безброй данни, а през целия си живот би имала само един или най-много двама. И нейният данна не само ще покрива всичките й разходи, като регистрационна такса, средства за обучение и храна, а освен това ще й дава пари за харчене, ще спонсорира танцовите й рецитали и ще я отрупва с подаръци — кимона и бижута. А когато прекарва в компанията й, няма да плаща парите, които тя взима на час — той може би ще плати много повече в знак на добра воля.
Мамеха бе със сигурност една от онези най-велики гейши. Всъщност, както по-късно научих, тя бе една от двете или трите най-известни гейши в цяла Япония. Може и да сте чували за известната гейша Мамецуки, която малко преди Първата световна война имала роман с министър-председателя и връзката им предизвикала скандал. Та тя бе по-голямата сестра на Мамеха — затова и двете имат „Маме“ в името си. Обичайно е една млада гейша да образува името си от това на по-голямата си сестра.
Дори само фактът, че Мамецуки е била нейна по-голяма сестра, вече бил достатъчна гаранция за успешната кариера на Мамеха. В началото на двайсетте години Японското туристическо бюро започнало първата си международна рекламна кампания. Плакатите показвали очарователна снимка на пагодата в храма „Тоджи“ в югоизточната част на Киото с цъфнали вишни от едната страна и прелестна чиракуваща гейша от другата, която изглеждала много свенлива, грациозна и изумително деликатна. Чиракуващата гейша била Мамеха.
Малко е да кажа, че Мамеха станала известна. Плакатът бил изложен в големите градове по цял свят и гласял: „Елате и посетете Страната на изгряващото слънце“, при това на всевъзможни чужди езици — не само на английски, а и на немски, френски, руски и… о, и на други езици, за които дори не съм чувала. Тогава Мамеха била едва шестнайсетгодишна, но изведнъж започнали да я викат да посреща всеки държавен глава, пристигнал на посещение в Япония, да посреща всеки аристократ от Англия или Германия и всеки милионер от САЩ. Тя сервирала саке на големия немски писател Томас Ман, който след това с помощта на преводач й разказал дълга и скучна история и това продължило почти час. Тя пълнела чашките със саке и на Чарли Чаплин, и на Сун Ятсен, а по-късно и на Ърнест Хемингуей, който се напил ужасно и казал, че красивите алени устни върху бялото й лице му внушават мисълта за капки кръв върху снега. От онези години насетне Мамеха ставала все по-известна, като изнесла множество широко рекламирани представления по класически танц в театър „Кабукидза“ в Токио, на които обикновено присъствал министър-председателят и много други светила.
Когато Мамеха обяви намерението си да ме вземе за своя по-малка сестра, не знаех всички тези подробности за нея и, слава богу. Иначе сигурно щях да съм толкова уплашена, че в нейно присъствие само да треперя.
Същия този ден Мамеха беше много любезна да ме накара да седна и да ми обясни повечето от това, което ви разказах. Когато накрая остана доволна, че съм разбрала, каза:
— След дебюта си и чак докато навършиш осемнайсет години, ще си чиракуваща гейша. След това, ако искаш да си върнеш дълговете, ще ти трябва данна. Много сериозен данна. Задачата ми е дотогава да те направя известна на всички и Гион. От теб зависи обаче да работиш упорито, за да станеш съвършена танцьорка. Ако до шестнайсетата си година не достигнеш поне пето ниво, няма да мога да ти помогна с нищо и госпожа Нитта ще има удоволствието да спечели облога си с мен.
— Но, Мамеха сан, не разбирам какво общо има танцът.
— Всичко — отвърна тя. — Погледни и виж най-преуспяващите гейши в Гион — всяка от тях е танцьорка.
Танцът е най-почитаното от изкуствата на гейшите. Само най-изтъкнатите и красиви от тях биват насърчавани да се усъвършенстват в него и нищо освен навярно чайната церемония не може да се сравнява с богатството на тази традиция. Школата по танци „Иноуе“, в която се обучаваха гейшите от Гион, води началото си от театър Но. И тъй като това е много древно изкуство и винаги е било покровителствано от императорския двор, танцьорките в Гион смятаха изкуството си за по-висше от школата по танци в района Понточо отвъд реката, водеща началото си от театър Кабуки. Сега съм голяма почитателка на театър Кабуки и съм безкрайно щастлива, че повечето от най-известните актьори на този век са мои приятели. Но Кабуки е сравнително младо изкуство — театърът се появява едва през XV век. При това винаги е служел за развлечение на обикновените хора и никога не е бил покровителстван от императорския двор. С една дума, танцът в Понточо и този на школата „Иноуе“ в Гион не подлежат на сравнение.
Всички чиракуващи гейши следва да изучават танци, но както казах, само най-обещаващите и красивите от тях биват насърчавани да се усъвършенстват и да продължат да учат, за да станат истински танцьорки, а не изпълнителки ни шамисен или певици. За беда, причината Пити с нейното меко и кръгло лице да прекарва толкова много от времето си да се упражнява на шамисен бе, че тя не бе избрана за танцьорка. Колкото до мен, не бях изключително красива, подобно на Хацумомо танцът да е единственият ми избор, Струваше ми се, че ще стана танцьорка, стига само да покажа на учителите си, че съм готова да се старая с всички сили и да работя толкова, колкото е необходимо.
Благодарение на Хацумомо обаче уроците ми започнаха много зле. Учех при учителка на около петдесетте, която между си наричахме госпожа Трътка, защото кожата й се набираше на врата, така че образуваше нещо като малка трътка под брадичката. И тя като всички в Гион мразеше Хацумомо, която пък прекрасно съзнаваше това. И какво мислите направи? Отишла при нея — знам, защото самата госпожа Трътка ми го каза няколко години по-късно — и й казала:
— Госпожо, мога ли да се възползвам от добрината ви и да ви помоля за една услуга? Наблюдавам една от вашите възпитанички, която ми се струва много талантливо момиче. Бих ви била безкрайно признателна, ако ми кажете какво мислите за нея. Името й е Чийо и аз много я обичам. Ще съм ми задължена до гроб, ако я ощастливите с вашата специална помощ.
Не е трябвало да продължава, защото госпожа Трътка оправда очакванията й и ме удостои с цялата си „специална помощ“. Наистина не танцувах лошо, но Трътката веднага започна да ме използва за пример как точно не бива да се танцува. Спомням си веднъж, когато ни показа едно движение — вдигаш плавно ръка пред тялото, изнасяш единия крак и тупваш с него по пода. От нас се очакваше да повторим движението в синхрон, но тъй като бяхме начинаещи, тупването с крак прозвуча твърде нестройно. Мога да ви уверя, че не бях по-лоша от другите, но госпожата дойде, застана пред мен, като при това малката трътка на шията й затрепери, удари няколко пъти сгъваемото ветрило о бедрата си, а после замахна и го стовари върху лицето ми.
— Тук не тупаме с крак, когато ни скимне — изкрещя тя. — И не си мърдаме брадичката.
При танц в стила на школата „Иноуе“ лицето трябва да е намръщено безизразно като маските в театър Но. Ала да ме упреква, че си мърдам брадичката, когато нейната трепереше от гняв… бях готова да ревна, защото ме удари, но останалите момичета избухнаха в смях. Госпожа Трътка ме обвини и за това и за наказание ме изпъди от стаята.
Не знам какво щеше да излезе от мен под тези специални рижи, ако в крайна сметка Мамеха не беше отишла да поговори с нея и да й помогне да осъзнае какво всъщност се случило. Госпожа Трътка може да беше мразила Хацумомо преди това, но съм сигурна, че я намрази още повече, след като разбра как я е подвела. Щастлива съм да кажа, че се чувстваше така ужасно заради несправедливото си отношение към мен, че скоро станах една от любимите й ученички.
Не твърдя, че имах какъвто и да било вроден талант — за танц или за друго, но със сигурност и аз като останалите бях решена да работя всеотдайно, докато постигна целта си. Откакто през онзи пролетен ден срещнах председателя на улицата, жадувах единствено за възможността да стана гейша и да намеря място за себе си в този свят. А след като Мамеха ми бе предоставила тази възможност, имах намерение да се възползвам от нея по най-добрия начин. Но с всичките тези уроци и домакинска работа, към което се прибавяха и огромните ми надежди, след шест месеца обучение се почувствах съвършено съкрушена. После взех да откривам малки трикове и нещата тръгнаха по-гладко. Измислих например начин да се упражнявам на шамисен, докато препусках да изпълнявам поръчки. Ето как го правех: упражнявах наум някоя мелодия, представяйки си отчетливо как лявата ми ръка трябва да се движи по грифа и как трябва да плъзгам плектъра по струните. Така че, когато наистина слагах инструмента в скута си, можех понякога да изпълня песен доста прилично, макар преди това да съм се опитвала да я изсвиря само веднъж. Някои хора мислеха, че съм я научила, без изобщо да съм се упражнявала, но истината бе, че го правех безброй пъти, докато сновях по уличките на Гион.
Използвах всевъзможни трикове, за да науча баладите и другите стилове песни, преподавани в
