрежението, в което живея вече от три месеца, скоро ще свърши. После обмислих отново случая със Селие и потвърдих пред себе си, че нямам право да го убия.
Тръгнах към Матю. От оградата на градината му можех ясно да видя гроба. Из алеята се беше разсипала пръст. По пладне Карбониери трябваше да иде да я помете. Минах и покрай Жюлиет, дадох й половината от рибата.
— Папийон, сънувах те в лош сън — каза ми тя. — Видях те облян в кръв, а после окован с вериги. Не прави глупости, много ще ми е мъчно, ако нещо ти се случи. Толкова се разстроих от този сън, че още не съм се нито измила, нито сресала. Търсих с бинокъла да видя къде ловиш риба и не успях да те открия. Къде се дяна днес?
— Бях от другата страна на острова. Затова не сте ме видели.
— Защо ходиш толкова далече, та да не мога да те намирам с бинокъла? Ами ако те отнесе някоя вълна? Кой ще те види, за да те измъкне от зъбите на акулите?
— Е, не преувеличавайте!
— Мислиш, че преувеличавам ли? Забранявам ти да ходиш в другия край на острова и ако не ми се подчиниш, ще накарам мъжа ми да ти отнеме разрешителното.
— Хайде, госпожо, проявете разум. За ваше успокоение отсега нататък ще предупреждавам слугата ви къде точно ловя.
— Добре. А защо изглеждаш толкова изморен?
— Права сте, госпожо. Връщам се в лагера да си легна.
— Върви, но в четири те чакам, за да пием кафе. Чуваш ли?
— Да, госпожо. До скоро.
Само това ми липсваше, за да се успокоя съвсем. Сънят на Жюлиет! Като че ли си нямах достатъчно сериозни проблеми, та трябваше да прибавям и сънищата.
Бурсе ми призна, че се чувствал непрекъснато под нечие наблюдение. От петнадесет дни чакахме последната част от сала — дъска, дълга метър и петдесет. Според Нарик и Кение нямало нищо нередно, но Бурсе упорстваше и не щеше да се захване с дъската. Ако не се налагаше да й се изработят пет изчислени до милиметър гнезда, Матю щеше да я направи в градината си. Но именно в нея трябваше да се втъкнат останалите пет ребра на сала. Нарик й Кение по това време се занимаваха с ремонта на параклиса и имаха възможност свободно да внасят и изнасят строителен материал от ателието. Нещо повече — бяха им отпуснали малка каручка с един вол. Трябваше да се възползваме от предоставената възможност.
Притиснат от нас, Бурсе най-сетне се зае с последния чарк. Веднъж заяви, че докато го нямало, някой бил пипал дъската и после я бил върнал на мястото й. Оставаше да се изработи още едно гнездо. Решихме, че след като привърши, ще закрепи готовата дъска под плота на тезгяха си. Трябваше да сложи един косъм, за да видим дали действително някой ще бърника там. Издълба последното гнездо и в шест си тръгна от работилницата, след като се убеди, че не е останал никой освен копоят. Дъската си беше на мястото. Косъмът също. На следващия ден по обяд стоях в лагера и чаках да се върнат бачкаторите от работилницата — общо осемдесет човека. Нарик и Кение бяха в групата. Но не и Бурсе. Един немец се доближи до мен и ми връчи добре сгъната и залепена бележка. Никой преди мен не я бе отварял. В нея пишеше: „Косъма го няма, значи някой е пипал дъската. Помолих копоя да ме остави да поработя през почивката, за да привърша малкото ковчеже от розово дърво, с което се занимавам сега. Разреши ми. Ще преместя дъската и ще я скрия сред сечивата на Нарик. Предупреди ги. В три най-късно трябва да я изнесат. Може би ще победим доносника благодарение на бързината си.“
Нарик и Кение се съгласиха. Щяха да тръгнат първи към работилницата. Преди останалите да влязат, двама щяха да се сбият точно на входа. Помолихме за тази услуга Масани и Сантини, земляци на Карбониери — корсиканци, подвизавали се на Монмартър. Не попитаха за причините — това чудесно ни устройваше. Нарик и Кение трябваше да се възползват от суматохата, за да изскочат набързо с някакъв строителен материал и да хукнат към работната си площадка, като че ли инцидентът не ги засяга. Всички се съгласихме, че имахме още шансове. Ако успеехме, аз се задължавах да стоя мирен един-два месеца, защото явно някой вече знаеше, че се подготвя сал. Нека опита да открие кой го подготвя и къде го крие.
Най-сетне стана два и половина, хората започнаха да се стягат. От сигнала за тръгване до началото на работното им време имаше половин час. Потеглиха. В колона от двадесет редици по четирима души. Бебер Селие се намираше някъде по средата на тази колона.
Нарик и Кение вървяха най-отпред, Масани и Сантини веднага след тях, Бебер Селие в десета редица. Мислех, че добре се получи така, защото в момента, когато Нарик грабне дъската заедно с останалите боклуци, останалите още няма да са успели да влязат. Бебер ще е на вратата или една-две крачки по-
