— Днес стават осемнадесет месеца.
— Защо не си кльощав като другите?
— Не знам.
— Е, аз ще ти кажа. Или плюскаш повече от тях, или мастурбираш по-малко. Да ти видя устата. Краката. Два лимона дневно — един — сутрин, и един — вечер. Смучи ги и натривай сока във венците си — имаш скорбут.
Почистиха ми венците с йодов спирт, после ги намазаха с метиленов разтвор и ми връчиха един лимон. Кръгом и се озовах отново последен в редицата, която пое обратно към килиите.
Това наистина бе революция! Да изкараш болните на двора, да им позволиш да видят слънцето, да ги покажеш отблизо на лекаря… Подобно нещо никога не бе се случвало в изолатора. На какво ли се дължеше промяната? Да не би някой доктор най-после да е отказал ролята на безмълвен съучастник на прочутия режим? Този доктор по-късно стана мой приятел. Името му е Жермен Гибер. Загина в Индокитай. Много години след онзи паметен ден жена му ми писа в Макараибо — Венецуела, за да ми го съобщи.
Всеки десет дни ни извеждаха за преглед навън. Винаги ми назначаваха едно и също лечение — йодов спирт, метиленов разтвор и два лимона. Положението ми не се влошаваше, но не се и подобряваше. На два пъти помолих да ми дадат сироп, но докторът отказа. Това започна да ме изнервя, защото все още не можех да вървя повече от шест часа на ден и краката ми продължаваха да са подути и почернели.
Веднъж, докато чаках реда си, забелязах, че рахитичното дръвче, под което понякога се криех от слънцето, е лимон, но без плодове. Откъснах едно листо и го сдъвках, после механично откърших клонче с няколко листа. Щом ме извика докторчето, тикнах клонката в задника си и рекох:
— Докторе, не знам дали е от лимоните, ама вижте какво ми е покарало отзад. — И се обърнах да му покажа хилавата клонка с няколкото листенца.
Копоите избухнаха в смях, а главният надзирател извика:
— Папийон, ще бъдете наказан за проявено неуважение към доктора!
— Не, в никакъв случай — намеси се докторът. — Не можете да го накажете, защото аз не съм се оплакал. Значи не искаш повече лимони? Това ли се опита да ми кажеш?
— Да, докторе. Писна ми от тия лимони — не оздравявам от тях. Нека опитаме със сиропа.
— Не ти давам от него, защото е много малко и го пазя за тежко болните. Въпреки всичко ще ти предпиша по една лъжица дневно, но ти пък ще продължиш с лимоните.
— Докторе, когато бях при индианците, ги видях да ядат морски водорасли. На Роаял има от същия тип, значи ще се намерят и на Сен Жозеф.
— Даваш ми чудесна идея. Ще кажа да ви раздават всеки ден от един определен тип водорасло, което видях, че се въди тук. Варено ли го ядат индианците или сурово?
— Сурово.
— Добре, благодаря ти. И, господин комендант, проследете да не наказват този човек. Разчитам на вас.
— Добре, господин капитан.
Около нас ставаше чудо. Всеки осем дни излизахме за по два часа на двора и докато чакахме да дойде нашият ред или да минат останалите, гледахме лицата на другите, понякога прошепвахме по някоя дума. Кой можеше да мечтае за нещо толкова прекрасно! Промяната ни се отразяваше фантастично: мъртъвците се надигаха, за да направят няколко крачки под слънцето; живо погребаните най-после получаваха правото да проговорят. Сякаш гълтахме жива вода.
Трак, трак — безкрайно много потраквания отвориха всички врати един четвъртък в девет сутринта. Накараха ни да се изправим на прага на килиите си. „Затворници — кресна невидим глас, — стройте се за инспекция на губернатора.“
Заобиколен от петима офицери от колониалните войски — вероятно лекари, — един висок елегантен мъж с посребрена коса мина бавно по коридора, оглеждайки всяка килия. Чух, че му рапортуват за случаите на по-тежки наказания и му обясняват причините. Преди да стигнат до мен, трябваше да повдигнат някакъв нещастник, който не бе намерил сили да изчака толкова дълго прав. Оказа се един от човекоядците — Гравий. Един от военните каза:
— Но това е жив труп!
— Всички са в окаяно състояние — отвърна губернаторът.
Групата стигна до мен.
— Този е с най-дългата присъда — обясни комендантът.
— Как се наричате? — попита губернаторът.
— Шариер.
— Каква е присъдата ви?
— Осем години за кражба на държавно имущество и прочие и за убийство — по три и пет години.
— Колко от тях са минали?
— Осемнадесет месеца.
— Какво е поведението му?
— Добро — отвърна комендантът.
— А здравето?
— Задоволително — рече докторът.
— Имате ли нещо да ни кажете?
— Този режим е нечовешки и недостоен за народ като френския.
— Защо?
— Задължителна тишина, никакви разходки и до преди няколко дни никаква лекарска помощ.
— Дръжте се добре и може би ще получите опрощение на част от присъдата, ако все още съм губернатор.
— Благодаря ви.
От него ден насетне по заповед на губернатора и на главните лекари на Мартиника и Кайен получихме право на всекидневни едночасови разходки и морски бани в нещо като фалшив басейн, в който големи каменни блокове ни пазеха от акулите.
Сутрин в девет на групи по сто човека слизахме чисто голи от изолатора до морето. По същото време жените и децата на надзирателите трябваше да си стоят вкъщи, за да не ни гледат.
За един месец лицата на хората около мен напълно се промениха. Времето, прекарано под слънчевите лъчи, плуването в солената вода, възможността да поговориш с някого напълно преобразиха стадото от духовно и физически болни затворници.
Веднъж на връщане обратно към изолатора бях поизостанал в последните редици, когато чух отчаяните викове на някаква жена и два револверни изстрела. Успях да доловя думите: „Помощ! Дъщеричката ми се дави!“
Виковете идваха откъм кея — наклонена циментова плоча, която се спускаше в морето и около която спираха лодките. Нови викове:
— Акули!
И още два револверни изстрела. Вниманието на всички бе привлечено от виковете и изстрелите. Без много да мисля, бутнах пазача и хукнах към кея, както си бях чисто гол. Там заварих две жени, които крещяха отчаяно, трима надзиратели и разни араби.
— Скочете в морето! — молеше се жената — Тя не е отишла далеч! Аз не мога да плувам, иначе щях да се хвърля. Мръсни страхливци!
— Акулите! — отвърна й един от копоите и отново стреля.
Малко момиченце със синьо-бяла рокличка плуваше на повърхността, кротко тласкано от течението. Носеше се право към мястото, където погребваха каторжниците, но, слава Богу, все още беше далеч оттам. Копоите не спираха да стрелят и сигурно бяха улучили няколко акули, защото около малката се образува вълнение.
— Не стреляйте повече! — изкрещях им аз.
И без да се замислям, скочих в морето. Течението бързо ме тласна към детето, което не потъваше благодарение на рокличката си. Плясках колкото се може по-силно с крака, за да отблъсна акулите.
Бях на тридесет — четиридесет метра от нея, когато пристигна лодка, изпратена от Роаял — там също
