— Добър улов сте хванали, Папийон. А времето е лошо и другите риболовци се отказаха. Най-малко от петнадесет дни не съм вкусвала риба. Жалко, че не я продавате. От мъжа си знам, че отказвате да търгувате с жените на надзирателите.
— Така е, госпожо. Но за вас може би ще направя изключение.
— Защо?
— Защото сте пълна и по всяко вероятност месото ви вреди.
— Вярно е. Казаха ми да се храня само със зеленчуци и варена риба. Но тук такава диета е невъзможна.
— Вземете, госпожо, давам ви тези лангусти и тези барбуни.
И й подадох около две кила риба. От този момент нататък винаги, когато имах успешен улов, заделях една част за нея, за да може да следва диетата си. Тя добре знаеше, че тук, на островите, всичко се продава, но въпреки това ми казваше само по едно „мерси“. И правилно — беше усетила, че ще ме обиди, ако ми предложи пари. За сметка на това често ме канеше вкъщи. Сама ми предлагаше мастика и бяло вино. Когато получеше някое лакомство от Корсика, ме черпеше и с него. Госпожа Баро никога не ме разпитваше за миналото ми. Само веднъж отрони две думи по повод каторгата:
— Истина е, че от островите не може да се избяга, но по-добре да сте тук, където климатът е здравословен, отколкото да гниете на континента.
От нея научих произхода на името, което островите носят. По време на някаква епидемия от жълта треска в Кайен свещениците и монахините от манастира избягали тук и оцелели. Затова ги нарекли Островите на спасението.
Благодарение на риболова можех да ходя където си поискам. От три месеца бях клозетаджия и вече познавах острова по-добре от който и да било. Имах възможност да оглеждам внимателно и градините под претекста, че ходя да разменям рибата за плодове и зарзават. Матю Карбониери от нашата тайфа беше градинар в една градина, разположена точно до надзирателското гробище. Матю работеше сам и аз си казах, че по-нататък можем да спретнем един сал и да го скрием при него. Още два месеца и комендантът щеше да си замине. И тогава вече щях да съм свободен да действам.
Започнах да подготвям организацията си. Сутрин излизах като че ще чистя клозетите, но оставях мартиниканеца да го върши вместо мен — за което, разбира се, му плащах. Опитах се да се сдуша с двама баджанаци, осъдени доживот — Нарик и Кение. Наричаха ги „двамата с детската количка“. Носеше се слух, че били осъдени задето циментирали трупа на убит от тях инкасатор. Свидетели ги видели как пренасяли качен в детска количка циментов блок, който изхвърлили в Сена. Следствието установило, че инкасаторът отишъл у тях, за да получи някакви мангизи, и никой повече не то видял. Те цял живот отричаха обвинението. Дори в каторгата твърдяха, че са били невинни. Тялото така и не било открито, но полицията намерила главата, увита в носна кърпа. А у тях имало кърпи от същия тип и същото платно „според експертите“. Адвокатите им и те самите доказали, че хиляди метри от въпросното платно са били превърнати в кърпи. Този модел бил много разпространен. Най-накрая двамата бежанци получили доживот, а жената на един от тях — двадесет години затвор.
Успях да установя контакт с тях. Тъй като бяха зидари, те можеха да влизат и излизат в строителното ателие когато си поискат. Сигурно имаха възможност да ми изнесат парче по парче достатъчно чаркове, за да си сглобя сал. Оставаше да ги убедя.
Вчера срещнах доктора. Носех двадесеткилограмова риба с много вкусно месо — наричаше се меру. Двамата заедно тръгнахме нагоре към платото. По средата на пътя спряхме да поседнем върху една ниска ограда. Той каза, че от главата на тази риба ставала прекрасна чорба. Предложих му я заедно с голямо парче от месото. Той се учуди на жеста ми и ми призна:
— Не сте злопаметен, Папийон.
— Не го правя заради себе си, докторе. Дължа ви уважение, защото сторихте невъзможното, за да спасите приятеля ми Клузио.
Поприказвахме си малко и той попита:
— Би искал да избягаш, нали? Не приличаш на останалите каторжници. Изглеждаш различен.
— Прав сте, докторе. Не принадлежа на каторгата — тук съм само на посещение.
Той се разсмя. Тогава го запитах направо:
— Нима не вярвате, че човек може да се възроди, да започне нов живот?
— Вярвам, че може.
— Приемате, че бих могъл да служа на обществото, без да представлявам заплаха за него и да се превърна в честен гражданин?
— Искрено казано, да.
— Тогава защо не ми помогнете да успея?
— Как?
— Дайте ми диагноза, че съм туберкулозен.
Тогава той потвърди нещо, което бях чувал да се говори.
— Невъзможно е и те съветвам никога да не опитваш. Прекалено опасно е. Администрацията те изпраща на континента едва след като прекараш най-малко година в помещение със заразени от същата болест.
— Това пък защо?
— Малко ме е срам да ти кажа, но предполагам, че го правят, за да намалят броя на симулиращите. Ако знаят, че се излагат на голяма опасност от истинска зараза, те биха се отказали от играта. А ако не се откажат, наистина ще се разболеят. Не мога да направя подобно нещо за теб.
От него ден двамата с доктора станахме приятели. И така до деня, когато той за малко не уби приятеля ми Карбониери. Всъщност Матю Карбониери беше приел по мое настояване да работи като готвач и разносвач на храна на надзирателите офицери. По този начин трябваше да разбере дали е възможно да откраднем три от буретата, в които се пренасяха виното, олиото и оцетът, да ги вържем едно за друго и да потеглим на път — след като Баро си тръгне, естествено. Планът беше сложен, защото се налагаше да откраднем буретата, да ги закараме тайно до морето и да ги овържем в една и съща нощ. Това можеше да стане само при буря със силен вятър и дъжд. Бурята от своя страна правеше изключително трудно излизането в открито море.
И така Карбониери работеше като готвач. Шефът на стола му връчил три заека и му наредил да ги приготви за следващия ден — неделя. Карбониери одрал зайците (за щастие — после ще разберете защо) и изпратил единия на брат си, а другите два — на нас. После заклал три тлъсти котки и приготвил яхния за чудо и приказ.
За зла беда обаче на следващия ден сред поканените бил и докторът. Вкусил от манджата и веднага се обърнал към домакина:
— Господин Филидори, позволете ми да ви поздравя. Котката е много вкусна.
— Не се подигравайте, докторе — ние с вас хапваме три хубави заека.
— Грешите — запънал се докторът като магаре на мост. — Това е котка. Виждате ли ребрата — плоски са, а при зайците са кръгли. Така че аз съм прав — ядем котка.
— Гръм и мълния! — изкрещял корсиканецът. — Значи имам котка в стомаха си!
И той хукнал към кухнята, натикал револвера си под носа на Матю и викнал:
— Може и да си почитател на Наполеон като мен, но Бога ми, това няма да ми попречи да те убия, задето ме накара да ям котка.
Имал налудничав блясък в очите и Карбониери отвърнал, без да разбира как онзи се е досетил за истината:
— Ако наричате животните, които ми дадохте, котки, грешката не е моя.
— Аз ти дадох зайци.
— Ами тях съм ви приготвил. Ето вижте, кожите и главите са още тук.
Надзирателят се пообъркал, като видял заешките глави и кожи.
— Значи докторът не знае какви ги плещи.
— Докторът ли ви каза, че е котка? — попитал Карбониери, като си отдъхнал. — Пошегувал се с вас. Кажете му, че такива майтапи не са хубави.
Успокоен и убеден, Филидори се върнал в трапезарията и рекъл:
