различни видове барабани, а също и от японска флейта, която наричаме фуе. Така че, както разбирате, гейшата трябва да опита силите си на всички тези инструменти, макар че всъщност ще бъде насърчавана да усъвършенства един или два.
Както казах, урокът рано сутрин бе по цудзуми. На него и на останалите инструменти, които изучавахме, се свири седнала на колене. Цудзуми е различен от другите барабани, който се опира на рамото и се удря с ръка за разлика от по-големия, окава, лежащ в скута, или от най-големия от всички барабани, наречен тайко, който е закрепен на стойка и са удря с дебели палки. По едно или друго време съм изучавала всички тях. Барабанът може да изглежда като инструмент, на който би могло да свири и дете, но в действителност има различни начини, по които всеки от тях се удря. Например при големия, тайко, кръстосваш ръце пред тялото и вдигаш палките нагоре и назад — това се нарича учикоми. Или докато удряш с палката в едната ръка, другата в същото време е вдигната и обратно, което наричаме сараши. Има и други начини и всеки произвежда различен звук, но това се постига след продължителни упражнения. На всичкото отгоре оркестърът е винаги пред погледа на публиката, тъй че тези движения трябва да са грациозни и красиви, както и в унисон с движенията на другите изпълнители. Половината от работата е да свириш вярно, а другата половина — да го вършиш изискано.
След барабаните следваше урокът по японска флейта, а след него по шамисен. Тези два инструмента се изучаваха по приблизително един и същи начин. Учителката изсвирва нещо кратко, а после ученичките се опитват да го повторят. Понякога звучахме като стадо животни в зоологическата градина, но не често, защото учителките се стараеха да започнат с по-простички неща. По време на първия ми урок по флейта например учителката изсвирваше някоя нота и ние опитвахме заедно да я повторим. Дори след изсвирването на една-единствена нота учителката имаше много какво да каже:
— Юкико, дръж малкия си пръст надолу, а не да стърчи във въздуха. А ти, Йоко, на лошо ли мирише флейтата ти? Защо тогава бърчиш така нос?
Беше много строга както повечето учителки и, естествено, ние се бояхме да правим грешки. Не беше рядкост да изтръгне флейтата от ръцете на някое нещастно момиче и да го халоса по рамото с нея.
След барабаните, флейтата и шамисена обикновено следваше часът по пеене. Ние в Япония често пеем на тържества и сбирки, а и мъжете идваха в Гион най-често заради това. Но дори едно момиче да не може да пее вярно и да е ясно, че никога няма да запее пред хора, то трябва да учи пеене, за да разбере танца. Обяснението е, че танците са съпроводени от отделни мелодии, често изпълнявани от певица, която сама акомпанира на шамисен.
Има много различни стилове песни — много повече, отколкото мога да изброя, но ние изучавахме пет. Някои бяха популярни балади, други — дълги откъси от театър Кабуки със сложен сюжет, трети — нещо като кратки музикални поеми. Би било безсмислено да се опитвам да опиша тези песни. Позволете ми само да кажа, че докато аз ги намирам за изумителни — на чужденците, изглежда, често им звучат по-скоро като мяукането на котки в двора на храм, отколкото като музика. Истина е, че традиционното японско пеене включва прекалено много трели и често се пее толкова надълбоко в гърлото, че звукът излиза през носа, а не през устата. Но всичко се свежда до това какво си свикнал да слушаш.
Във всички тези случаи музиката и танцът бяха само част от обучението ни. Защото момиче, постигнало съвършенство в различните изкуства, все още няма да има успех на парти, ако му липсват добри обноски и не се е научило как да се държи. Тъкмо поради това учителките постоянно настояваха на добрите маниери и поведение на ученичките — дори ако тичаш по коридора към тоалетната. На урока по шамисен например ще ви поправят, ако не говорите правилно или използвате местен диалект вместо киотоски, или дори ако се прегърбвате или влачите крака. Всъщност най-строгото порицание, което едно момиче вероятно би получило, е не че свири лошо на инструмента или не е научило думите на песента, а защото ноктите му са мръсни, защото се държи непочтително или други такива.
Понякога в разговор с чужденци за моето обучение те са ме питали:
— А кога тогава изучавахте подреждане на цветя?
Отговорът е, че никога. Нищо чудно, ако седнеш пред мъж и се заемеш да подреждаш цветя, за да го забавляваш, да вдигнеш поглед и да откриеш, че той е положил глава на масата и спи. Трябва да помните, че гейшата е преди всичко артистка и изпълнителка. Може да наливаме саке или чай на някой мъж, но никога не скачаме да донесем допълнително и туршия например. Още повече, че ние, гейшите, сме много ухажвани от своите прислужници, така че почти не умеем да се грижим за себе си или да си подреждаме стаята. И да не говорим за това да украсим с цветя помещение в някоя чайна.
Последният ми урок преди обяд бе по чайна церемония. За чайната церемония са написани много книги, така че ще се постарая да не навлизам в подробности. Но по същество чайната церемония се изпълнява от една, а понякога от две жени. Гейшата седи пред гостите и приготвя чай по много традиционен начин, като използва красиви чашки, бамбукови четчици и други прибори и съдове. Гостите също са част от церемонията, защото трябва да държат чашата по определен начин и също така по определен начин да пият от нея, Ако си мислите, че е нещо като да седнеш, за да изпиеш чаша хубав чай… не. То е по-скоро като танц или дори медитация в седнало на колене положение. Самият чай е от смлени на прах чаени листенца. Той се разбива с вряла вода, докато се превърне в зелена пяна, която наричаме матча, твърде непопулярна сред чужденците. Признавам, че матчата наистина изглежда като зелена сапунена вода и е горчива на вкус, така че е нужно време да привикнеш към нея.
Чайната церемония е много важна част от обучението на една гейша. Не е рядкост един банкет в частна резиденция да започне с кратка чайна церемония. А на гостите, които идват в Гион за сезонните танци, най-напред се сервира чай, приготвен от гейши.
Моята учителка по чайна церемония бе млада жена на около двайсет и пет години. Тя, както впоследствие узнах, не била много добра гейша, но бе така отдадена на чайната церемония и ни учеше с такова вдъхновение, сякаш всеки миг бе свещен. Благодарение на ентусиазма й много бързо се научих да уважавам метода й на преподаване и трябва да кажа, че това бе идеалният час за завършек на дълъг предобед. Атмосферата бе изумително умиротворена. Дори и сега за мен чайната церемония е приятна като прекрасен сън.
Обучението на гейшата е трудно не защото трябва да усъвършенства задължителните умения и изкуства, а поради трескавия й живот. След като е прекарала цяла сутрин в училище, от нея се очаква да работи и следобеда, и вечерта цялата си енергия. При това тя не спи повече от четири-пет часа в денонощието. През годините на моето обучение нямах никакво време за отдих. Бих била благодарна на Майка, ако и мен подобно на Пити ме бе освободила от домакинската работа, но предвид облога й с Мамеха никога, струва ми се, не й бе хрумвало да ми предостави повече време за упражнения. Някои от задълженията ми по къщата бяха поети от прислужниците, но през повечето дни изнемогвах от работа, при все че от мен се очакваше да се упражнявам на шамисен по час и нещо всеки следобед. През зимата двете с Пити трябваше да си закаляваме ръцете, като ги държим в ледена вода, докато не закрещим от болка, а после да свирим вън на студа. Знам, че звучи ужасно жестоко, но така се постъпваше тогава. И това наистина помагаше да свириш по-добре. Сценичната треска отнема чувствителността на ръцете, разбирате ли, а когато вече си привикнал да свириш с вдървени и безчувствени ръце, тя престава да е такъв проблем.
Отначало с Пити се упражнявахме заедно на шамисен веднага след часа по четене и писане с Леля. Бях започнала да уча с нея японски от идването си в Киото и тя винаги държеше на доброто поведение. Но докато се упражнявахме на шамисен, двете доста се и забавлявахме. Ако се изсмеехме високо, Леля или някоя от прислужниците идваше да ни смъмри, но стига да не вдигахме шум и да подрънкваме на инструментите, успявахме да си прекараме чудесно. Този час от деня очаквах с най-голямо нетърпение.
Един следобед обаче, тъкмо когато Пити ми показваше как да свиря легато, Хацумомо изникна в коридора пред нас. Дори не я бяхме чули кога се е прибрала.
— Я гледай ти, бъдещата сестричка на Мамеха! — извика тя. Добави „бъдещата“, защото двете с Мамеха щяхме да бъдем обявени за сестри едва след моя дебют като чиракуваща гейша. — Наричах те малката госпожица глупачка — продължи тя, — но след това, което видях, мисля да оставя името за Пити.
Бедното момиче отпусна шамисена в полата си. Заприлича на кученце с подвита опашка.
— Нещо нередно ли съм направила? — попита.
Не беше нужно да гледам Хацумомо, за да видя, че лицето й пламти от гняв. Умирах от ужас какво ще
