Силистренски окръг. Струваше ли си да продължавам в тази посока? Ако не бях започнал с алибитата, то бе защото два месеца по-късно тяхната достоверност и доказуемост щеше да бъде проблематична. Все пак една бърза равносметка показваше следното за нощта на деветнайсети август:
Нора Казакова си е била вкъщи, ако може да й се вярва;
Манол според нея е бил също в „Обеля“, а според него — на бензиностанцията в Карлово;
Карастоянов твърди, че е бил в София (къде обаче?);
Ефросина вероятно е била с майка си в другия край на „Обеля“;
Бараков може да е поливал гроба на Дънов, а може и да не е;
всички останали, знайни и незнайни врагове на Боцев, са били някъде си.
Интересно къде е бил бившият мъж на Нора Казакова, счетоводителят. Ако беше покойник, подозрението към него можеше и да не бъде толкова голямо, но ако беше жив? Още повече, че при липсата на друга информация за Манолчо, той оставаше най-важният източник. Но дали Манол и детето на Ефросина бяха едно лице?
Висеше също въпросът как бе възникнал пожарът. Появяването на Манол в къщата в деня преди него бе достатъчно подозрително, но самата технология на подпалването си оставаше неясна. Жената на Богдан Мавродиев бе срутила версията на пожарните експерти за волтовата дъга и на нейно място не бях построил друга.
Налагаше се да открия счетоводителя. Обадих се на Нора Казакова в службата, но тя ме отряза — с този човек била прекъснала контактите си още през седемдесет и шеста година и нищо не знаела за него. Издръжка поне не й ли е пращал? Дръжки издръжка, отвърна ми русокосата лъвица и тресна слушалката. И това ми било колежка. Наложи се да търся подстъпи към кадровичката на министерството, оттам да тръгна по новосъздадените общини, за да науча след два дни, че Алекси Станилов е жив, че наскоро се е пенсионирал и че сега прилага своите професионални знания в съставянето на семейния бюджет заедно с втората си жена и късно роденото им дете, момиче в пети клас в кварталното училище недалеч от Централна гара.
Човекът имаше и телефон и по този телефон се уговорихме да се срещнем на обяд в малката кръчма „Буен кон“ — а тя, щом се озовахме с Жоро пред нея, се оказа свърталище на местните пияници. Откъм комина на едноетажна съборетина, полускрита от камари празни пластмасови каси, се носеше миризмата на пържена лой и Жоро ме погледна жалостиво като пес на синджир.
Досега винаги го бях оставял в колата, но този път ми дожаля.
— Хайде, заключи я.
— Да дойда с тебе ли, шефе? — светнаха му очите.
— Да дойдеш. Ама да си отваряш устата само за вилицата.
Намърдахме се в мръсния салон и като внимавах да не се подхлъзна на някой жилав краешник върху омазнения линолеум, затърсих Алекси. Няколко сънени мутри надигнаха вратове като змии под свирката на факира, но аз търсех мъж с кафява полушубка и синьо долнище на анцуг, според описанието на самия им приносител. Открих го на масата до тоалетната — беше с гръб към салона и вдълбочен четеше вестник.
Тупнах го по рамото.
— Добър ден. Аз съм Дяков.
— А здрасти. Двама ли сте? Сядайте.
Оставих Жоро да поема основното дихание откъм клозета и заех най-закътаното място до стената. Погледнах счетоводителя. За човек с неговата професия беше прекалено червендалест, а както установих след малко — и лаком. Комбинацията от полушубка и анцуг пък красноречиво говореше, че след като цял живот по принуда е трябвало да се облича в костюм и да връзва вратовръзки, той най-сетне си е рекъл: „Край на докарването. От днес ще се обличам като квартален лентяй и пет пари няма да давам кой какво ще си мисли.“ Фигурата му беше едра, ала отпусната, лицето — с груби черти, издаващо селски произход, а пръстите му, когато сгънаха вестника и посегнаха за пакета цигари, ми напомниха тези на един мой парижки съдружник, италианец по произход — работата с бумаги беше изтънила кожата им, дори я поизлъскала, но яката длан под нея напомняше, че в родовете и на двамата те бяха първите, изоставили полския труд заради магията на цифрите.
— Вземете от тия — предложих му моята кутия.
Той я погледна, но поклати глава.
— Знам ги. Много са силни.
Затова пък Жоровата ръка трепна и, когато го почерпих, се стрелна на секундата. Дали подобно на ония кучета, които откриваха по митниците наркотици, и той неусетно не бе станал наркоман?
— По една плодова?
Хич не ми се лижеше тая отрова, но нямаше как. Кимнах.
— А после ще си вземем дреболии. Пържат ги с олио — уточни Алекси, сякаш можех да се усъмня, че ги хвърлят в казан с машинно масло.
Той даде поръчката на един влачещ се като охлюв след дъжд келнер, а ръцете му отново засгъваха сгънатия преди миг вестник. Изглежда, не съзнаваше, че го прави. Представих си го над сметачната машина как по инерция проверява десет пъти крайния сбор и мислено отбелязах, че колкото и да си различен от професията си, следите остават. Цигарата между пръстите му леко потреперваше и това пък бяха следите от чашката.
— Значи, частен детектив — погледна ме той одобрително с воднистите си, леко изпъкнали очи. — Браво, браво! Щом ще ставаме Европа, имаме нужда и от такива хора.
Премълчах скромно. В същото време, гледайки охлузените ръкави на полушубката му, се запитах дали някога е надниквал в тази Европа и като каква му се е привидяла. Откакто се бях върнал, чух няколко много поучителни дефиниции за това що е тя. Едната например беше, че там, вярно, се бачка яко, но и се плаща яко. Друга пък гласеше, че животът там е рай, защото всичко е частно. Най-много ме въодушевяваше схващането, че ако си честен и почтен в работата си, няма начин да не успееш. Изобщо рецептата за милионер беше проста — купуваш си една метла, запряташ ръкави и, без да шикалкавиш и заобикаляш храчките, почваш да метеш улиците. Условията са изпълнени и има-няма десетина години — милиончето е събрано.
— И другаря ли е такъв? — кимна към Жоро Алекси.
— Аз съм му охрана — изфука се моят човек.
Счетоводителят ни изгледа последователно.
— Май другаря по става за охрана — каза развеселен и ми намигна.
— Да, ама той не става за детектив — отбелязах с чиста съвест, защото бях предупредил Жоро да не си отваря устата.
Алекси се разсмя шумно, после забеляза, че от притискане на ръбовете има опасност да скъса вестника и го остави на мира.
— Не съм виждал Нора повече от десет години — подхвана той, без да го карам. — Остаряла ли е много? — Направих двузначен жест с ръка — Ех, каква лъвица беше тя! Лъвица и лъжкиня. В началото много се забавлявах с лъжите й, тя ги сипеше наляво и надясно, без да се замисля, като на шега. Правеше го толкова убедително, че който не я познаваше, се хващаше моментално. Но човек като поживее известно време с такава жена и особено когато тия лъжички почнат да се използват и срещу него, може да му писне. Хайде, наздраве! — вдигна той своята от току-що появилите се ракии.
— Наздраве!
Първата му глътка преполови чашата и в очите му се появи влага.
— Иначе тя беше първата ми голяма любов. Бяхме се запознали на излизане от кино „Солун“, гледахме „Олеро, кангасейро“. Закачих я и видях, че поддава. На другия ден отидохме на сладкарница, ядохме плезири с боза. Аз бях трийсетгодишен, а тя на двайсет и три-четири. Още тогава ме слъга, че е ходила в Куба, затова отишла да гледа този филм — да си поприпомни за там. Както и да е, ходихме една година и се оженихме. Аз работех в Кремиковци, а тя — в една шивашка работилница. Шиеше ризи. Като изключим дребните кавги, живеехме си добре. Почнахме да правим опити за дете. И ето че тук работата се закучи. Вярно, аз минавах трийсетте, но всичко си ми беше на място. Тя твърдеше, че и с нея всичко било наред. Ходи на лекар и дори ми донесе изследвания — там пишеше, че нямала отклонения и не знам какво си, тоест, вината е в мен. Взех да се притеснявам, понякога дори не можех да си свърша мъжката работа, както
