напред. Щом кавгата избухне — а онези двамата обещаха да се карат като дърти шафрантии, — всички, включително и Бебер, ще се обърнат да видят какво става. В четири всичко вече беше наред. Дъската дремеше някъде под някоя купчина строителни материали в църквата. Не бяха успели да я изкарат оттам, но поне добре я бяха прикрили.
Отидох да посетя Жюлиет, но не си беше у дома. На връщане минах през площадчето, където се намират административните сгради. Прави на сянка, Масани и Жан Сантини чакаха да ги тикнат в карцера. Предварително знаехме, че ще свърши така. Приближих се и попитах:
— Колко?
— Осем дни — отвърна Сантини.
— Такъв срам, да се бият двама земляци! — изкоментира един копой корсиканец.
Върнах се в лагера. В шест Бурсе пристигна сияещ:
— Като че съм имал рак и внезапно докторът ми е казал, че е сбъркал диагнозата и съм съвсем здрав — призна ми той.
Карбониери и останалите другари тържествуваха и ме поздравяваха за умението, с което съм организирал цялата операция. Нарик и Кение също изглеждаха доволни. Всичко вървеше добре. Спах цяла нощ, макар че комарджиите още в началото на вечерта ме поканиха да се присъединя към тях. Престорих се, че имам тежко главоболие. Истината е, че бях смъртно уморен, но щастлив и доволен, защото се чувствах на прага на успеха. Най-трудното бе зад гърба ми.
Тази сутрин Матю предвидливо скри дъската в кухината на стената. Пазачът на гробището се бе заел да почиства алеите около нашия гроб скривалище. Нямаше да е разумно точно сега да се приближаваме до него. Всяка сутрин на разсъмване се промъквах с една дървена лопата в ръка да пооправя пръстта върху рогозките. Помитах алеята и чак тогава се връщах да чистя клозетите, като скривах в някоя кофа метлата и лопатата.
Изминаха точно четири месеца, откакто започнахме подготовката на бягството, и девет дни, откакто последната съставна част на сала беше в наши ръце. Вече не валеше всеки ден, понякога и нощите бяха ясни. Всичките ми сетива бяха изострени в очакване на двата съдбовни момента — първо трябваше да измъкнем прословутата дъска от градината на Матю и да я прикрепим към останалата част на сала, като внимаваме всяко ребро да влезе точно на мястото си. Това не можеше да стане през деня. И второ — бягството. Нямаше как да побегнем веднага, след като сме извадили сала от скривалището, защото трябваше първо да го натъпчем с кокосовите орехи и да подредим необходимите продукти.
Вчера разказах на Жан Кастели докъде сме стигнали. Зарадва се, че почти съм достигнал крайната цел.
— Луната сега е в първата си четвърт — каза ми той.
— Знам. С други думи в полунощ тя вече няма да ни пречи. Отливът е в десет вечерта, значи моментът да спуснем сала във водата е между един и два сутринта.
Двамата с Карбониери решихме да пришпорим събитията. Утре в девет сутринта — монтиране на последната дъска от сала. Същата нощ бягаме.
Бяхме съгласували внимателно действията си. На следващия ден сутринта влязох в гробището откъм градината, като прескочих стената с лопата в ръка. Докато събирах пръстта върху рогозките, Матю донесе дъската от другия тайник. Двамата заедно повдигнахме преплетените палмови листа и ги оставихме настрани. Салът стоеше на мястото си и изглеждаше в много добро състояние. Мокър и кален, но здрав. Извадихме го, защото се нуждаехме от място за сглобяването. Набихме петте ребра в полагащите им се гнезда. За да прилепнат добре, ни се наложи да удряме с камък. В момента, в който приключихме и се готвехме да върнем сала на мястото му, зад нас се появи един надзирател с пушка в ръка.
— Стойте или ще стрелям!
Пуснахме сала и се изправихме с вдигнати ръце. Познавах го този копой — беше главен надзирател в работилницата.
— Не правете глупости и не се опитвайте да се съпротивлявате. Заловени сте. Приемете го и се опитайте поне да си спасите живота, защото в момента той виси само на моето желание или нежелание да ви разстрелям. Хайде, вървете пред мен с вдигнати ръце. Към комендатурата, ходом марш!
При входа на гробището се сблъскахме с един арабин ключар. Копоят му рече:
— Благодаря ти за услугата, Мохамед. Мини покрай нас утре сутрин — ще ти дам, каквото ти бях обещал.
— Мерси — отвърна онова псе. — Сто на сто ще мина, но Бебер Селие също трябва да ми плати, нали така?
— По тоя въпрос ще се разбереш лично с него — каза копоят.
Тогава се осмелих да попитам:
— Значи Бебер Селие ни е изпортил, а господин началник?
— Ти го казваш.
— Добре де, въпросът е да знаем със сигурност.
Като продължаваше да ни държи на мушка, копоят заповяда на Мохамед да ни пребърка. Арабинът измъкна ножа, който носех на кръста си. Взе и този на Матю.
— Хитрец си ти, Мохамед — рекох му аз. — Как успя да ни разкриеш?
— Всеки ден се катерех по палмите, за да разбера къде сте скрили сала.
— А кой те подучи да постъпваш така?
— Първо Бебер Селие, а после надзирателят Брюе.
— Хайде тръгвайте — прекъсна ни копоят. — Достатъчно приказвахте. Вече можете да спуснете ръце, но вървете по-бързо.
Четиристотинте метра до комендатурата ми се сториха най-дългият път, който някога съм извървявал. Чувствах се смазан. Толкова мъки, за да ни пипнат накрая като последни глупаци. Господи, колко жесток се оказа към мен! Пристигането ни в комендатурата предизвика страшна бъркотия. Колкото повече се приближавахме, толкова повече надзиратели идваха да се присъединят към оня зад гърба ни. А той продължаваше да ни държи на мушка.
Когато най-сетне стигнахме, вече се бяха събрали седем-осем копои.
Арабинът беше избързал преди нас, за да предупреди коменданта, и той излезе да ни посрещне на прага на сградата, придружен от Дега и петима главни надзиратели.
— Какво става, господин Брюе? — запита комендантът.
— Става това, че пипнах тези двама мъже на местопрестъплението точно в момента, когато се канеха да скрият един по всяка вероятност напълно готов сал.
— Какво ще кажете, Папийон?
— Нищо, ще се обясня по време на следствието.
— Заключете ги в карцера.
Бутнаха ме в една килия, чието зарешетено прозорче гледаше към входа на комендатурата. Вътре беше тъмно, но можех да чувам гласовете на хората отвън.
От този момент нататък събитията се развиха бързо. В три ни изкараха навън и ни сложиха белезници.
В помещението се бе събрал нещо като трибунал — комендантът, вторият комендант, главният надзирател. Един от копоите играеше ролята на секретар на съда. Отстрани, седнал зад малка масичка с молив в ръка, Дега трябваше да записва направените изявления.
— Шариер и Карбониери, зачитам ви рапорта, който господин Брюе е депозирал срещу вас: „Аз, Брюе Огюст, главен надзирател и началник на работилницата на Островите на спасението, обвинявам в кражба и отклоняване на държавна собственост двамата каторжници Шариер и Карбониери. Обвинявам в съучастничество дърводелеца Бурсе. Смятам, че мога да докажа съучастничеството и на Нарик и Кение. Прибавям, че залових на местопрестъплението Шариер и Карбониери в момента, в който оскверняваха гроба на госпожа Прива, за да скрият в него сала си.“
— Какво ще добавите? — попита комендантът.
— Първо, Карбониери няма нищо общо с тази работа. Салът е за един човек — за мен. Аз го принудих само да ми помогне да сваля рогозките от гроба, защото сам не можех да се справя. Така че Карбониери не може да носи вина за отклоняване и кражба на дървен материал, който е държавна собственост, нито за
