допълнителни сведения по случая, преди да вземе окончателно решение. Това добре ли е, или зле?
— Мисля, че е добре.
Застанах най-отпред на малката колона от дванадесет човека, които слязоха на брега, за да идат в изолатора. Катерех се бързо по склона и колкото и да е странно, нямах търпение да попадна сам в килията си. Толкова припирах, че копоят ме спря:
— По-спокойно, Папийон. Ще рече човек, че много бързате да се върнете в къщата, която съвсем неотдавна напуснахте.
Пристигнахме.
— Съблечете се! Представям ви коменданта на изолатора.
— Съжалявам, че сте отново тук, Папийон — обърна се към мене той. И после продължи с обичайната си реч. — Затворници, и т.н., и т.н. Сграда А, килия 127. Тя е най-добрата, Папийон, защото се намира точно срещу вратата на коридора. По-светла е и в нея има повече въздух. Надявам се, че поведението ти ще е добро. Осем години са много, но кой знае, ако спазваш примерно поведение, може да ти опростят една-две от тях. Искрено ти го пожелавам, защото си смел човек.
И ето ме в номер 127. Наистина се намираше срещу голямата решетеста порта, водеща към коридора. Въпреки че беше около шест вечерта, вътре все още можеше да се вижда ясно. За разлика от предишната ми килия, тук не вонеше на гнилоч. Почувствах, че духът ми се повдигна: „Е, добри ми, Папи, ето ги четирите стени, които ще те гледат как живееш през следващите осем години. Откажи се да броиш месеците и часовете — безсмислено е. Единствената приемлива мярка е шест месеца. Шестнадесет пъти по шест месеца и ще бъдеш отново на свобода. Въпреки всичко имаш едно предимство. Ако ти е съдено да пукнеш тук, то ще е на светло. А това е важно. Не ще да е много приятно да хвърлиш топа на тъмно. Ако се разболееш, тук докторът поне може да ти види мутрата. Не бива да се самообвиняваш, задето искаше да избягаш и да започнеш живота си наново, а още по-малко задето уби Селие. Как щеше да страдаш при мисълта, че докато ти гниеш тук, той е на свобода! Времето ще отсъди. Може пък да дадат амнистия, да избухне война, някое земетресение или тайфун да разрушат крепостта. Защо не? Може някой честен човек, като се върне във Франция, да успее да развълнува французите и те да принудят тукашната управа да премахне тази безкръвна гилотина. Може някой отвратен от условията доктор да сподели впечатленията си с журналист, свещеник или който и да е там. При всички случаи Селие отдавна е смлян от акулите. Аз съм тук и ако искам да остана верен на себе си, ще изляза жив от саркофага.“
Едно, две, три, четири, пет, кръгом; едно, две, три, четири, пет и пак кръгом. Започнах да крача, като веднага си припомних положението на главата, на ръцете, точната дължина на стъпката, при която махалото работеше безгрешно. Реших да ходя само по два часа сутрин и два часа следобед, докато разбера със сигурност дали мога да разчитам на повече храна. Не биваше да позволявам в тези напрегнати първи дни ненужен разход на енергия.
Да, ужасно е да се провалиш тъкмо накрая. Вярно, в случая ставаше дума само за първия етап от бягството, после трябваше да преплаваме успешно сто и петдесет километра върху крехкия сал. И ако все пак пристигнехме на континента, да подготвяме ново бягство пък оттам. Ако се бяхме справили със спускането на сала във водата, трите брашнени чувала щяха да позволят скорост от десет километра в час. Щяхме да стъпим на твърда земя след по-малко от петнадесет, кажи го дванадесет часа. Е, разбира се, ако валеше дъжд, защото само при дъждовно време можехме да си позволим да опъваме платното. Мисля, че денят, след като ме затвориха в карцера, бе дъждовен. Но не си спомням точно. Мъчех се да намеря допуснатите пропуски и грешки. Сещах се само за две. Дърводелецът искаше да изпипа сала прекалено добре, да го подсигури. За да има къде да натъпчем орехите, трябваше да изработи втора рамка — получаваха се два сала един в друг. Това породи нуждата от твърде много съставни части и прекалено удължи времето за изработването им.
Втората по-важна грешка — веднага щом се усъмнихме в Селие, още същата нощ трябваше да го убия. Ако го бях сторил, сега нямаше да съм тук. Дори при провал на континента, дори преди това да ме бяха пипнали в последния момент, пак нямаше да получа повече от три години и щях да преживея удоволствието от приключението. Да не говорим докъде щях да съм стигнал, ако ми беше провървяло и на островите, и на континента! Де да знаеш? Можех да седя да си приказвам с Боуен в Тринидад, или да се намирам под покровителството на архиепископ Иреней дьо Брюн в Кюрасао. А оттам щяхме да тръгнем само след като разберем със сигурност, че тази или тази нация ще ни приеме. Ако ли не, аз можех лесно да се върна сам с някоя малка лодка при моето племе гуахира.
Заспах много късно, но сънят ми бе спокоен. Първата нощ не бе твърде потискаща. Да живея, да живея, да живея. Всеки път, когато чувствах, че съм готов да се отдам на отчаянието, трябваше да си повтарям: „Докато има живот, има надежда.“
Мина една седмица. От вчера забелязах известна промяна в порциите ми. На обяд чудесно парче варено месо, вечерта канчето ми бе напълнено догоре с леща, почти без вода. Убеждавах се като дете: „Лещата съдържа желязо и е полезна за здравето.“
Ако продължаваше така, можех да крача по десет-дванадесет часа на ден, а вечер уморен да се отнасям на пътешествие сред звездите. Все още не се отдавах на блянове, стоях здраво стъпил на земята и си припомнях всички каторжнически истории, научени на островите. Обещах си, ако един ден се върна отново там, да проверя истина ли е историята с камбаната.
Както вече ви казах, каторжниците не ги погребват, а ги хвърлят в морето между Сен Жозеф и Роаял, където е гъчкано с акули. Мъртвия го увиват в брашнени чували, а на краката му връзват голям камък. На предната част на лодката е закрепен правоъгълен сандък — винаги един и същ. Щом стигнат на посоченото място, каторжниците гребци вдигат хоризонтално греблата си на височината на борда. Един накланя сандъка, а друг дръпва нещо като механизъм на капан и трупът се плъзва във водата. Доказано е със сигурност, и тук място за спор няма, че акулите веднага прегризват въжето. Нито един мъртвец досега не е имал време да потъне по-надълбоко. Труповете веднага изплуват на повърхността и акулите се хвърлят да си ги разпределят. Според хора, които са присъствали на подобни сцени, разкъсването на човешкото тяло било потресаваща гледка. Особено когато акулите са много — тогава те повдигат савана ведно със съдържанието му над повърхността, раздират брашнените чували и отнасят големи парчета от трупа.
Всичко става точно както ви го разказах, но аз исках да проверя нещо друго. Всички осъдени твърдяха, че акулите ги привлича камбаната, която винаги удрят при смъртни случаи. Значи, ако застанете на края на насипа на Роаял в шест вечерта, може да не видите нито една акула. Но щом ударят камбаната на църквицата, мястото за секунда ще се напълни с хищници, очакващи трупа. Нищо друго не би могло да обясни присъствието им точно в този час. Да се надяваме, че никога няма да послужа за закуска на роаялските акули. Поне не при тези обстоятелства. Да ме разкъсат жив по време на бягство — това да, поне ще е било по пътя ми към свободата. Да не е само след като съм умрял от болест в тъмницата. Това не бива да се случва.
Благодарение на изградената от моите приятели организация бях винаги сит и напълно здрав. Вървях без спиране от седем сутрин до шест вечерта. Така че вечерното канче, пълно със сушени зеленчуци, фасул, леща, грах или ориз, биваше съвсем скоро ометено. Винаги изяждах всичко до шушка, без да се насилвам. Ходенето ми се отразяваше добре, осигуряваше ми здравословна умора, а аз се научих да се раздвоявам, докато се движа. Вчерашния ден например прекарах в една местност в Ардеш, наричана Фавра. След смъртта на мама често ходех за по няколко седмици при леля ми, която учителстваше там. И вчера буквално се лутах из кестеновите гори, събирах гъби, чувах как приятелят ми — малкото овчарче, реди на висок глас заповеди на кучето си, как го кара да доведе някоя отлъчила се овца или да накаже непослушната коза. Нещо повече, усещах свежия вкус на водата от минералния извор, а ситните му пръски ме гъделичкаха по носа. Връщането на автентични възприятия от преди петнадесет години, умението да изживяваш нещата повторно, и то със същата интензивност, са възможни само в тъмница, далеч от шума, в пълната тишина.
Виждах жълтата рокля на леля Утин. Чувах как вятърът шумоли в кестените, чувах как изтрополяват черупките върху сухата земя и приглушено се стели килимът от листа. Изведнъж от високите жълтуги изскочи огромен глиган и така ме изплаши, че хукнах да бягам, изпускайки по пътя по-голямата част от събраните гъби. Да, без да спирам да крача, прекарах целия си ден във Фавра заедно с леля и приятелчето ми — овчаря Жюлиен. Никой не можеше да ми отнеме тези нежни, ясни, чисти спомени, никой не можеше да ми попречи да потъна в тях и да почерпя мир за изстрадалата си душа.
