съучастничество в бягство, понеже бягството не е консумирано. Бурсе е нещастник, който беше принуден да действа под смъртна заплаха. Що се отнася до Нарик и Кение, тях изобщо не ги познавам или по-точно познавам ги бегло. Заявявам, че нямат нищо общо с цялата работа.
— Моят информатор ми каза съвсем друго — намеси се копоят.
— Бебер Селие, който ви е съобщил за акцията, би могъл спокойно да се възползва от случая, за да си отмъсти на някой чрез фалшив донос. Може ли да се вярва на доносниците?
— Накратко, обвинен сте в кражба и отклоняване на държавна собственост, в оскверняване на гроб и в опит за бягство. Подпишете, ако обичате.
— Ще подпиша, само ако добавите изявлението ми, засягащо Карбониери, Бурсе и двамата баджанаци Нарик и Кение.
— Приемам. Изгответе документа.
Подписах. Не мога точно да ви опиша какво ставаше в душата ми след ужасния провал в последната минута. Чувствах се като звяр в тъмницата си, почти не хапвах, не вървях, само пушех, пушех непрекъснато, като палех една цигара от друга. Добре че Дега ме беше снабдил достатъчно с тютюн. Всяка сутрин ни изкарваха на едночасова разходка в двора на карцера.
Днес комендантът дойде да говори с мен. Странно — той, който най-много щеше да пострада, ако аз бях успял, изглеждаше най-малко разгневен срещу мен. Усмихнат ми обясни, че според жена му всеки човек, който не е отрепка, би опитал да избяга. В същото време ловко ме подпитваше, за да разбере дали Карбониери ми е съучастник. Според мен успях да го убедя в противното и да му обясня, че за Карбониери е било практически невъзможно да откаже да ми помогне за две минути при махането на рогозките.
Бурсе показа заплашителните писма, които му бях подготвил предварително. Комендантът бе напълно убеден, че по отношение на него нещата стоят точно, както му ги бяхме представили. Попитах го колко могат да ми лепнат по обвинението в кражба.
— Не повече от осемнадесет месеца — отговори той.
С две думи — усетих, че лека-полека отново се изправям на крака след жестокия провал. Получих бележка от санитаря Шатал. Предупреждаваше ме, че Бебер Селие е настанен в отделна стая в болницата и се подготвя за дезинтерниране въз основа на някаква много рядко срещана диагноза — абсцес на черния дроб. По всяка вероятност ставаше дума за комбина между доктора и ръководството на колонията, което се стремеше да го спаси от разправа.
Никога не пребъркваха нито килията ми, нито мен. Възползвах се от това, за да се сдобия с нож. Казах на Нарик и Кение да си издействат очна ставка с надзирателя от работилницата, Бебер Селие, дърводелеца и мен, за да може комендантът да вземе най-накрая правилно отношение по техния случай и или да ги задържи, или да ги накаже дисциплинарно, или да ги пусне обратно в лагера.
Днес по време на разходката Нарик ме предупреди, че комендантът се бил съгласил. Очната ставка щеше да се състои на следващия ден в десет сутринта. На срещата щеше да присъства един началник надзирател, който щеше да изпълнява ролята на следовател. Цяла нощ се опитвах да се вразумя, тъй като намерението ми бе да убия Бебер Селие. Така и не успях. Не, прекалено несправедливо би било да оставя да дезинтернират този човек, за да може после той да избяга от континента като награда, задето ми е попречил на мен. Добре, но биха могли да те осъдят на смърт за предумишлено убийство. Майната им. Това беше окончателното ми решение — толкова отчаян се чувствах. Четири месеца надежди, радост, страх да не би да ме заловят, изобретателност и накрая — почти в момента на успеха, да се проваля заради един жалък доносник. Да става каквото ще, утре аз щях да убия Селие!
Единственият начин да отърва смъртната присъда, бе да го накарам пръв да извади ножа си. За целта бе нужно да му покажа, че аз съм приготвил своя. Тогава нямаше да има друг изход. Сцената трябваше да се разиграе малко преди очната ставка или веднага след нея. Не можех да го убия по време на срещата, защото рискувах да бъда застрелян от някой копой. Разчитах на хроничната разсеяност на копоите.
Цяла нощ се опитвах да се преборя с натрапчивата си мисъл, но не успявах да я изхвърля от съзнанието си. В живота човек понякога се сблъсква с непростими неща. Знаех, че по принцип не е редно да търсим саморазправа, но тази истина се отнасяше до хората от другата страна на обществото. Как да приема, че не бива да се стремя към неумолимо отмъщение над някое толкова долно същество? Не бях причинил никакво зло на бившия войник, той дори не ме познаваше. Той ме бе осъдил на неизвестно колко години в изолатора, без да има нищо против мен. Стремеше се да ме погребе, за да живее той самият. Не! Не и не! Невъзможно бе да го оставя да се възползва от отвратителната си постъпка. Невъзможно. Чувствах се погубен. Око за око — щом аз потъвах, трябваше да го завлека и него. А ако все пак те осъдят на смърт? Безсмислено ще е да загинеш заради подобно влечуго. Накрая постигнах едно споразумение със самия себе си — ако Селие не извади ножа, и аз няма да му посягам.
Цялата нощ не спах, изпуших цял пакет лошо преработен тютюн. Когато в шест пристигна сутрешното кафе, вече ми оставаха само две цигари. Толкова напрегнат се чувствах, че направо пред копоя се обърнах към раздавача на кафето:
— Можеш ли да ми дадеш няколко цигари или малко тютюн, ако началникът разреши? Привърших си провизиите, господин Антарталиа.
— Добре, дай му, ако имаш. Аз не пуша. Искрено ми е жал за тебе, Папийон. Като истински корсиканец аз се възхищавам на мъжете и мразя мръсниците.
В десет без четвърт стоях в двора и чаках да ни вкарат в помещението. Нарик, Кение, Бурсе, Карбониери вече бяха тук. Наглеждаше ни именно Антарталиа — надзирателят, с който говорих по време на кафето. Той заговори на корсикански с Карбониери. Доколкото разбрах, казваше, че всичко това е много неприятно и че Матю рискува да получи три години в изолатора. В този момент портата се отвори и в двора влязоха арабинът, дето се беше катерил по палмите, арабинът, който пазеше на входа на работилницата, и Бебер Селие. Щом ме забеляза, той направи опит да се върне назад, но придружаващият го надзирател каза:
— Приближете се и застанете отстрани, тук вдясно. Антарталиа, не им разрешавай да разговарят.
Ето че стояхме на по-малко от два метра разстояние един от друг.
— Забранени разговорите между двете групи! — извика Антарталиа.
Карбониери продължи да приказва на корсикански със земляка си, чиято задача бе да наблюдава двете групи. Копоят се наведе да си завърже връзката на обувката и аз направих знак на Матю да пристъпи малко по-напред. Той веднага ме разбра, погледна към Бебер Селие и се изплю. Щом надзирателят се изправи, Карбониери забърбори, без да млъкне, и прикова цялото му внимание, така че аз можах да направя крачка напред, без да ме забележи. Оставих ножа да се плъзне в дланта ми. Видя го единствен Селие и с неочаквана бързина — явно държеше ножа си готов — замахна към мен и разкъса мускулите на дясното ми рамо. Аз обаче съм левак и с един замах забих ножа си до дръжка в гърдите му. Той изрева като звяр и се строполи на земята. С револвер в ръка Антарталиа ми извика:
— Отдръпни се, момко, отдръпни се! Не го удряй, след като вече е паднал, защото инак ще съм принуден да те застрелям.
Карбониери се доближи до Селие и подритна с крак главата му. Каза две думи на корсикански. Успях да го разбера. Беше мъртъв.
— Дай ми ножа си, момче — повтори надзирателят.
Дадох му го, той прибра револвера в кобура си и отиде да потропа на металната порта. Друг копай му отвори и той каза:
— Изпрати двама с носилка, за да приберат тук един труп.
— Кой е умрял? — запита копоят.
— Бебер Селие.
— Ами? Аз пък мислех, че Папийон.
Върнаха ни по килиите. Очната ставка се отложи. Преди да влезем в коридора, Карбониери промълви:
— Бедни ми Папи, този път наистина загази.
— Да, само че аз още съм жив, а онзи пукна.
Копоят се върна сам, отвори тихичко вратата и развълнувано ми каза:
— Поискай помощ, кажи, че си ранен. Той първи те нападна, видях това — и отново внимателно затвори.
