и се чувствах много независима, защото за пръв път в живота ми предстоеше да видя нещо от света извън нашето селце.
Когато със Сацу пристигнахме в Компанията за морски продукти, рибарите тъкмо разтоварваха улова си на кея. И баща ми беше сред тях — загребваше риба с костеливите си ръце и я насипваше в кошове. Погледна бегло към нас, а после обърса лице в ръкава на ризата си. Чертите му ми се сториха някак по- тежки. Мъжете пренасяха пълните кошове до тегления от кон фургон на господин Танака и ги подреждаха в каросерията. Качих се на едно от колелата, за да гледам. Повечето риби бяха оцъклили стъклени очи, но от време на време някоя размърдваше уста, сякаш надаваше безмълвен вик. Опитах се да ги окуража:
— Отивате в град Сендзуру, риби. Всичко ще е наред.
Не виждах с какво ще им помогна, ако им кажа истината. Най-сетне господин Танака излезе на улицата и покани и двете ни със Сацу да се качим отпред при него на капрата. Настаних се по средата, достатъчно близко, за да усещам с кожата на ръката си материята на кимоното му. Това ме накара да се изчервя. Сацу гледаше право в мен, но май нищо не забеляза — на лицето й се бе изписала нейната типична объркана физиономия.
По-голямата част от пътуването гледах през рамо как рибите подскачат в кошовете отзад. Когато излязохме от Йороидо и се изкатерихме на хребета, едно от колелата мина през камък и колата рязко се люшна на една страна. Някакъв морски костур излетя, падна и от удара се съживи. Беше ми непоносимо да го гледам как се мята и се задъхва и извърнах насълзени очи от него. И въпреки че се помъчих да ги скрия, господин Танака все пак ги забеляза. Той върна рибата обратно в коша, потеглихме и чак тогава ме попита какво ми е.
— Горката риба! — отвърнах.
— Като жена ми си. Те са почти мъртви, когато й ги нося, но ако трябва да сготви рак или нещо все още живо, се просълзява и им пее.
Господин Танака ме научи песничка — по-скоро нещо като молитва, съчинена, предполагам, от жена му. Тя я пеела на раците, но ние я направихме за риби:
После той ме научи друга песен — приспивна, която никога преди не бях чувала. Изпяхме я на една камбала, която лежеше сама в кошница и кокореше очи като копчета.
Малко след това изкачихме хребета и под нас се показа град Сендзуру. Денят бе мрачен и всичко тънеше в сиви сенки. За пръв път виждах света извън Йороидо и реших, че не съм загубила много. Покрити със сламените покриви къщи обрамчваха залива сред еднообразни хълмове, а зад тях се простираше метално небе с разпилени по него бели чирепи. На сушата пейзажът би бил може би привлекателен, ако не бяха железопътните релси, които го прорязваха като белези от рани.
Сендзуру беше малък вонящ град. Дори океанът смърдеше отвратително, сякаш рибата в него бе развалена. Във водата около подпорите на кея се поклащаха парчета зеленчук и приличаха на медузите в нашия залив. Лодките бяха олющени и разнебитени. Имах чувството, че са се сражавали помежду си.
Двете със Сацу седяхме доста дълго на кея, но по едно време господин Танака най-сетне излезе, покани ни да влезем в управлението на неговата кампания за морски продукти и ни поведе по дълъг коридор. Коридорът едва ли би вонял по-ужасно на рибешки черва, ако наистина се намираше в корема на риба. За мое смайване в дъното му имаше канцелария — доста приятно за очите на деветгодишно дете помещение. Двете със сестра ми застанахме боси на слизестия каменен под в преддверието. Едно стъпало водеше към покритата с татами повдигната част на канцеларията. Всъщност може би тъкмо това ми направи такова впечатление. Повдигнатият над нивото на преддверието под придаваше някаква тежест на обстановката. Така или иначе, канцеларията ми се стори най-красивата стая, която някога бях виждала, макар сега да ми става смешно при мисълта, че канцеларията на един търговец на риба в някакво си градче на Японско море би могла да смае някого.
На повдигнатата част върху възглавничка седеше възрастна жена. Щом ни видя, тя стана, дойде до ръба и се отпусна почтително на колене. Беше стара и болнава, а и не мисля, че е възможно да срещнете друг, който така да се суети. Ако не си оправяше кимоното, то бършеше нещо от окото си или си чешеше носа, като непрекъснато въздишаше, сякаш й беше неудобно, че е принудена така да се суети.
Господин Танака ни представи:
— Това е Чийо чан и сестра й Сацу сан.
Поклоних се леко, на което госпожа Суетня отвърна с кимане. После издаде най-дълбоката до този момент въздишка и започна да човърка с ръка завехнала раничка на врата си. Щеше ми се да извърна поглед, но очите й се впиха в моите.
— Така! Ти си Сацу сан, нали? — изрече, но все така гледаше в мен.
— Аз съм Сацу — обади се сестра ми.
— Кога си родена?
Сацу, изглежда, все още не можеше да реши към кого е отправен въпросът, затова аз отвърнах вместо нея:
— Тя е в годината на Бика.
Старицата протегна ръка да ме погали с пръсти. Но го направи твърде странно — ръгна ме няколко пъти в челюстта. Знаех, че намерението й бе да ме погали, защото изражението й бе добродушно.
— Тази е доста хубавичка, не мислите ли? Такива необикновени очи! И си личи, че е умна. Погледнете само челото й. — После се обърна към сестра ми и рече: — Така. Годината на Бика — петнайсетгодишна, планета Венера, шест, бяло. Хммм. Ела по-близо.
Сацу се подчини. Госпожа Суетня се зае да изучава лицето й. При това не само с очи, а и с пръсти. Доста време отдели да разглежда от различен ъгъл носа, после и ушите й. Няколко пъти пощипна меката им част, а после изсумтя, за да даде да се разбере, че е приключила със Сацу. Обърна се към мен.
— Ти си в годината на Маймуната. Познах още като те погледнах. Колко много вода имаш! Осем, бяло, планета Сатурн. И си много привлекателно момиче. Ела по-насам.
После направи и с мен същото, щипейки ушите ми и тъй нататък. А аз през цялото време си мислех, че със същите тези пръсти е човъркала коричката на врата си. След малко тя се изправи и слезе на каменния под при нас. Отне й известно време, докато напъха кривите си крака в сламените сандали дзори, но най- сетне успя и отправи на господин Танака поглед, който той очевидно веднага разбра, защото напусна канцеларията, като затвори вратата след себе си.
Госпожа Суетня развърза селската риза на Сацу и я смъкна. После размърда гърдите й насам-натам, надникна под мишниците й, обърна я и огледа гърба й. Бях толкова шокирана, че с мъка си наложих да гледам. Разбира се, че и преди бях виждала Сацу гола, но начинът, по който госпожа Суетня се отнасяше с тялото й, ми се струваше дори по-непристоен, отколкото когато Сацу си бе вдигнала роклята пред момчето на Суги. После, сякаш не й беше достатъчно, госпожа Суетня смъкна гащите й на пода, огледа я от горе на долу и обратно и отново я обърна с лице към себе си.
— Дръпни се да не си тъпчеш гащите — разпореди се тя. Отдавна не бях виждала Сацу толкова
