Мамеха си отваряше огромна работа заради мен. Самата тя вече не носеше този тип кимона с дълги ръкави и трябваше да ги изравя и донася от мястото, където се съхраняваха. Често се питах дали очаква да й се отплатя някак.
Кимоното, приготвено за мен в този ден, бе най-прекрасното от всички досега — оранжева коприна, върху която и коленете надолу сребърен водопад се извиваше в сивосин океан. Водопадът бе разцепен от две кафяви канари, в основите на които с лакирани конци бяха избродирани дървета, Тогава дори не подозирах, но кимоното е много известно в Гион и който го видеше, навярно мигом се сещаше за Мамеха. Като ми позволяваше да го нося, тя, предполагам, прехвърляше част от своята известност върху мен.
Господин Ичода ми завърза обито — охра и кафяво със златни нишки — а сетне аз си довърших грима и си сложих украшенията за коса. Пъхнах кърпичката на председателя в обито — както винаги и този ден си я бях взела, — застанах пред огледалото и се заразглеждах. И без това вече недоумявах защо държи да съм толкова красива, но на всичко отгоре, когато се върна, Мамеха се преоблече в доста семпло кимоно с цвят на планински батат на меки сиви щрихи. Обито й бе също със семпъл рисунък — черни диаманти на яркосин фон. Както винаги тя излъчваше ненатрапчивия блясък на перла, но жените, които й се покланяха на улицата, гледаха мен.
От храма „Гион“ взехме рикша и пътувахме половин час на север към една неизвестна за мен част на Киото. Пътем Мамеха ми каза, че ще гледаме сумо като гости на Ивамура Кен — основателя на електрическата компания „Ивамура“ в Осака, която, между другото, бе произвела електрическата печка, убила Баба. Щял да присъства и Нобу Тошикадзу — президент на компанията и дясната ръка на Ивамура. Нобу бил голям почитател на борбата сумо и бил помогнал за организирането на този турнир.
— Трябва да ти кажа — добави Мамеха, — че Нобу изглежда… малко особено. Ще му направиш огромно впечатление, ако се държиш добре, когато го видиш. — И тя ме погледна така, сякаш искаше да каже, че ще се разочарова ужасно, ако не я послушам.
За Хацумомо нямало защо да се притесняваме. Билетите били разпродадени преди седмици.
Слязохме най-сетне от рикшата в Киотоския университет. Мамеха ме поведе по пътека между ниски борчета. От двете ни страни се издигаха сгради в европейски стил, прозорците на които бяха нарязани от боядисани летви на малки стъклени квадрати. Не си бях давала сметка, до каква степен Гион е станал мой дом, докато не открих колко неуютно се чувствам тук, в университета. Край нас беше пълно с младежи с гладка кожа и сресана на път коса. Някои носеха тиранти. Изглежда, двете с Мамеха им се струвахме толкова екзотични, че те спираха да ни гледат и дори се шегуваха зад гърба ни. Скоро минахме през желязна порта и попаднахме сред множество мъже и доста жени. Имаше и няколко гейши. В Киото имаше малко помещения, подходящи за сумо, и едно от тях бе старата зала на Киотоския университет. Днес нея вече я няма, но по онова време сред сградите в европейски стил тя изглеждаше като съсухрен старец в кимоно сред група делови мъже. Наподобяваше огромна кутия с покрив, който сякаш не бе достатъчно голям за нея и ми приличаше на капак от някоя тенджера, поставен погрешка на друга. Огромните врати от едната страна се бяха деформирали така ужасно, че се издуваха над железните пръти през тях. Те така силно ми напомниха родната ми залитаща къща, че за момент се натъжих.
Тъкмо тръгнах по каменните стъпала към вътрешността на сградата, когато забелязах две гейши да пресичат покрития с чакъл двор. Поклоних им се. В отговор те ми кимнаха и едната каза нещо на другата. Стори ми се странно, затова се вгледах по-внимателно. Сърцето ми се сви — едната бе Корин — приятелка на Хацумомо. Поклоних й се още веднъж и се насилих да се усмихна. Щом двете отместиха поглед, прошепнах на Мамеха:
— Госпожо! Току-що видях една приятелка на Хацумомо!
— Не знаех, че Хацумомо има приятелки.
— Това е Корин. Ей там е… или поне беше преди малко с една друга гейша.
— Познавам Корин. Какво толкова те притеснява? Какво може да ти направи?
Нямах отговор на този въпрос. Но щом Мамеха не се безпокоеше, не виждах причина аз да се притеснявам.
Първото ми впечатление от залата бе, че е огромно празно пространство, стигащо чак до покрива, под който някъде много високо слънцето проникваше през закрити с щори прозорци. Необятната шир преливаше от хорска глъч и дима от скарите вън, на които се печаха потопени в соева паста, оризови сладкиши. В средата имаше квадратен подиум — арената за борба, над която висеше покрив в стила на шинтоистки храм. Свещеник обикаляше в кръг около арената, напяваше благословии и поклащаше свещения си жезъл, украсен с къдрави хартиени ленти.
Мамеха ме поведе към един от предните редове. Събухме се и тръгнахме по чорапи по тясна дървена пътечка. Нашите домакини бяха на този ред, но нямах представа кои са, докато не забелязах един мъж да маха на Мамеха. Веднага разбрах, че това е Нобу. Нямаше съмнение защо ме бе предупредила за външността му. Дори от разстояние кожата на лицето му изглеждаше като разтопена свещ. В някакъв момент от живота си този човек бе получил ужасни изгаряния. Целият му вид бе толкова трагичен, че ми беше невъзможно да си представя каква ли агония е преживял. И без това след срещата с Корин се чувствах особено, а сега, кой знае защо, започнах да се притеснявам, че в негово присъствие ще се държа като глупачка. Следвах Мамеха по петите. Съсредоточих вниманието си не върху Нобу, а върху един много елегантен мъж до него на същата сламената рогозка. Беше в раирано мъжко кимоно. Щом го съзрях, почувствах, че ме обзема странно спокойствие. Той разговаряше с някого наблизо, тъй че виждах само тила му. Но ми се стори толкова познат, че за момент не можех да си обясня видяното. Беше ми ясно само едно — че той не би трябвало да е в тази зала. Преди дори да си отговоря защо, видях как един негов образ се обръща към мен на улицата в родното ми село…
И разбрах. Беше господин Танака!
Беше се променил по начин, който не бих могла да обясня. Видях, че вдигна ръка към гладката си сива коса, и останах поразена от изящните движения на пръстите му. Защо ли изпитвах такова успокоение при вида му? Може би бях в някакъв унес и не си давах сметка как всъщност се чувствам. Ако мразех някого на този свят, това беше господин Танака — трябваше да си го припомня. Нямаше да коленича до него и да кажа: „О, господин Танака, за мен е огромна чест да ви видя отново! Какво ви води в Киото?“ По-скоро щях да намеря начин да му дам да разбере истинските ми чувства, макар че това едва ли бе подобаващо поведение за една чиракуваща гейша. Всъщност през последните няколко години рядко се бях сещала за него. Но нямах намерение да съм мила с него и ако се наложеше да му напълня чашката със саке, щях но възможност да я излея на коленете му. Щях да му се усмихна, тъй като бях задължена да го направя, но това щеше да е усмивката, която тъй често бях виждала на лицето на Хацумомо. А сетне щях да кажа: „О, господин Танака, силната миризма на риба, която лъха от вас… ме изпълва с такава носталгия!“ Колко потресен щеше да е той! Или може би това: „Ах, господин Танака, изглеждате… едва ли не изискан!“ Макар като го гледах — вече бяхме съвсем близо до мястото му, — наистина изглеждаше изискан, по-изискан, отколкото бих могла да очаквам. Пристигнахме и Мамеха вече коленичеше, за да се поклони. И тогава той обърна глава и едва сега видях широкото му лице и острите скули… и преди всичко клепачите — плътно нагънати в ъглите и изумително гладки и плоски. И внезапно всичко край мен като че притихна, сякаш той бе вятърът, а аз — понесен от него облак.
Беше ми познат. Със сигурност някак по-познат и от собствения ми образ в огледалото. Но изобщо не беше господин Танака. А председателят.
17
Бях го видяла само в един кратък миг от живота си, но оттогава бях прекарала много, много мигове със спомена за образа му. Беше като песен, от която съм чула съвсем малко, но която съм си тананикала наум непрестанно. Макар, разбира се, мелодията да се беше попроменила с времето — очаквах челото му да е по-високо, а сивата му коса — не толкова гъста. Щом го видях, за миг се запитах дали това е наистина председателят, но изпитах неимоверно облекчение — знаех, че съм го открила.
Докато Мамеха поздравяваше двамата мъже, аз стоях зад нея и чаках своя ред да се поклоня. Ами ако гласът ми изневери и изскърца като парцал по полиран под? Нобу с ужасяващите си белези ме гледаше, но не бях сигурна дали председателят изобщо ме е забелязал — бях твърде притеснена, за да погледна към него. Мамеха зае мястото си и вече приглаждаше кимоното върху коленете си, когато видях, че той ме
