усмивка ни отведе със Сацу малко по-встрани на мръсния перон. Когато бяхме достатъчно далеч, за да не ни чуват останалите, приятната й усмивка изчезна и тя поде:
— Чуйте ме сега, лоши момичета такива! — Тя се огледа наоколо, за да се увери, че никой не гледа, и ни удари по главите. Не ме заболя, но извиках от изненада. — Ако направите нещо и ми навлечете неприятности — продължи тя, — ще ви накарам скъпичко да си платите! Господин Бекку е строг и трябва да внимавате какво ви казва! Ако в купето ви нареди да се заврете под седалката, ще го направите. Ясно ли е?
Изразът на лицето й подсказваше, че трябва да отговоря, ако не искам да ме удари. Но бях толкова потресена, че не можех да говоря. И тогава, както се и опасявах, тя протегна ръка и започна така да ме щипе отстрани по врата, че не бях в състояние да кажа коя точно част ме боли. Чувствах се като в каца с хапещи ме отвред същества и чух собственото си хлипане. Следващото, което проумях, бе, че господин Танака стои край нас.
— Какво става? — попита той. — Ако имате да казвате още нещо на тези момичета, кажете им го, докато съм тук. Няма причини да се отнасяте така с тях.
— Сигурна съм, че има още много неща, за които да си поговорим. Но влакът идва — отвърна госпожа Суетня.
И наистина го видях да се задава откъм завоя в далечината.
Господин Танака ни поведе назад по перона към мястото, където селяните и стариците събираха багажа си. Скоро влакът спря пред нас. Господин Бекку се навря с колосаното си кимоно между двете ни със Сацу и ни качи във влака, като ни стискаше за лактите. Чух господин Танака да казва нещо, но бях прекалено объркана и разтревожена, за да го разбера. Можеше да е:
„Ще се видим“ или „Ще се върнете“ или пък „Е, да вървим!“
Надникнах през прозореца и го видях да се връща към фургона си, а госпожа Суетня триеше ръце в кимоно си където свари.
След миг Сацу ме извика.
Зарових лице в длани — честно казано, ако можех, щях да изпълзя през пода на влака навън. Защото сестра ми така произнесе името ми, че просто не беше нужно да казва повече нищо.
— Знаеш ли къде отиваме? — попита ме тя.
Мисля, че очакваше само отговор с „да“ или „не“. Сигурно й беше все едно къде отиваме, стига някой друг да бе наясно какво става. Но аз, разбира се, нямах представа. Попитах слабия човек, господин Бекку, но той не ми обърна никакво внимание. Продължаваше да зяпа Сацу, сякаш никога досега не е виждал подобно същество. Накрая изцеди на лицето си израз на отвращение и изрече:
— Риба! Каква смрад сте и двете!
Той извади от чантата си гребен и задърпа косата й. Сигурна бях, че я скубе ужасно, но си давах сметка, че от гледката, преминаваща край прозореца на влака, я боли още повече. След миг Сацу сбърчи устни като бебе и заплака. Дори да ме беше ударила, дори да ми се беше накрещяла, нямаше да ме заболи толкова, колкото като видях как затрепери лицето й. Вината беше изцяло моя. Една възрастна селянка с оголени като на куче зъби се приближи и й подаде морков, а после я попита къде отива.
— В Киото — отвърна господин Бекку.
Тъй ми призля от притеснение, като чух това, че вече нямах сили да погледна Сацу в очите. Дори Сендзуру ми се струваше далечно и неуютно място. А Киото ми прозвуча като нещо толкова чуждо като, да речем, Хонконг или дори Ню Йорк, за който веднъж бях чула да разправя доктор Миура. Защото, доколкото знаех, в Киото смилали децата на кайма и хранели с нея кучетата.
Часове наред пътувахме с влака, без да хапнем нищичко. Затова не можех да остана равнодушна, когато господин Бекку извади от чантата си сгънат лотосов лист, отгърна краищата му и отвътре се показа оризова топка, цялата посипана със сусамово семе. А когато я взе с костеливите си пръсти и я натъпка в противната си малка уста, без изобщо да ми обърне внимание, почувствах, че не съм в състояние да изтърпя нито миг повече тормоз. Най-сетне слязохме от влака в голям град, който взех за Киото. Скоро обаче на гарата спря друг влак и ние се качихме. Този наистина ни откара в Киото. Беше много по-претъпкан от първия и трябваше да стоим прави. Когато пристигнахме, се свечеряваше. Чувствах се пребита като камък, върху който цял ден е блъскал водопад. Докато наближавахме гара Киото, не видях кой знае колко от града. Но по едно време за мое смайване зърнах покриви, които се простираха надалеч, чак до подножието на някакви хълмове. Не бих могла да си представя толкова голям град. До ден днешен видя ли през прозореца на влак улици и сгради, си спомням ужасната празнота и страха, който изпитах през онзи странен ден, когато за пръв път напуснах своя дом.
По онова време, около 1930 година, в Киото все още имаше доста рикши. Всъщност пред гарата те бяха толкова много, та си помислих, че в този голям град никой не се движи без рикша, което, разбира се, бе твърде далеч от истината. Пред гарата имаше петнайсет или може би двайсет рикши с отпуснати на земята пръти, а мъжете клечаха наблизо и пушеха или ядяха. Някой дори спяха, свити на кълбо, направо върху мръсната улица.
Господин Бекку пак ни поведе, стискайки ни за лактите, като че бяхме две кофи с вода, които носеше от кладенеца. Вероятно се боеше, че ако дори за миг ме пусне, ще избягам, но аз не бих го направила. Където и да ни водеше, беше за предпочитане пред това да се окажа захвърлена и сама в тая многотия от улици и сгради, чужди и непознати като морското дъно.
Качихме се на рикша с господин Бекку, притиснат на седалката между двете ни. Той беше много по- кльощав, отколкото предполагах. Возачът вдигна прътите и тримата се лашнахме назад, а после господин Бекку каза:
— Томинага-чо, в Гион.
Возачът не отвърна нищо, а дръпна рязко, за да потегли, и подкара в тръс. След две-три пресечки събрах кураж да попитам господин Бекку:
— Бихте ли били така добър да ни кажете къде отиваме?
Той не даде вид, че се кани да отговори, но след малко каза:
— Във вашия нов дом.
При тези му думи очите ми се наляха със сълзи. Чух Сацу да плаче от другата му страна. Тъкмо да изхълцам, но той неочаквано я удари и тя изохка силно. Прехапах устни и толкова светкавично престанах да плача, че сълзите сякаш се сковаха на бузите ми там, докъдето бяха успели да се стекат.
Скоро завихме и излязохме на един булевард, широк колкото цялото ни село Йороидо. Отсрещната страна се губеше зад хора, велосипеди, коли и камиони. Дотогава не бях зърнала истински автомобили. Вярно, бях виждала снимки, но помня, че страшно се изненадах колко… колко жестоки изглеждат. В това мое състоянието на безкрайна уплаха ми се стори, че са измислени, за да избиват хората, вместо да им служат. Всичките ми чувства бяха подложени на насилие. Камионите минаваха с рев толкова близо до нас, че усещах миризмата на изгоряла гума от колелата. Чух ужасяващо скърцане — оказа се трамвай, който вървеше по релси насред булеварда.
Изпитах ужас, когато се свечери. Но и никога не се бях удивявала толкова, колкото щом блеснаха градските светлини. Не бях виждала електрически лампи освен за кратко на вечерята в дома на господин Танака. Тук всички прозорци на сградите грееха от горе до долу, а хората по тротоарите стояха в езерца от златист блясък. Съзирах светли точици и в най-отдалечените краища на булеварда. Завихме по друга улица и аз за пръв път видях театър „Минамидза“ отвъд моста пред нас. Керемиденият му покрив беше толкова огромен, та реших, че това е дворец.
Най-сетне рикшата свърна в тясна улица с дървени къщи. Бяха така притиснати една до друга, че сякаш имаха обща фасада. Това ме накара отново да се почувствам изгубена. Жени в кимона сновяха забързано по уличката. Струваха ми се много елегантни, макар че, както разбрах по-късно, повечето бяха прислужници.
Спряхме пред една врата и господин Бекку ми нареди да сляза. И той слезе след мен, а после, сякаш денят не бе достатъчно тежък, се случи най-лошото. Защото когато и Сацу понечи да слезе, господин Бекку се обърна и я блъсна назад с дългата си ръка.
— Стой там — каза й. — Ти отиваш другаде.
Погледнах Сацу, тя също ме погледна. Може би това бе първия път, когато двете разбрахме напълно и взаимно чувствата си. Но той трая само миг, защото следващото, което проумях, бе, че очите ми се наливат
