паднат.
Мамеха разговаря с мен, а сетне, когато бяхме вече готови да тръгнем, ме помоли да й налея чашка чай. Чайникът бе празен, но тя каза да се престоря, че наливам. Искаше да види как пазя ръкава си да не ми пречи, докато го правя. Мислех, че знам какво точно иска да види, и положих максимално старание, но тя остана недоволна.
— Преди всичко чия чашка пълниш?
— Вашата — отвърнах.
— О, за бога, не е нужно да се мъчиш да ми направиш впечатление. Представи си, че съм някой друг. Мъж ли съм или жена?
— Мъж.
— Добре тогава. Напълни ми отново чашката.
Изпълних каквото ми каза и Мамеха едва не си счупи врата да наднича в ръкава ми, от който се подаваше ръката.
— Е, хареса ли ти? — попита тя. — Защото точно това ще се случи, ако държиш ръката си толкова високо.
Опитах отново, като този път държах ръката си по-ниско, но тя се прозя престорено, а после се обърна настрани и ум поведе разговор с въображаема гейша.
— Опитвате се, предполагам, да ми дадете да разбера, че ви отегчавам — казах. — Но как е възможно да отегчаваш някого просто като му наливаш чай?
— Може да не желаеш да надничам в ръкава ти, но това не означава, че трябва да се държиш като монахиня! Мъжът се интересува само от едно нещо. Много скоро ще разбереш за какво ти говоря, повярвай ми. Междувременно можеш да го правиш щастлив, като го караш да мисли, че му е позволено да вижда части от тялото ти, които никой друг не може да види. Ако чиракуваща гейша постъпва като теб — налива, чай като прислужница, — клетият човек ще загуби всякаква надежда. Опитай отново, но преди това ми покажи ръката си.
Вдигнах ръкава на кимоното си над лакътя и я протегнах към нея. Тя я взе и я разгледа отдолу и отгоре.
— Имаш красива ръка и прекрасна кожа. Трябва да си сигурна, че всеки мъж, който седи наблизо, я зърва поне веднъж.
И аз продължих отново и отново да наливам чай, докато Мамеха не остана доволна, че придърпвам ръкава си точно толкова, колкото да покажа ръката си, без да е ясно какво точно правя. Изглеждах смешна, ако си вдигах ръкава до лакътя; хитрината бе да го правя така, сякаш го дръпвам, за да не ми пречи, докато в същото време го вдигам на няколко пръста над китката, за да покажа ръката си от лакътя надолу. Мамеха каза, че най-красивата част на ръката е вътрешната, затова трябва винаги да държа чайника така, че мъжът да вижда по-скоро нея, а не външната.
Накара ме да го направя отново, този път сякаш наливам чашка чай на съдържателната на чайната „Ичирики“. И аз си показах ръката точно по същия начин, но Мамеха направи гримаса.
— Но, за бога, аз съм жена — каза тя. — Защо ми демонстрираш така ръката си? Може би просто се опитваш да ме ядосаш.
— Да ви ядосам ли?
— А какво друго да си мисля? Показваш ми колко млада и красива си, докато аз съм стара и грохнала. Освен ако не демонстрираш грубост…
— Защо да е грубост?
— Защо иначе ще се стараеш толкова да ме накараш да видя вътрешната страна на ръката ти? Със същия успех би могла да ми покажеш ходилото си или бедрото. Ако успея да зърна нещичко тук или там, прекрасно. Но да го демонстрираш така очевидно!
Тъй че „налях“ още няколко чашки чай, докато не усвоих по-сдържан и подходящ начин. И тогава Мамеха обяви, че сме готови да тръгнем заедно из Гион.
Вече няколко часа носех пълното одеяние на чиракуваща гейша. А ето че трябваше да се опитам да вървя из цял Гион със сандалите, които ние наричаме окобо. Те са доста високи и дървени, с изящни лакирани каишки. На повечето хора формата им се струва елегантна — окобо са заострени клинообразно надолу, така че ходилото е два пъти по-малко от горната част. Но на мен ми беше трудно да вървя изискано с тях. Имах чувството, че на краката ми са вързани керемиди.
Двете с Мамеха се отбихме в може би двайсет чайни и окии, макар в повечето от тях да не се задържахме повече от няколко минути. Обикновено вратата отваряше прислужница и Мамеха молеше учтиво за разрешението да говори със съдържателката; появяваше се самата съдържателка и Мамеха й казваше:
— Бих искала да ви представя своята нова по-малка сестра Саюри.
Аз се покланях много ниско и казвах:
— Моля за вашето благоразположение и покровителство, госпожо.
Съдържателката и Мамеха разменяха някоя и друга дума и ние си тръгвахме. На няколко места ни поканиха на чашка чай и там прекарахме около пет минути. Аз обаче упорито не пиех и само си мокрех устните. Най-трудно е да се научиш как да използваш тоалетна, когато си в кимоно, а аз не бях никак сигурна, че вече съм го усвоила правилно.
След час бях толкова изтощена, че едва се сдържах да не застена, докато обикаляхме квартала. Но двете продължихме. По онова време в Гион имаше, предполагам, трийсет, или четирийсет първокласни чайни и стотина на малко по ниско ниво. Не можехме, разбира се, да посетим всичките. Отбихме се в петнайсетината, където Мамеха обикновено забавляваше посетителите. Що се отнася до окиите, може би имаше стотици, но ние посетихме само няколкото, с които тя поддържаше някакви отношения. Скоро след три следобед приключихме с визитите. Не исках нищо друго, освен да се прибера и да заспя за дълго. Мамеха обаче имаше други планове за вечерта. Трябваше да присъствам на първия си ангажимент като „начинаеща“ гейша.
— Иди и се изкъпи — каза ми тя. — Доста се поизпоти, а и гримът ти не е наред.
Беше топъл есенен ден, а и аз се бях постарала доста.
Вкъщи Леля ми помогна да се разсъблека, а след това се смили над мен и ме остави да поспя половин час. Отново се радвах на благоволението й, защото глупавите ми грешки бяха останали далеч назад, а бъдещето ми изглеждаше по-светло от това на Пити. Щом ме събуди, хукнах към банята. До пет бях вече успяла да се облека и гримирам. Можете да си представите колко силно се вълнувах, защото години наред бях гледала Хацумомо, а после и Пити да излизат следобед или вечер красиви и нагласени, а сега бе дошъл и моят ред. Тази вечер събитието — първото, на което щях да присъствам — беше банкет в хотел „Кансай интернационал“. Банкетите са тежки и официални събирания, където гостите седят един до друг във формата на буквата П покрай стените на голяма стая в японски стил и пред всекиго е поставен малък поднос с храната. Присъстващите гейши се движат в центъра на помещението — искам да кажа, във вътрешното пространство на образуваното от подносите П — и прекарват само по няколко минути на колене пред всеки гост, колкото да му напълнят чашката със саке или да разменят няколко думи. Събитието едва ли може да се нарече вълнуващо, а като начинаеща моята роля бе по-скучна дори от тази на Мамеха. Стоях от едната й страна като сянка. И когато ме представяше, правех едно и също — покланях се дълбоко и казвах: „Наричам се Саюри. Аз съм съвсем начинаеща и моля за вашето снизхождение.“ Само това, нищо повече и никой не ми отвръщаше нито с дума.
Към края на банкета вратите в единия край на помещението се отвориха и Мамеха и една друга гейша изпълниха заедно танца, известен като Чийо но томо — „приятелки завинаги“. Това е красивата история на две предани една на друга жени, които се срещат отново след дълга разлъка. Докато траеше танцът, повечето мъже не преставаха да си чоплят зъбите — бяха шефове в голяма компания за производство на каучукови клапи или нещо подобно и се бяха събрали в Киото за годишния си банкет. Не мисля, че и един от тях бе наясно с разликата между танцуване и ходене насън. Но аз бях очарована. Когато танцуват, гейшите винаги използват за акцент сгъваемо ветрило, а специално Мамеха бе много изкусна в движенията. Тя най- напред сгъна ветрилото и докато правеше кръг с тяло, го размаха изящно с китка, за да изобрази поток. После го разтвори и то се превърна в чашка, в която нейната партньорка й наля саке. С една дума, танцът беше прекрасен, а също и музиката, изпълнявана на шамисен от една ужасно кльощава гейша с малки
