седмица, но от котката ни вест, ни кост. Съкрушен от изчезването на другарчето си, Дандоски изгубил вкус към живота. Той дълбоко страдал, че единственото обичано от него същество, което при това изцяло отговаряло на чувствата му, така мистериозно се било изпарило. Като научила за голямата му мъка, жената на един от надзирателите пожелала да му подари малко котенце. Дандоски го отритнал и възмутено запитал жената, как е могла да си въобрази, че той ще обикне друга котка. Подобно нещо, казал той, би оскърбило паметта на скъпата покойница.
След време Корази набил за нещо чирака в хлебарницата, който отговарял за разнасянето на хляба. Момчето не живеело в тяхното помещение, но било от същия лагер. Озлобено, то намерило Дандоски и направо изтърсило:
— Ако искаш да знаеш, заекът, на който те поканиха Корази и Анжело, беше именно твоята котка.
— Докажи го! — викнал полякът и хванал чирака за гушата.
— Видях Корази да заравя кожата й под манговото дърво, дето е точно зад лодките на пристанището.
Полякът хукнал като луд да провери и наистина намерил кожата. Била вече почти изгнила, главата се разлагала. Той я изровил, измил я в морето и я сложил да изсъхне на слънце, след което я завил в чиста кърпа и я погребал на сухо място, дълбоко под земята, за да не я нападат мравките. Поне така ми разказа нещата на мен.
Същата вечер Корази и Анжело седели върху здравите банки в помещението на хлебарите и играели белот на две ръце под светлината на една петролна лампа. Дандоски беше около четиридесетгодишен, среден на ръст, широкоплещест, със здрави мишци — много силен. Предварително бил подготвил здрав прът, тежък като метал, приближил се отзад и без да каже дума, им нанесъл по един страхотен удар по главата. Черепите им се пукнали като нарове и мозъците им се разлели по земята. Луд-полудял от гняв, полякът не се задоволил да ги убие, ами загребал с шепи мозъците им и започнал да ги размазва по стената. Всичко наоколо било опръскано с кръв и мозък.
И така комендантът на жандармерията и председател на военния съд не прояви разбиране към моя случай, но за щастие влезе в положението на Дандоски, убил предумишлено двама души, и го осъди само на пет години.
За втори път в изолатора
Върнаха ме на островите, окован на една верига с поляка. В тъмниците на Сен Лоран не си поплюваха. Бяхме пристигнали там в понеделник, съдът беше в четвъртък и ето че в петък сутринта отново пътувахме обратно.
Бяхме шестнадесет души, дванадесет от които осъдени на изолатор. Морето се случи бурно, често някоя по-голяма вълна заливаше мостика. В отчаянието си бях стигнал до там, че се молех черупката да потъне. Не разговарях с никого, стоях вглъбен в себе си, изправен срещу влажния вятър, който шибаше лицето ми. Не се опитвах да се скрия от него, напротив. Нарочно го оставих да духне шапката ми — нямаше да имам нужда от нея през осемте години в изолатора. С обърнато към вятъра лице поглъщах жадно бръснещия въздух и пълнех с него дробовете си до спукване. След като се помолих за корабокрушение, започнах да си задавам въпроси.
Бебер Селие акулите вече го изядоха; ти си на тридесет и ти предстои да излежиш осем години. Само че ще оживееш ли след осем години, прекарани между стените на Людоеда?
Преживяното ме караше да приема, че това е немислимо. Четири-пет години бяха максимумът, който човек можеше да понесе. Ако не бях убил Селие, сега щях да съм осъден само на три години, може би дори на две, защото убийството ги накара да гледат по-строго на опита за бягство. Не биваше да убивам онази дрипа. Човешкият ми дълг към самия мен ми повеляваше не да раздавам правосъдие, а да живея, непременно да живея, за да избягам. Как се случи да допусна подобна грешка? Да не говорим, че за малко не се оставих на онзи боклук да ме убие пръв. Да живея, да живея, да живея — това трябваше да бъде единственото ми верую.
Сред надзирателите, съпровождащи конвоя, беше и тъмничарят, когото познавах от изолатора. Не знаех името му, но почувствах огромно желание да му задам един въпрос.
— Господин началник, искам да ви попитам нещо.
Изненадан, той се приближи към мен.
— Казвай.
— Вие срещали ли сте човек, който да е издържал осем години в изолатора?
Той помисли и отвърна:
— Не, но познавам няколко, които издържаха по пет години. Сред тях дори имаше един — помня го много добре, който излезе в съвсем добра форма и с всичкия си след шест години. Бях в изолатора, когато го освободиха.
— Благодаря.
— Няма за какво — рече копоят. — Тебе те осъдиха на осем години, нали?
— Да, господин началник.
— Единственият начин да издържиш, е никога да не получаваш наказания.
С тези думи той се оттегли. Последният му съвет бе особено важен. Да, единственият начин да се измъкна жив, бе да не се оставям никога да ме наказват. Всички наказания се състояха в намаляване на порциите или в лишаване от храна за известно време. След това дори да се върнеш към нормален режим на хранене, никога повече не успяваш да се съвземеш. Няколко по-сериозни наказания и ще пукнеш далеч преди края на срока. Изводът е — не бива да приемам никакви кокосови орехи или цигари. Не бива дори да пиша или да получавам бележки.
През останалата част от пътуването си повтарях наум това решение. Никакви връзки с останалия свят или с някой от самия изолатор. Хрумна ми нещо — единственият начин да ми помогнат без риск, бе да плащат на затворниците, които раздават супата, за да получавам по-големи парчета месо на обяд. Беше лесно — те се движеха по двама, като първият сипваше бульона, а вторият зад него пускаше месото. Трябваше просто да бръкне по-дълбоко в казана и да извади черпака пълен с колкото може повече зеленчуци. Успокоих се, че съм намерил разрешение. Ако успеехме да уредим далаверата, щях да се храня добре и почти достатъчно. Оставаше ми да намеря най-приятните неща, за които да мечтая, да отлитам надалеч, за да не полудея.
Пристигнахме на островите. Беше три следобед. Още щом докоснахме брега, видях светложълтата рокля на Жюлиет, застанала до мъжа си. Комендантът се доближи до мен още преди да ни строят и попита:
— Колко?
— Осем години.
Той се върна при жена си и нещо й каза. Развълнувана, тя се отпусна на един камък. Буквално като подкосена. Мъжът й я хвана за ръка, тя стана, погледна ме тъжно с огромните си очи и двамата се отдалечиха, без да се обръщат назад.
— Папийон — запита ме Дега, — колко?
— Осем години в изолатора.
Не отговори нищо, дори не посмя да ме погледне. Галяни се приближи и преди да успее да проговори, бързо му казах:
— Не ми изпращай нищо, не ми пиши. С толкова голяма присъда не мога да рискувам наказание.
— Разбирам.
Тихо добавих:
— Уреди да ми дават колкото може повече храна на обяд и вечер. Ако успееш, може би един ден ще се видим отново. Сбогом.
Доброволно тръгнах към първата лодка, която трябваше да ни отведе на Сен Жозеф. Останалите ме гледаха така, както се гледа след спуснат в гроба ковчег. Никой не проговаряше. По време на краткото ни пътуване повторих на Шапар това, което бях казал на Галяни.
— Сигурно може да се уреди. Кураж, Папи — отвърна той и запита: — А Матю Карбониери?
— Прости ми, че забравих да ти кажа за него. Председателстващият военния съд поиска да се набавят
