преставаше да ме уверява, че вече сме на земята и аз съм в безопасност.
Пристигнахме в странноприемницата час преди залез слънце. Другите се възхитиха от стаята, в която трябваше да се настаним, но аз бях толкова развълнувана, че едва се престорих, че я харесвам. Беше просторна като най-голямата стая в чайната „Ичирики“ и красиво обзаведена в японски стил с татами на пода и блестящо дърво. Една дълга стена бе цялата от стъкло. Отвъд нея имаше невероятни тропически растения, листата на някои от които бяха с големината на човек. Покрит външен коридор водеше надолу през листака към брега на поток.
След като багажът бе подреден, всички бяхме готови за баня. Странноприемницата бе осигурила паравани, които ние разтворихме в средата на стаята, за да се уединим. Преоблякохме се в памучни кимона и тръгнахме през покрития коридор, обграден от гъста растителност, към разкошен басейн с минерална вода в противоположния край на странноприемницата. Входовете за мъже и жени бяха отделени с преграда и имаха облицовани с плочки мивки. Но щом излязохме отвъд преградата, видяхме, че басейнът е общ. Директорът на банката не спираше да се шегува с нас и Мамеха, повтаряйки, че иска една от нас да донесе камъче, клонка или друго от гъсталака в края на басейна, за да ни види, разбира се, голи. През цялото това време синът му бе погълнат в разговор с Пити и не ни беше нужно много време, за да разберем защо. Гърдите на Пити, които бяха сравнително големи, бяха изплували на повърхността, но тя не спираше да приказва и както винаги не забелязваше нищо.
Вероятно ви се струва странно, че се къпехме заедно — мъже и жени, и че възнамерявахме да спим в една стая. Но в действителност гейшите постоянно вършат такива неща с най-добрите си клиенти, или поне така беше по мое време. Милееща за репутацията си гейши никога не би допуснала да я видят сама с мъж, който не е неин данна. Но да се къпеш невинно в група като тази, скрит в тъмната вода, е съвсем друго нещо. А колкото до спането заедно, в японския език имаме дори дума за това — дзаконе, „рибешко спане“. Представете си нахвърляни в кошница скумрии — мисля, че това е смисълът.
Както казах, да се къпеш в група като тази бе невинно. Но това не значи, че някоя ръка не се устремяваше накъдето не бива и тази мисъл никак не ми излизаше от главата, докато киснех в топлата вода. Ако Нобу беше човек, който обича да се закача, сигурно щеше да се доближи до мен и след кратък разговор неочаквано да ме хване, да речем, за бедрото или… или, ако трябва да съм откровена, за всяко друго място. После аз би трябвало да изпищя, а той да се засмее, и толкоз. Само че Нобу не беше човек, който обича подобни закачки. Покисна известно време във водата, разговаряйки с председателя, но сега седеше на един камък и само краката му бяха в басейна, а слабините му бяха покрити с мокра кърпа. Той дори не ни обръщаше внимание, а търкаше разсеяно издатъка на ампутираната си ръка и се взираше във водата. Слънцето беше вече залязло и наоколо се свечеряваше, но Нобу седеше в светлината на хартиен фенер. Никога не го бях виждала толкова разголен. Белезите от раните, които си мислех, че са най-страшни от едната страна на лицето му, бяха точно толкова страшни и на осакатеното му рамо, въпреки че другото бе идеално гладко като яйце. Само при мисълта, че се канех да го измамя… Щеше да реши, че съм го направила поради една-единствена причина, и никога нямаше да разбере истината. Не можех да понеса мисълта, че ще го нараня или че ще потъпча чувствата му към мен. Изобщо не бях сигурна, че съм в състояние да го сторя.
На другата сутрин след закуска тръгнахме на разходка през тропическата гора към близките крайбрежни скали, където потокът от странноприемницата падаше като малък живописен водопад в океана. Дълго се любувахме на гледката и когато вече бяхме готови да си вървим, председателят едва се откъсна от нея. На връщане вървях до Нобу, който бе все така изненадващо весел. После разгледахме острова с военен камион, в чиято каросерия имаше скамейки, и видяхме как по дърветата растат банани и ананаси. От планините океанът изглеждаше като намачкано тюркоазено одеяло с тъмносини петна.
Следобедът се разходихме по непавираните улици на селцето и скоро се натъкнахме на дървена сграда със стръмен сламен покрив. Приличаше на склад. Заобиколихме изотзад, където Нобу изкачи каменните стъпала и отвори вратата в ъгъла на сградата. Слънчевата светлина падна върху прашна, скована от дъски сцена. Очевидно мястото е било някога склад, но бе вече превърнато в местен театър. Докато бях вътре, не се замислих особено. Но щом вратата се тресна зад нас и ние отново тръгнахме по улицата, пак започна да ме обзема чувството, че се разболявам, защото си представих, че лежа на грубите дъски с министъра, а вратата се отваря със скърцане и слънчевата светлина ни огрява. Нямаше да има къде да се скрием и Нобу непременно щеше да ни види. Опитвах се с все сили да подредя донякъде мислите си. Те се сипеха отгоре ми като ориз от пробит чувал.
Докато вървяхме към странноприемницата, трябваше да поизостана, за да извадя кърпичката си от ръкава на кимоното. Там на пътя беше наистина много горещо, защото следобедното слънце грееше право в лицата ни. Не бях единствената, която се потях обилно. Но Нобу се върна, за да ме попита добре ли съм. Тъй като не успях да му отговоря веднага, в душата си се надявах да си помисли, че ми е трудно да вървя по стръмнината.
— Тия дни не изглеждаш добре, Саюри. Може би трябваше да си останеш в Киото.
— Но кога щях да видя този прекрасен остров?
— Сигурен съм, че това е най-далечното място от дома ти, до което някога си стигала. От Киото дотук има толкова, колкото от Киото до Хокайдо.
Останалите бяха вече свърнали зад завоя отпред. Над раменете на Нобу виждах стрехата на странноприемницата — подаваше се над гъстата зеленина. Исках да му отговоря, но отново ме погълнаха същите мисли, които ме бяха измъчвали в самолета. Че Нобу изобщо не ме разбира. Киото не беше моят дом, не и в смисъла, който той очевидно влагаше — място, където съм израсла и от което не съм се отдалечавала. И в този миг, докато го гледах под горещото слънце, реших, че ще извърша онова, от което се боях. Ще предам Нобу, въпреки че той стои пред мен и ме гледа нежно. Прибрах с треперещи ръце кърпичката си и двамата продължихме нагоре по хълма, без да пророним дума.
Когато най-сетне се добрах до стаята, председателят и Мамеха вече седяха на масата и се канеха да започнат игра на го — японски шах — срещу директора на банката. Шидзуе и синът им бяха публиката. Стъклените врати в дъното бяха отворени. Министърът се бе опрял на лакът, гледаше навън и белеше стрък захарна тръстика. Ужасявах се, че Нобу ще подхване разговор с мен, от който да не мога да се измъкна, но той се отправи към масата и заговори Мамеха. Все още нямах представа как да подмамя министъра да дойде с мен в театъра, а още по-малко си представях какво ще направя, така че Нобу да ни открие там. Може би, ако помолех Пити, тя би го извела на разходка? Усещах, че не мога да поискам такова нещо от Мамеха, но двете с Пити бяхме отрасли заедно и макар за разлика от Леля да не бих я нарекла груба и недодялана, у Пити наистина имаше нещо първично и затова нямаше да е толкова ужасена от замисъла ми. Трябваше най-открито да я накарам да доведе Нобу в стария театър, където нямаше да се натъкнат по чиста случайност на нас с министъра.
Известно време седях коленичила, съзерцавах огрените от слънцето листа и ми се искаше да се порадвам на прекрасния тропически следобед. Не преставах да се питам дали съм изгубила разум, щом замислям такива неща, но каквито и да бяха опасенията ми, те не бяха достатъчни да ме спрат. Очевидно нищо нямаше да стане, ако не успеех да измъкна министъра, а не можех да си позволя да привлека вниманието върху себе си, докато го правех. Малко преди това той бе заръчал на една прислужница да му донесе нещо за ядене и сега седеше обкрачил подноса, наливаше бира в устата си и пускаше в нея парченца вътрешности от солена сепия с клечките за хранене. Сигурно ще ви се стори отвратително, но мога да ви уверя, че в някои ресторанти в Япония се сервират вътрешности на солена сепия. Баща ми много ги обичаше, но аз никога не съм можела да преглътна подобно нещо. Дори не можех да гледам как министърът ги ядеше.
— Господин министър, искате ли да ви донеса нещо по-вкусно? — попитах го.
— Не, не съм гладен — отвърна той.
Трябва да призная, че ми се прищя да го попитам защо тогава изобщо яде. Междувременно Нобу и Мамеха бяха излезли и си говореха отвън, а останалите, включително и Пити, се бяха събрали около дъската за го на масата, председателят очевидно бе направил някаква глупава грешка и всички се смееха. Стори ми се, че шансът ми е дошъл.
— Ако ядете просто от скука, министре, защо двамата с вас да не идем да обиколим
