Според обществото, аз се намирах в една от многобройните килии на Людоеда. Всъщност аз им отмъкнах цял ден, прекарах го във Фавра, по поляните, под кестените, дори пих минерална вода от извора, наречен Прасковения.
Ето че първите шест месеца минаха. Бях си обещал да ги отброявам и удържах на думата си. Едва тази сутрин си позволих да намаля шестнадесетте отброени единици на петнадесет. Петнадесет пъти по шест месеца.
Да направим равносметка. Никакви неприятности през последните шест месеца. Все същата храна, но винаги в приемливо количество, благодарение на което здравето ми не е пострадало. Наоколо много самоубийства и обхванати от бяс луди, които, слава Богу, бързо отвеждат. Потискащо е да слушаш как някой крещи, оплаква се или стене в продължение на часове или цели дни. Открих един хитър начин, който обаче се отразяваше зле на ушите. Отчупвах парченца сапун и си ги навирах в ушите, за да не чувам ужасяващите писъци. За съжаление сапунът предизвикваше възпаления след ден-два.
За първи път, откак съм в каторгата, паднах дотам, че да помоля копой за услуга. Всъщност надзирателят, който раздаваше супата, беше от Монтелимар — почти земляк. Познавах го от Роаял и го помолих да ми донесе восък, за да понасям по-леко жалбите на лудите, преди да ги отведат. Още на следващия ден ми донесе топка восък, голяма колкото лешник. Не можете да повярвате какво облекчение е да не чуваш онези нещастници.
Специализирах се в борбата с тлъстите гъсеници. За шест месеца получих само едно ухапване. Успявах да им устоя сутрин, когато се събуждах, усещайки как някоя от тях се разхожда по голото ми тяло. Човек в крайна сметка с всичко свиква. Тук става въпрос за самоконтрол, тъй като гъделът от крачетата и пипалата им е много неприятен. Ако обаче не сколасаш веднага да я уловиш, получаваш ухапване. Най-подходящо е да я изчакаш сама да слезе от тебе, след което да я намериш и да я размажеш. Винаги оставях върху циментовата си табуретка две-три трохи от сутрешния хляб. Миризмата на хляба задължително ги привличаше и те плъзваха към него. Тогава ги убивах.
Трябваше да се спася от една фиксидея, която не спираше да ме преследва. Защо не убих Бебер Селие още в деня, когато възникнаха съмненията относно пагубните му намерения? Непрекъснато спорех със себе си — кога човек има право да убие? Накрая стигнах до извода: целта оправдава средствата. Моята цел бе да избягам, имах късмета да довърша един добре изпипан сал, да го скрия на сигурно място. Заминаването ми бе въпрос на дни. След като разбрах каква опасност представлява Селие още по време на изработването на предпоследната част — която, слава Богу, пристигна успешно на местопредназначението си, — трябваше да го екзекутирам без никакво колебание. А ако се окажеше, че съм сбъркал и съм се подвел по лъжлива следа? Щях да убия невинен човек. Какъв ужас! Само че не мислиш ли, че не е логично да си поставяш нравствени проблеми? Ти — доживотният каторжник, отгоре на всичко осъден и на осем години изолация.
Какво си въобразяваш ти, нещастна отрепка, към която се отнасят като към боклук, като към смет. Ще ми се да знам, дванадесетте мръсници съдебни заседатели, които те пратиха тук, поне веднъж запитали ли са съвестта си, дали са постъпили добре, като са те осъдили толкова жестоко. А прокурорът, за който още не бях решил как точно да му изтръгна езика, питал ли се е, дали не е отишъл твърде далеч в обвиненията си. Сигурно дори адвокатите ми вече не ме помнят. Може би говорят с общи думи за „онази злополучна афера с Папийон“ от 1932 година: „Знаете ли, колеги, онзи път не се чувствах във форма, а адвокатът Прадел беше на върха си. Представи гледната точка на обвинението по великолепен начин. Да, той действително е противник от голяма класа.“
Чувах тези думи така ясно, сякаш седях до господин Реймон Юбер по време на разговора му с други адвокати, или на светски прием, или най-вече в някой от коридорите на Съдебната палата.
Само един заслужаваше прозвището на честен и почтен съдия — председателят Бьовен. Този безпристрастен човек можеше спокойно да обсъжда по светски вечеринки или в компанията на колеги опасността от системата на съдебните заседатели. Сигурно казваше — с внимателно подбрани думи, разбира се, — че глупаците заседатели не са подготвени да поемат подобна отговорност; че лесно се оставят да ги омае чарът на обвинението или защитата, в зависимост от това кой се справя по-умело в ораторската надпревара; че твърде бързо оправдават или осъждат, без да знаят защо, в зависимост от доброжелателната или недоброжелателната атмосфера, която по-силната страна успее да създаде.
Другият достоен човек е главата на моето семейство, но роднините ми без съмнение ми се сърдят за неприятностите, които им създадох. Само татко, бедният ми татко, не се оплаква от кръста си — убеден съм в това. Той влачи тежкия кръст, без да вини детето си, без да го кори, макар че като учител уважава законите и дори учи другите да ги разбират и приемат. Убеден съм, че дълбоко в душата му избликва този вик: „Мръсници, вие убихте сина ми, дори още по-лошо, оставихте го да изгние бавно на двадесет и пет годишна възраст!“ Ако знаеше къде точно се намира момчето му сега и какво са направили от него, щеше да стане анархист.
Тази нощ Людоедът заслужи името си повече от всякога. Научих, че двама са се обесили, а един се самозадушил, като си натикал парцали в гърлото и в ноздрите. Килия 127 е до мястото, където копоите на стража си предават поста и понякога чувам части от разговорите им. Тази сутрин например не говореха достатъчно тихо и успях да чуя за инцидентите, станали през нощта.
Още шест месеца изтекоха. Отбелязах още една точка и издълбах върху дървото хубаво 14. Разполагах с един пирон, с който си служех всеки шест месеца. Направих равносметка — здравето ми бе все още добро, а духът висок.
Благодарение на дългите си пътешествия сред звездите рядко получавах кризи на отчаяние. Бързо ги преодолявах и спретвах някое въображаемо пътуване, за да прогоня черните мисли. Смъртта на Селие много ми помагаше да превъзмогвам моментите на остра криза. Казвах си: „Аз живея, живея, жив съм и трябва да живея, да живея, да живея, за да бъда свободен един ден. Той ми попречи да избягам и сега е мъртъв, той никога няма да бъде свободен така, както ще бъда аз. При всички положения, ако изляза оттук на тридесет и осем години, няма да съм още стар и следващото ми бягство ще се окаже успешно. Сигурен съм.“
Едно, две, три, четири, пет, кръгом; едно, две, три, четири, пет, отново кръгом. От няколко дни краката ми бяха почернели, а от венците ми течеше кръв. Дали да не съобщя, че съм болен? Натиснах с пръст крака си и остана белег. Да речеш, че съм пълен с вода. От една седмица не можех да ходя по десет-дванадесет часа. Скапвах се от умора след не повече от шест часа, и то с почивка. Когато си миех зъбите, не можех да ги търкам с грапавата, напоена със сапун, кърпа, защото много ме боляха и кървяха. Вчера дори един зъб ми падна от само себе си — горен резец.
В края на третите шест месеца се случи истинска революция. Вчера ни накараха да си покажем главите през прозорчетата и един доктор мина, за да огледа венците и зъбите на всеки от нас. На следващата сутрин, осемнадесет месеца откак влязох в тази килия, вратата се отвори и чух заповед:
— Излезте, застанете с лице към стената и чакайте.
Бях първи откъм зарешетената порта, след мен извикаха още близо седемдесет човека. „Наляво!“ Оказах се последен от редицата, която пое към другия края на сградата и се изниза в двора.
Беше девет сутринта. Младо докторче в риза със защитен цвят с къси ръкави седеше под открито небе зад малка дървена масичка. До него трима санитари — двама каторжници и един надзирател. Всичките, включително и докторчето, непознати. Десетина копои с пушки увенчаваха церемонията. Комендантът и главните надзиратели наблюдаваха сцената прави, без да продумат.
— Всички да се съблекат! — изкрещя главният надзирател. — Дръжте вещите си в ръце. Първият. Име?
— Така и така.
— Отвори уста, разтвори крака. Извадете му тия три зъба. Намажете го с йодов спирт, после с метиленов разтвор. Два пъти дневно преди хранене да му се дава сироп.
Бях последен в редицата.
— Име?
— Шариер.
— Виж, ти единствен изглеждаш сравнително сносно. Да не си пристигнал току-що?
— Не.
— От колко време си тук?
