Каквото и да решаха работодателите на двамата мазни юристи, трябваше час по-скоро да си възвърна дискетите. И часовниците естествено. И най-големият богаташ би се позамислил преди да почне да подарява ролексите си на чифтове, още повече на такива въшкари, каквито бяха Бойко, Манолчо и компания.
Варка очевидно очакваше да я заговоря за нейния възлюбен, защото всеки път, щом се обърнех към нея, застиваше в тревожно очакване. Не биваше да я мъча повече.
— Искам да ти кажа нещо — поднесох й дежурната ябълка в чинийка. Изчаках я да отхапе парче, да го сдъвче и да го глътне. — Твоят приятел, освен че ни заплаши двамата с теб, ми сви и една кутийка. Метална една такава, в която ри държах някои ценни неща.
Млъкнах, за да видя реакцията й. Тя ме загледа уплашено.
— Какво ти е откраднал?
— Два скъпи часовника и две дискети. И няколко стари бижута.
— Божичко!
Ябълката се изтъркули на пода, а дланите захлупиха очите й. Миг на затишие — и тя избухна в плач. Почувствах се виновен като хлапак, наклепал сестра си, че кани вкъщи момчета.
— Съжалявам — измърморих. — Хайде, успокой се.
Тя откри лицето си, но сълзите продължаваха да го браздят, а раменете й да потреперват.
— Не съм виновна — хлипаше тя. — Не съм. Какво да направя като е такъв!…
Дадох й кърпа да се поизбърше, вдигнах ябълката и я отнесох в кухнята. Изчаках една-две минути и се върнах при нея.
— Знам, че не си виновна и не те упреквам. Искам обаче да се срещна с него и да се разберем по мъжки. Обещавам ти да не го давам на прокурора. Но си искам топчетата и камиончето обратно.
— Дай го на прокурора! — изхълца тя. Мъката й се разнасяше и се превръщаше в злоба като у всяка здрава жена. — Щом е такъв лъжец, друго не заслужава.
— Хайде, хайде, да не сме толкова кръвожадни. Стигат ми твоите сълзи. Той нали има майка?
— Има…
— Ето виждаш ли. Искам само това — да ми върне нещата. Подозирам, че не всичко е у него, затова може първо да ми даде дискетите, докато издирва останалото. Но наистина го предупреди, че ако не го направи, тогава вече ще го дам, където трябва.
Тя подсуши очите си, извади огледалце и оправи лекия си грим.
— Шефе — знай, това вече реши нещата. Все още смятах, че има надежда, но след тая кражба…
Замълчах тактично и отидох да се облека. От спалнята чух, че камбанката звънна и Варка отиде да отвори. Отвън долових гласа на Жоро — питаше къде съм. Тя му каза и той, навярно решил, че не чувам, започна тихо да й говори нещо. От някои откъслечни думи разбрах, че я увещаваше да отидат някъде заедно, а тя също тихо му казваше да я остави на мира. Излязох, преди конфликтът да се задълбочи.
— Готов ли си? — попитах го.
— Уха — потри ръце той, сякаш щеше да се бори.
— Добре. Варке, отивам да търся Пиперкова. Ако случайно тя се обади, помоли я да си бъде вкъщи. Можеш да излезеш и по-рано, ако искаш. И превъртай ключа два пъти.
Този път нападнахме „Обеля“ откъм другия й край и имахме успех — не срещнахме пукнат пионер, който да ни замерва с камъни. Блокът, който ни трябваше, беше същият като на Нора Казакова, входът и етажът — и те. Само вратата се намираше отляво на площадката, а не насреща, както там. Навярно единственото утешение и за двете.
Позвъних. След това повторих. Едва при третото натискане на копчето зад фазера се чуха звуци, които определено не идваха от млад и енергичен екземпляр. Майка й, помислих си разочаровано. Предпочитах разговор с щерката. Вратата се открехна и малко над изтривалката, почти на височината на средно голямо куче се появи прегърбена бабичка, облечена изцяло в черно. Тя гледаше с труд нагоре към мен и погледът й достигаше някъде докъм гърдите ми. Беше около осемдесет-годишна, суха и с потъмняла кожа, ала косата й бе доста гъста, хваната с ластиче на тила.
— Добър ден, госпожо. Търся госпожица Пиперкова. Казвам се Дяков, Любомир Дяков.
— Добър ден, господин Дяков — изрече тя с плътен, ясен глас, който издаваше пушачка. — Няма я Ефросина. Какво обичате?
Бях смутен от бистрия ум, който думите й внушаваха. Промених мнението си.
— Бих ли могъл да вляза?
— Моля — дръпна се тя, държейки се за вратата и обръщайки ми изкорубения си гръб.
Хлътнах в сумрачния коридор, последвах я напред и се озовах в хола им. Той миришеше на вехто като манастирска магерница. Обзавеждането беше старо, изтърбушено и навярно проядено от червеи. Личеше, че тук живеят две самотни жени, никоя от които не полагаше особени усилия за чистотата. Бях със светъл панталон и когато госпожа Стаматова тире Боцева ми предложи канапето, така подгънах шлифера си, че да седна на пеша му.
— Ефросина отиде на пазар и сигурно ще се забави — каза тя, хлътвайки в люлеещ се стол, явно нейно трайно убежище.
Това се потвърди, когато тя вдигна крак и го опря на ръба на канапето, досами коляното ми, отблъсна се назад и така, полулегнала, успя да вдигне лице към мен.
Смущението не ме напускаше и аз се покашлях, чудейки се с какво да започна. Тя се поусмихна и на продълговатото й старческо лице изгря усмивка, която подчерта масивната й брадичка.
— Виждате ли как съм се изхитрила — посочи тя с очи крака си. — Иначе щях да ви гледам само в панталона, а не е много прилично.
Изглежда, съм се усмихнал, защото устата й се разтегна още и разкри порцелановата прелест на ченетата й. Стори ми се, че те леко изтракаха.
— Бая сте пълничък — отбеляза ухилена тя и очите й, хлътнали в орбитите, весело проблеснаха. — Имате си бели сланини за черни дни.
Ай да му се не види зевзека!
— Пуши ли се тук — попитах директно, щом щяхме да интимничим.
— Пуши се. Може и мен да почерпите. Ей го там пепелника.
Протегнах се и го сложих на масичката пред нас. Почерпих я и поднесох огънче.
— Тия май са люти — учуди се тя.
— Лютички са — съгласих се. Запалих и своята. — Не е ли малко вредно за вас?
— Щото съм такава бабишкера ли? — наклони тя глава. — Млади човече, изпушила съм през живота си толкова цигари, че ако се съберат на куп, сигурно ще изпълнят тази стая. Свирила съм по ресторанти, а там се пуши.
— Да, знам, дъщеря ви ми каза, че сте музикантка. Предполагам, казала ви е също, че ми възложи да разследвам пожара в Драгалевци.
Тя премрежи очи и замислено поклати глава.
— Да, да… пожара. Горкият Дими. Несретно момче. Цял живот се мъчеше да доказва на света нещо, пък то…
— Бил е душата на театъра — казах. — Ковял, лепял, играл, шил костюми.
— Кой ви каза тези неща?
— Как кой. Дъщеря ви. Пък и разговарях там с една госпожа, негова близка. Изказа се много ласкаво за него.
— Хората често приемат желаното за действително, господин Дяков. Така сме устроени. Ефросина винаги е боготворяла брат си, пък той беше, да ме прости господ, едно нищо и половина. Не говоря така, защото ми е доведен син. А защото само създаваше впечатление у другите, че е голям-артист, а не беше.
Интересно. Едната не дава прашинка да падне върху паметта на покойника, а другата го плюе.
— Защо не живеехте заедно, госпожо?
— Защото беше невъзможно, господине. Несходство в характерите. Освен това и със съпругата му не се разбирахме много. Аз съм чепата жена, господин Дяков. С мен трудно се живее.
