странноприемницата? Много ми се искаше да я разгледам, но все не оставаше време.
Не го изчаках да отговори, а станах и излязох от стаята. Отдъхнах си, когато след миг той се появи в коридора. Вървяхме мълчаливо, докато не стигнахме до ъгъла, където имах възможност да се убедя, че никой не идва отникъде. Спрях и казах:
— Извинете ме, но… не искате ли да отидем заедно в селото?
Той види се, се обърка.
— Имаме на разположение още час — продължих — и аз си спомням нещо, което много ми се иска да видя пак.
След дълга пауза той каза:
— Трябва преди това да отида до тоалетната.
— Да, чудесно. Идете до тоалетната, а после ме изчакайте тук и ще излезем заедно. Не отивайте никъде, докато не дойда да ви взема.
Министърът се съгласи и продължи по коридора, а аз тръгнах към стаята. Чувствах се толкова замаяна — вече започвах да осъществявам плана си, — че когато сложих ръка на вратата, за да я отворя, пръстите ми почти не усетиха допира с дървото.
Пити не беше вече край масата, а ровеше за нещо в куфара си. Като отворих уста, най-напред не излезе никакъв звук. Наложи се да се покашля ида опитам отново.
— Извинявай, Пити, отдели ми само миг…
Тя не изглеждаше склонна да прекъсне заниманията си, но остави куфара в безпорядък и излезе в коридора с мен. Отведох я на известно разстояние встрани, а после се обърнах към нея и казах:
— Пити, трябва да те помоля за една услуга.
Чаках да каже, че е щастлива да ми помогне, но тя само стоеше и Ме гледаше.
— Надявам се да не възразиш, че те моля…
— Да чуя.
— Двамата с министъра се готвим да отидем на разходка. Ще го заведа в стария театър и…
— Защо?
— За да останем насаме.
— С министъра ли? — попита тя недоверчиво.
— Друг път ще ти обясня, но ето какво искам да те помоля. Искам да доведеш Нобу там и… Ще ти прозвучи много странно. Искам да ни намерите.
— Какво значи това да ви „намерим“?
— Искам да измислиш начин да доведеш там Нобу и да отвориш задната врата, която видяхме, така че… той да ни зърне.
Докато й обяснявах това, Пити бе забелязала министъра да чака в друг покрит коридор през гъстата растителност. Тя ме изгледа.
— Какво си намислила, Саюри?
— Сега нямам време да ти обяснявам. Но е ужасно важно, Пити. Честно казано, цялото ми бъдеще е в ръцете ти. Но елате само ти и Нобу. В никакъв случай не председателят, за бога, нито някой друг. Ще ти се отблагодаря, както пожелаеш.
Тя дълго ме гледа, но накрая каза:
— Значи отново е време за услуга от Пити, така ли?
Не разбрах какво точно иска да каже, но вместо да ми обясни, тя си тръгна.
Не бях сигурна дали Пити прие да ми помогне. Но единственото, което можех да направя, бе да отида при лекаря за своята инжекция, така да се каже, и да се надявам, че тя и Нобу ще се появят. Отидох в коридора при министъра и двамата тръгнахме надолу по хълма.
След като свихме зад ъгъла и оставихме странноприемницата зад гърба си, не можах да не си спомня деня, в който Мамеха ми поряза крака и ме отведе при доктор Рак. Онзи следобед усещах някаква особена опасност, която не разбирах напълно, а ето че сега се чувствах по съвършено същия начин. Лицето ми гореше от горещината на следобедното слънце, сякаш седях до хибачи — преносим мангал, — а когато погледнах към министъра, от слепоочията към врата му се стичаха струйки пот. Ако всичко вървеше, както го бях замислила, не след дълго той щеше да притиска този врат към мен… При тази мисъл извадих сгъваемото ветрило от пояса на кимоното си и започнах да го вея, за да разхладя и двама ни, докато ръката ми не се умори. И през цялото време се напрягах да поддържам разговор, докато най-сетне не спряхме пред стария театър със сламен покрив. Министърът бе, види се, озадачен. Покашля се и вдигна очи към небето.
— Ще влезете ли с мен за момент, министре?
Той, изглежда, не знаеше как да изтълкува думите ми, но като тръгнах по пътеката край къщата, ме последва с тежки стъпки. Изкачих каменните стъпала и му отворих вратата. Той се поколеба за миг, преди да влезе. Ако през целия си живот бе посещавал редовно Гион, сигурно щеше вече да е разбрал какво имам наум, защото гейша, подмамила мъж на усамотено място, без никакво съмнение е заложила репутацията си, а една първокласна гейша никога не би направила случайно подобно нещо. Но министърът просто стоеше в театъра, на слънчевата пътека, като човек, чакащ автобус. Докато сгъвах ветрилото и го втъквах в пояса си, ръцете ми трепереха ужасно. Никак не бях сигурна, че ще изпълня плана си докрай. Елементарното усилие да затворя врата отне цялата ми енергия, а след това двамата се оказахме в сумрачната светлина, процеждаща се изпод стряхата. Министърът обаче продължаваше да стои безжизнен, забил поглед в купчина рогозки, струпани в ъгъла на сцената.
— Господин министър…
Гласът ми така отекна в малката зала, че продължих по-тихо:
— Знам, че сте разговаряли със съдържателката на „Ичирики“ за мен. Така ли е?
Той си пое дълбоко дъх, но в крайна сметка не каза нищо.
— Ако ми разрешите, господин министър, бих искала да ви разкажа за една гейша на име Кадзуо. Тя не е вече в Гион, но някога я познавах добре. Един много изтъкнат човек — като вас, господин министър, срещнал една вечер Кадзуо и компанията й така му харесала, че започнал да идва всяка вечер в Гион. След няколко месеца помолил да стане неин данна, но съдържателката на чайната се извинила и казала, че това е невъзможно. Мъжът беше безкрайно разочарован, но един следобед Кадзуо го отвела на едно спокойно място, където можели да се усамотят. Доста подобно на този празен театър. И му обяснила, че… макар той да не можел да бъде неин данна…
Щом произнесох последните думи, лицето на министъра се промени като долина, когато облаците се разсейват и слънцето минава вихрено през нея. Той пристъпи непохватно към мен. Изведнъж сърцето забарабани в ушите ми. Не се стърпях да не отместя поглед встрани и да затворя очи. А когато отново ги отворих, той беше толкова близо, че почти се докосвахме, и тогава усетих влажната плът на лицето му върху бузата си. Той приближи бавно тялото си към моето, докато не се притиснахме. Взе ръцете ми, навярно за да ме положи върху дъските, но аз го спрях:
— Сцената е прекалено прашна. Трябва да донесете рогозка от онази купчина.
— Ще идем там — отвърна той.
Ако легнехме на рогозките в ъгъла, Нобу нямаше да ни види в слънчевото петно, когато отвореше вратата.
— Не, не бива — заявих. — Моля ви, донесете рогозка тук.
Министърът изпълни молбата ми, а после застана с отпуснати ръце и ме загледа. До този момент някак си очаквах, че нещо ще ни спре, но вече си давах сметка, че няма такова нещо. Времето сякаш забави своя ход. Когато събух лакираните си дзори и стъпих на рогозката, не усещах краката си — бяха като чужди.
Почти мигновено министърът изрита обувките си и се притисна до мен, а ръцете му бяха на възела на пояса ми. Не знам какво му беше на ума, защото със сигурност не се канех да си свалям кимоното. Протегнах ръце назад и го спрях. Същата сутрин, когато се обличах, все още не бях взела решението си, но за да съм готова, нарочно си бях сложила сиво долно кимоно, което не обичах особено, с мисълта, че може да се изцапа до вечерта, газено горно кимоно с цвят на лавандула и сребристо оби. Колкото до бельото, бях си подкъсила препаската около бедрата — кошимаки, — като я вдигнах на кръста, така че ако решах да съблазня министъра, той да намери лесно пътя си през нея. Свалих ръцете му от себе си и той изглеждаше озадачен и объркан. Сигурно реши, че го спирам, затова си отдъхна дълбоко, когато легнах на рогозката. Не беше татами, а проста сламена рогозка и затова коравият под ми убиваше. Навих с една ръка кимоното си
