надзирателите се беше поминала предишната седмица. Проскубан букет от повехнали цветя лежеше отгоре. Гробището се охраняваше от полусляп дърт каторжник, наричан от всички Татенцето. Прекарваше си дните, седнал на сянка под кокосовия орех в противоположния край, откъдето по никакъв начин не можеше да ни забележи. Тогава реших да използвам този гроб и да сглобя в него сала. А в изработената от дърводелеца рамка щях да наблъскам колкото може повече кокосови орехи. Нужни ми бяха между тридесет и тридесет и четири черупки — много по-малко от първоначалните ни предвиждания. Вече бях скрил около петдесетина в различни краища на острова. Само в двора на Жюлиет имаше поне дузина. Прислужникът вярваше, че ги складирам, за да започна един ден да произвеждам кокосово масло.
Веднага щом научих, че съпругът на покойната е отплавал за континента, реших да изровя част от пръстта около гроба — стигнах чак до ковчега.
Кукнал на стената, Матю Карбониери ме охраняваше. Пазеше главата си от слънцето под бяла носна кърпичка, вързана на четирите краища. До себе си държеше друго подобно боне, но направено от червена носна кърпа. Докато наоколо беше спокойно, той стоеше с бялата кърпа. Щом някой тръгнеше да се приближава — независимо кой, сменяше я с червената.
Успях да се справя с тази рискована работа за един следобед и една нощ. Не прокопах дупката чак до капака на ковчега, но за сметка на това ми се наложи доста да я разширя, за да добие размерите на бъдещия сал — тоест с още метър и двадесет. Докато копаех, часовете ми се струваха безкрайни, а червената носна кърпа се появи на няколко пъти. Най-после приключих. Покрихме дупката с преплетени палмови листа, които можеха да послужат за доста устойчив покрив. Отгоре насипахме и тънък слой пръст. Почти не си личеше. Нервите ми вече бяха на ръба на скъсването.
Подготовката за бягството се точеше от три месеца. Измъкнахме един по един всички чаркове на бъдещия сал от скривалището и сега те лежаха върху ковчега на бедната жена, скрити от пръстта над рогозката. В кухината на старото ни скривалище сложихме три брашнени чувала и двуметрово въже, от които щяхме да стъкмим платното, бутилка с кибритени клечки и драскала, дванадесетина кутии мляко — това бе всичко.
Бурсе се вълнуваше все повече. Ще рече човек, че не аз, а той ще бяга. Нарик се тюхкаше, че не се е съгласил да тръгне с мен, когато за първи път му зададох този въпрос. Ако тогава беше казал да, щяхме да поръчаме сал за трима, вместо за двама.
Беше дъждовният сезон, валеше всеки ден и благодарение на лошото време можех често-често да се примъквам до нашия тайник. Вече почти бях приключил със сглобяването на сала. Оставаше само да се прикрепят двете странични дъски. Малко по малко пренесох кокосовите орехи близо до градината на приятеля ми. Можехме спокойно да ги държим в открития обор на биволите. Моите другари никога не ме питаха докъде съм стигнал. От време на време простичко казваха: „Как е? — Всичко е наред. — Не мислиш ли, че продължи твърде дълго? — Ако се разбързаме, ще рискуваме много.“ Това ни бяха разговорите. Когато отнасях орехите от градината на Жюлиет, тя ме забеляза и ме изплаши до смърт.
— Хайде бе, Папийон, кога най-после ще го направиш това кокосово масло? Защо не опиташ направо тук? Ето ти трион, за да ги разрязваш, ще ти дам и казан, в който да слагаш месестата част.
— Не, предпочитам да свърша тази работа в лагера.
— Странно, в лагера сигурно няма да ти е особено удобно.
Размисли малко и изтърси:
— Искаш ли да ти кажа нещо? Аз пък изобщо не вярвам, че се готвиш да правиш масло. — Останах като гръмнат, а тя продължи: — Първо, за какво ти е да се занимаваш с това, след като можеш да получиш от мен колкото си искаш зехтин. Всъщност орехите ти трябват за друго, нали?
Едри капки пот избиха по челото ми. Очаквах всеки момент тя да произнесе думата „бягство“. Едва си поемах дъх. Успях да избъбря:
— Госпожо, това е тайна, но виждам, че проявявате голямо любопитство. Исках да ви подготвя една изненада. Ще ви кажа само, че подбрах тези едри орехи, за да мога от черупките им да изработя нещо много красиво и да ви го подаря. Ето цялата истина.
Явно се бях справил добре със ситуацията, защото тя отвърна:
— Не си създавай главоболия заради мен, Папийон, и най-вече забранявам ти да харчиш пари, за да ми правиш подаръци! Искрено съм ти благодарна, но не го прави, моля те.
— Е, ще видим.
Оф! Изведнъж се чух да й искам чаша мастика — нещо, което досега не си бях позволявал да направя. За щастие тя не забеляза объркването ми. Дядо Господ и този път бе на моя страна.
Валеше всеки ден. Най-често следобед и нощем. Боях се, да не би водата да размие тънкия слой пръст над орехите. Матю редовно ходеше да го възстановява. Отдолу сигурно всичко бе подгизнало. Двамата с Матю отгърнахме рогозките, за да проверим — ковчегът почти плуваше във вода. Критичен момент. В съседство се намираше гробът на две отдавна починали дечица. Един ден отместихме надгробната плоча, аз се спуснах вътре и с миньорска кирка започнах да дълбая в цимента откъм страната на нашия погребан сал. Успях да пробия цимента и щом докоснах пръстта зад него, оттам избликна истински фонтан. Водата от единия гроб започна да се прелива в съседния. Когато стигна до коленете ми, се измъкнах навън. Върнахме плочата на мястото й и я залепихме обратно с бял маджун, взет от Нарик. Благодарение на тази операция водата в нашия гроб тайник намаля наполовина. Същата вечер Карбониери ми каза:
— Ядовете ни около това бягство никога няма да имат край.
— Почти успяхме, Матю.
— Почти. Да се надяваме.
Наистина можеше да се каже, че седим върху горещи въглени.
На следващата сутрин слязох до кея. Помолих Шапар да ми купи две кила риба, които щях да прибера по обяд. Качих се обратно и тръгнах към Карбониери. Още отдалеч мярнах три бели каски. Какво правеха копоите в градината? Да не би да претърсваха? Нещо не беше наред. Никога досега не бях виждал трима надзиратели едновременно при Карбониери. Чаках повече от час да се разкарат и накрая не издържах. Реших да се приближа и да разбера какво става. Закрачих направо по пътеката към градината. Копоите ме гледаха как вървя. Сърцето ми биеше в петите. Вече бях на двадесетина метра, когато Карбониери сложи бялата кърпа на главата си. Най-после си поех дъх и дори имах време напълно да се овладея, преди да се приближа към групата.
— Добър ден, господа надзиратели. Добър ден, Матю. Дойдох да взема папаевия плод, който ми беше обещал.
— Съжалявам, Папийон, но тази сутрин, когато отидох да донеса пръчките за пълзящия фасул, някой го отмъкна. Но до четири-пет дни останалите също ще узреят. Няколко плода вече започнаха да пожълтяват. Господа надзиратели, не бихте ли искали да отнесете по някоя и друга салата, малко домати или репички на съпругите си?
— Много добре поддържаш градината си, Карбониери. Поздравявам те за това — отвърна един от тримата.
Приеха и салати, и домати, и репички, и най-после си тръгнаха. Демонстративно тръгнах пред тях с две салатки в ръце.
Минах покрай гробището. Гробът голееше наполовина открит от дъжда, който бе размил тънкия слой пръст. От десет крачки можеше да различиш рогозките отдолу. Господ наистина се грижеше за нас, щом досега не ни бяха пипнали. Всяка нощ вятърът вилнееше като озверял и препускаше по платото на острова със страховито ръмжене, често пъти сподирян от порои. Надявахме се, че времето ще се запази все такова. Беше идеално за бягство, само дето засега се отразяваше зле на гроба.
Най-после на местопредназначението си пристигна и най-големият чарк — двуметровата дъска. Сложихме я при останалите части на сала. Аз дори я сглобих — гнездата съвпаднаха като по мед и масло, без никакъв натиск от моя страна. Бурсе се прибра тичешком в лагера, за да разбере дали съм получил тази особено важна, но крайно неудобна за пренасяне част. Зарадва се, като научи, че всичко е минало добре. Изглежда, този път се бе усъмнил в крайния успех. Запитах го:
— Какво те притеснява? Да не би да мислиш, че някой е в течение? Споделял ли си с някого? Казвай.
— Не, не и не.
— И все пак нещо те тревожи. Хайде, говори!
