можех със сигурност да кажа, че лъже.
— Колко ти обеща Хацумомо?
Погледът на прислужницата мигом се заби в пода. Едва сега проумях какво имаше предвид Мамеха. Както разбрахме след време, Хацумомо наистина беше подкупила най-малкото една прислужница във всяка първокласна чайна в Гион. От тях се искало да позвънят на Йоко — момичето на телефона в нашата окия, — щом с Мамеха пристигнем някъде. Тогава още не знаехме, разбира се, че и Йоко е замесена, но Мамеха беше напълно права, като предположи, че въпросната прислужница бе известила по някакъв начин Хацумомо.
Момичето не смееше да я погледне. Дори когато Мамеха вдигна брадичката й, очите на прислужницата останаха забити в пода, сякаш тежаха като две оловни топки. Вън на улицата чухме гласа на Хацумомо да се носи от прозореца на втория етаж — улицата беше толкова тясна, че всеки звук отекваше.
— Да, как й беше името? — попита там горе тя.
— Саюко — отвърна един от мъжете.
— Не Саюко, а Саюри — поправи го друг.
— Точно за нея става дума — продължи Хацумомо. — Но е толкова смущаващо, че… не бива да го казвам! Изглежда приятно момиче…
— Не успях да добия кой знае каква представа — обади се мъжки глас. — Но е много хубава.
— Такива необикновени очи — подхвърли една от гейшите.
— Знаете ли какво чух да казва за очите й един мъж преди известно време? — попита Хацумомо. — Каза ми, че цветът им е като на смачкани глисти.
— Смачкани глисти… Със сигурност не съм чувал подобно определение за цвят.
— Ще ви кажа какво знам за нея — продължи Хацумомо, — но трябва да обещаете да не го разпространявате. Тя е болна от някаква особена болест и гърдите й са като на старица — отпуснати и съсухрени — наистина ужасно! Видях веднъж в банята…
Стояхме и слушахме, но като чухме това, Мамеха ме по бутна да тръгвам и ние се отдалечихме. За момент тя спря, огледа улицата надолу-нагоре и каза:
— Опитвам се да измисля къде да идем, но… не се сещам за нито едно място. Щом ни откри тук, може, предполагам, да ни намери навсякъде в Гион. По-добре се прибери, Саюри, докато не измислим нов план.
Един следобед през Втората световна война, няколко години след събитията, за които ви разказвам, в разгара на парти под клоните на кленово дърво един офицер извади пистолета си от кобура и го постави на сламената рогозка — искаше да ме впечатли. Помня колко ме порази красотата на оръжието. Металът имаше мътен блясък; извивките му бяха меки и съвършени. Напоената с мазнина ръкохватка бе от прекрасно дърво. Но когато, докато слушах разказите на офицера, си помислих за какво служи този пистолет и той изобщо престана да е красив и вместо това се превърна в нещо чудовищно.
Точно същото се случи и с Хацумомо, след като доведе дебюта ми до пълен застой. Не че преди това не я мислех за чудовище. Само че й бях завиждала за хубостта, а след случилото се престанах. Вместо, както му е редът, да присъствам всяка вечер на банкети или поне на десет-петнайсет партита, бях принудена да седя в нашата окия и да се упражнявам да танцувам и да свиря на шамисен, сякаш от предишната година насам не е настъпила никаква промяна в живота ми. Когато Хацумомо минаваше край мен по коридора в пълно одеяние и набелено лице, което леко светеше над тъмното й кимоно като луна в мъглива нощ, сигурна съм, че и слепец би видял, че е красива. Но въпреки това не изпитвах нищо освен омраза и чувах как пулсът свисти в ушите ми.
През следващите дни Мамеха ме повика няколко пъти при себе си. Всеки път се надявах да ми каже, че е намерила начин да се справи с Хацумомо, но тя само ме пращаше да изпълня поръчения, които не можеше да повери на прислужницата си. Един следобед я попитах има ли представа какво ще стане с мен.
Боя се, че за момента си заточеница, Саюри сан — отвърна тя. — Надявам се, че си по-решена от всякога да унищожиш тази подла жена! Но преди да съм измислила план, нима да е добре за теб да ме придружаваш из Гион.
Бях, разбира се, разочарована да го чуя, но Мамеха беше напълно права. Подигравките на Хацумомо можеха така да ми навредят в очите на мъжете, та дори и на жените, че от финансова гледна точка беше по-добре да си седя вкъщи.
За щастие, Мамеха беше много находчива и успяваше от време на време да намира безопасни събирания, на които да присъствам. Хацумомо може и да беше затворила за мен Гион, но не можеше да затвори целия свят отвъд него. Мамеха често ме канеше да я придружа, когато имаше ангажименти извън Гион. Веднъж бях на еднодневно пътешествие до Кобе, където Мамеха преряза лентата при откриването на нова фабрика. Друг път заедно придружавахме бившия президент на Японската телефонна и телеграфна компания по време на екскурзията му из Киото с лимузина. Бях много впечатлена, защото за пръв път имах възможност да разгледам огромния град, който се простираше извън нашия малък свят Гион. Да не говорим, че за пръв път се возех на кола. Никога не си бях давала сметка колко безнадежден бе животът на някои хора през ония години, докато не минахме покрай реката южно от града и не видях мръсни жени да кърмят бебетата си под дърветата край железопътните релси и мъже в съдрани сламени сандали, наклякали сред буренака. Не твърдя, че в Гион никога не стъпваха бедняци, но рядко виждахме някой като онези гладуващи, окаяни селяни. Никога нямаше да проумея, че аз — една робиня, тероризирана от проклетията на Хацумомо — съм живяла относително щастливо през годините на Голямата депресия. Но този ден разбрах, че това е самата истина.
Една сутрин се прибрах от училище и заварих бележка от Мамеха да си взема грима и веднага да отида в дома й. Когато пристигнах, господин Ичода, който също като господин Бекку беше майстор по обличане на кимона, вече завързваше обито на Мамеха пред голямото огледало в задната стая.
— Побързай и се гримирай — каза Мамеха. — В другата стая съм ти приготвила кимоно.
Апартаментът й бе огромен по стандартите на Гион. В допълнение към основната стая, широка шест татами, имаше още две по-малки — помещение, където Мамеха се обличаше и гримираше и което служеше в същото време и за стая на прислужницата, и друга — спалнята на Мамеха. Там върху току-що застлана постеля лежеше кимоното за мен. Постелята ме озадачи. Чаршафите със сигурност не бяха същите, в които тя бе прекарала предната нощ, защото бяха гладки като пресен сняг. Питах се какво ли трябва да означава това, докато навличах памучната роба, която бях донесла със себе си. Когато отидох да се гримирам, Мамеха ми каза защо ме е повикала.
— Баронът се върна в града. Ще дойде тук за обяд. Искам да те представя.
Досега не успях да ви спомена за барона, но Мамеха имаше предвид барон Мацунага Цунейоши — нейния данна. В Япония вече няма барони и графове, но преди войната беше друго и барон Мацунага бе със сигурност сред най-богатите. Семейството му владееше една от най-големите японски банки и бе много влиятелно в областта на финансите. Първоначално по-големият му брат бе наследил титлата барон, но беше убит като финансов министър в кабинета на министър-председателя Инукаи. Покровителят на Мамеха, вече прехвърлил трийсетте, бе наследил не само титлата, но и цялото богатство на брат си, включително и голямо имение в Киото, недалеч от Гион. Работата му го задържаше повечето време в Токио; задържаше го и нещо друго — защото след много години научих, че имал и друга любовница в токийския район на гейши Акасака. Малко мъже са достатъчно богати, за да си позволят да покровителстват дори една гейша, и барон Мацунага Цунейоши имаше две.
След като разбрах, че Мамеха ще прекара следобеда със своя данна, вече имах по-ясна представа защо постелята в стаята й е застлана с чисти чаршафи.
Преоблякох се бързо в приготвените за мен дрехи — долно кимоно в светлозелено и кимоно в червеникавокафяво и жълто, с изрисувани борови дървета по края. Междувременно една от прислужниците на Мамеха се върна от близкия ресторант с обяда на барона в голяма лакирана кутия. Блюдата бяха готови за сервиране. Най-голямото бе плоска лакирана чиния с две печени на скара пъстърви, положени по корем така, сякаш плуват заедно надолу по реката. От едната им страна имаше две задушени на пара рачета, от онези, които се ядат цели. Пътечки от сол се виеха по черния лак, изобразявайки пясъка, през който са минали рачетата.
