Досещах се. Този свеж ум и масивна брадичка бяха комбинация, която плашеше.
— Как мислите, дали пожарът е могъл да бъде плод на зъл умисъл?
— Би могъл. Не съм аз единствената, която не го харесваше.
— Кой друг?
— Вие искате да ви кажа едва ли не кой го е убил. Не знам. Но и жена му го мразеше, и един съсед там, офицер, и Манолчо… А сигурно има и хора от театъра. Не ги познавам всички, аз от години не съм стъпвала горе.
— Не е ли странно, че Манол не е бил на погребението на баща си?
— Защо да е странно. Те не си говореха.
— Е, поне от кумова срама.
— Хората днес нямат срам, господине. Има едно цвете равнец, викат му още срамниче. Когато бях дете, в средата на това цвете имаше голямо черно петно. После с годините то взе да намалява, а сега го няма. Изчезна срамът, огрубя народът. И музиката огрубя. Преди цигулката беше инструмент на почит и уважение, а сега всички слушат само китари и барабани. Цигулката се гали, а барабаните се бият. И хората вече повече се бият, отколкото се галят.
Погледът ми се задържа на една снимка в рамчица върху стария шкаф, изобразяваща задружно семейство. Мъжът с папийонка, жената с рокля на плисета и двете деца — юноша и момиче, гледаха от средата на века към края му с ведър оптимизъм. Нито жената е допускала, че така ще се изкоруби, нито юношата, че ще изгори в пламъци. Момичето едва ли е предполагало, че ще ражда незаконно дете и ще лежи в лудницата. Снимките са най-разпространеният паметник на човешкото лекомислие и наивност. В Париж и ние имахме подобни снимки с Жизел и майка й — ухилени и безгрижни, на тях никой от нас хабер си нямаше какво му предстои. Почувствах как откъм стомаха към гърдите ми се надига кълбо от пустота. Какво търсех тук? Какво изобщо исках от тоя скапан живот?
— Там сме с Георги, втория ми мъж — проследи тя погледа ми. — Най-свестният от четирима ни. Само мълчеше и ни търпеше. Така си и отиде — без да възроптае, без да каже дума.
Тя се прекръсти и прошепна нещо на носа си.
След веселото начало някак неусетно двамата се бяхме натъжили.
— Госпожо, имам един много важен въпрос към вас. И искам да ми отговорите спокойно и сериозно.
— Слушам ви — тя натисна още малко с жилавия си крак, за да ме вижда по-добре.
— Интересува ме какво е станало с детето, което е родила Ефросина през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година. И От кого е било.
Кракът й за момент се подгъна и тя се килна напред. Намери обаче сили отново да натисне с него и се върна в предишното полегнало положение.
— Не ви разбирам. За какво дете говорите?
Не бързах да отвърна. Загледах я изпитателно в очите. Тя издържа на погледа ми, като бавно дръпна от цигарата. Стори ми се, че в очите й се появи насмешлив блясък, предизвикателен и дори пренебрежителен. Ами да, след като никъде в регистрите не фигурираше подобно дете!
— Може и да греша. Но имам информация, че през Хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година дъщеря ви е родила. А после детето е било осиновено от някого. Не знаете нищо по въпроса, така ли?
— Ако знаех, щях да ви кажа, господин Дяков. Но няма такова нещо. Ако пък е станало, смятате ли, че не бих научила?
Допуших цигарата си и я смачках в пепелника.
— Какъв е бил първият мъж на Нора Казакова?
— Счетоводител. В някакво министерство.
— Жив ли е?
— Може да е жив. Ако не е умрял.
Тя се ухили и аз пак зърнах наредените й в правилни редици изкуствени зъби. Опитах се да си я представя без тях и потръпнах. Тогава лицето й щеше да се състои главно от чело и брадичка, смачкано като вътрешността на боксова ръкавица. И изведнъж ме осени друга мисъл. Ами ако и тази бабишкера не беше нормална? Бях чувал, че лудите често пъти запазват до дълбока старост привидно здрав разум и логично мислене, че заболяването им служи като един вид консервант на мозъка. Нима бе възможно професор Шиндов да греши относно това дете? Но тогава и Бараков грешеше. Възможно ли беше и чалнатият професор, и смахнатият дъновист да лъжеха, а да беше права тази жена? Или по-скоро обратното? Ала защо й е да крие? Или пък наистина Ефросина така бе свършила всичко, че майка й да не разбере? Но как се научава това след двайсет и шест години? Явно ми предстоеше ново ровене.
— През коя година почина мъжът ви?
— През седемдесет и осма. На четвърти февруари.
Седемдесет и осма? Не бяха ли се оженили точно тогава Боцев и Нора?
— Къде живяхте до смъртта му?
— В Драгалевци. И още няколко години след това, докато дойдохме тук.
— А как така се случи, че и вие, и Нора Каза-кова се озовахте в другия край на София в един и същ жилищен комплекс?
— Ами защото тя ни уреди да купим това жилище, а после уреди и себе си. Първо искаше да ни изгони с Ефросина, да не живеем заедно. А после взе своето, за да има къде да се среща с любовниците си. Но тя никога не е смятала да дочака старини тук, в „Обеля“. Очите й винаги са били обърнати към Драгалевци.
— Затова ли дъщеря ви смята, че тя е подпалила къщата?
— Ох, дъщеря ми… Не знам какво да ви кажа. Не знам…
Тя пак замърмори под носа си, прекръсти се, след което пусна крака си на земята и аз вече имах насреща си темето й. Какво й стана? Дотук ли й стигнаха силите или играеше?
— Уморихте ли се? — попитах.
— Стара съм аз, стара — дочух гласа й изотдолу. — Не мога да говоря дълго. Извинявайте…
Уплаших се да не й стане лошо и аз да съм виновният. Но явно разговорът бе приключил.
Надигнах се.
— Нали не ви е зле?
— Няма нищо, няма нищо… — тя пак заговори нещо неразбрано.
Колебаех се — щеше ми се да говоря и с Ефросина, но кой знае кога щеше да се върне. А да стоя с тази жена, която рухваше пред очите ми, нямах желание.
— Аз си тръгвам, госпожо. Починете си. И моля ви се, кажете на госпожица Ефросина да ми се обади.
— Няма да ви изпращам — каза бабичката. — Затворете хубаво вратата. И извинявайте.
Дали пък не й прилоша от силната цигара?
— Сигурна ли сте, че не ви е зле? — попитах отново.
— Вървете, вървете — опита се тя да ме погледне, но веждите й се вдигнаха нагоре и това бе всичко.
С надеждата, че няма след минута да хвърли топа, си тръгнах.
Докато пътувахме обратно към центъра си мислех дали не се бях втренчил прекалено в това тайнствено дете на Ефросина. Дете по всяка вероятност имаше. И ако вярвах на Бараков, на жената на Богдан Мавродиев и на собствената си интуиция, то беше от покойния плъх Боцев. Можех, разбира се, да тръгна по обиколния път и да започна да издирвам всички акушер-гинеколози, които са работили в София през хиляда деветстотин шестдесет и четвърта година, та да стигна до онзи, който я е изродил. Ами ако не е родила в София, а в провинцията? Това би обяснило защо в София нямаше никакви сведения за детето, както и твърдението на майка й, че не знае нищо подобно. Ефросина може да е крила до едно време, а после да е заминала за Пловдив, Варна, Каспичан или Трапоклово и под вънкашност чужда и под име ново да е снесла рожбата.
Това означаваше никога да не стигна до истината. При съществуващата по онова време система за събиране на данните навярно по-лесно щях да науча родословните дървета на партийните секретари в
