— А какво ще стане, ако не пожелаят да ме задържат? — попитах.
— По-добре ще е за теб, ако те задържат.
— Мога ли да попитам, госпожо… какво е това място тук?
— Това е окия — отвърна тя. — Тук живеят гейши. Ако работиш много усърдно и ти ще станеш гейша. Но едва ли ще успееш да се закрепиш до следващата седмица, ако не слушаш какво точно ти казвам, защото само след минута Майка и Баба ще слязат да те огледат. И е по-добре да харесат онова, което виждат. Твоята задача е да се покланяш колкото се може по-ниско. И не ги гледай в очите. По-старата, тази, на която викаме Баба, не е харесала никого в живота си, тъй че не се притеснявай от думите й. Ако те попита нещо, дори не й отговаряй, за бога. Аз ще отговарям вместо теб. Трябва да направиш добро впечатление на Майка. Тя не е лош човек, но се интересува от едно-единствено нещо.
Нямах възможност да разбера какво е това единствено нещо, защото чух скърцане откъм главния вход и скоро двете жени изплуваха бавно и тържествено в прохода. Не смеех да ги погледна. Но онова, което успях да видя с крайчеца на окото си, ме накара да си представя два красиви вързопа от коприна, носещи се по течението на река. След миг те вече доплаваха по коридора пред мен, където се отпуснаха на колене, като пригладиха кимоната под коленете си.
— Умеко сан! — извика Леля. Така се казваше готвачката. — Донеси чай на Баба.
— Не искам чай — отсече сърдито старицата.
— Но, Бабо — обади се скърцащ глас, който според мен беше на Майка. — Не е нужно да го пиеш. Леля просто се старае да се чувстваш добре.
— Не мога да се чувствам добре с тия мои кокали — измърмори старата.
Чух, че си пое дъх да добави още нещо, но Леля я прекъсна:
— Това е новото момиче, Майко. — И ме побутна, което приех за сигнал да се поклоня.
Паднах на колене и се поклоних толкова ниско, че ме блъсна миризмата на плесен, идваща изпод каменната основа на къщата. После пак чух гласа на Майка:
— Стани и ела по-близо. Искам да те огледам.
Имах чувството, че щом се приближа, ще ми каже още нещо, но вместо това тя извади от широкия пояс на кимоното си лула с метална чашка и дълъг бамбуков мундщук. Сложи лулата до себе си на пода, след това извади от ръкава си копринена торбичка и измъкна от нея щипка тютюн. Натъпка тютюна в лулата с малкия си пръст, кафеникаво-оранжев като печен картоф. После захапа лулата и я запали с клечка кибрит от метална кутийка.
И тогава за пръв път ме огледа отблизо. Старицата до нея въздъхна. Усещах, че съм в състояние да погледна Майка право в лицето, но ми се струваше, че от него се вдига пушек като пара от пукнатина в земята. Бях толкова любопитна да я зърна, че очите ми заживяха свой собствен живот и започнаха да се мятат насам-натам. Колкото повече виждах, толкова по-очарована бях. Кимоното й беше жълто, с обсипани с красиви зелени и оранжеви листа върбови клонки. Бе от копринен тюл, нежен като паяжина. И широкият пояс, обито, ме потресе неимоверно. И то беше от красив копринен тюл, но по-плътно наглед, в керемидено и кафяво, с втъкани златни нишки. Колкото повече гледах одеянието й, толкова повече забравях, че стоя на пръстения коридор или че се притеснявам какво е станало със сестра ми — и с баща ми и майка ми — и какво ще стане с мен самата. Всеки детайл от кимоното на тази жена бе достатъчен да ме опияни. Но после изпитах жесток шок, защото над яката на елегантното кимоно имаше лице, което така не съответстваше на дрехата, че сякаш галех котка и изведнъж виждах, че е с глава на булдог. Беше ужасно грозна жена, макар и по-млада от Леля, което не бях очаквала. Оказа се, че Майка е всъщност по-малката сестра на Леля, въпреки че двете се обръщаха една към друга с „Майко“ и „Лельо“ като всички в тази окия. В действителност не бяха родни сестри както ние със Сацу. Не бяха родени в едно семейство, а Баба бе осиновила и двете.
Бях зашеметена и хиляди мисли се блъскаха в главата ми, докато най-накрая направих това, което Леля ме бе предупредила да не правя. Погледнах Майка право в очите. И тогава тя извади лулата от устата си, при което челюстта й увисна като капак на капандура. И макар да знаех, че на всяка цена трябва отново да погледна надолу, не успях, защото особените й очи така ме изумиха с грозотата си, че не можех да сторя нищо, освен да стоя и да ги зяпам. Вместо чисто и бистро, бялото на очите й бе отвратително жълто и изведнъж си представих тоалетна, в която някой току-що е уринирал. Бяха обрамчени от червени като сурово месо клепачи, в които се бе насъбрала мътна влага, а кожата наоколо им висеше.
Сведох очи до нивото на устата й, която бе все така отворена. Лицето й бе смесица от цветове: кървавочервено като месо около очите, венците и езикът — сиви. И за да е всичко още по-ужасно, всеки от долните й зъби бе набучен във венците като в локва кръв. Дължало се на липсата на нещо в храната й през последните години, както научих впоследствие. Тогава обаче не можех да се избавя от усещането, че колкото повече я гледам, толкова повече ми заприличва на изсъхнало дърво без листа. Бях толкова смаяна от тази гледка, че, струва ми се, отстъпих крачка, изохках или издадох някак чувствата си, защото тя неочаквано попита със стържещия си глас:
— Какво гледаш, а?
— Много съжалявам, госпожо. Гледах кимоното ви — отвърнах. — Никога не съм виждала подобно нещо.
Може би точно това бе верният отговор, ако изобщо имаше такъв, защото тя издаде странен смях, който впрочем прозвуча като кашлица.
— Искаш да кажеш, че го харесваш, така ли? — каза Майка и продължи да кашля или да се смее, не знам. — А можеш ни да си представиш колко струва?
— Не, госпожо.
— Със сигурност повече, отколкото дадох за теб.
Появи се прислужницата с чая. Докато го сервираше, използвах да огледам тайно Баба. Майка бе по- скоро пухкава, с къси дебели пръсти и дебел врат, но затова пък Баба бе стара и сбръчкана. Беше поне на годините на баща ми, но изглеждаше така, сякаш цял живот досега се е варила и в крайна сметка от нея е останал отвратителен концентрат. Сивата й коса ми заприлича на оплетени копринени конци, защото под тях се виждаше кожата на главата й. И тя изглеждаше отвратителна с червените и кафявите старчески петна. Не бих казала, че се мръщеше, но устата й бе сбърчена и това бе естественото й състояние.
Тя си пое дълбоко дъх с намерението да каже нещо и когато отново го издиша, промърмори:
— Не казах ли, че не искам чай? — След тези думи изпухтя, поклати глава и попита: — На колко си години, момиченце?
— Родена е в годината на Маймуната — отговори вместо мен Леля.
— Тази глупачка готвачката е маймуна — рече Баба.
— Деветгодишна — обади се Майка. — Какво мислиш за нея, Лельо?
Леля ме заобиколи, застана пред мен и бутна главата ми назад, за да огледа лицето ми.
— Има доста вода.
— Хубави очи — каза Майка. — Видя ли ги, Бабо?
— Изглежда ми глупава — отвърна старицата. — Нямаме нужда от още една маймуна.
— О, сигурна съм, че сте права — изрече Леля. — Навярно с точно така, както казвате. Но на мен ми се струва много будно момиче, а и от тия, дето лесно се приспособяват. Личи от формата на ушите й.
— С толкова много вода — обади се Майка — вероятно ще може да надуши пожар, преди още да е започнал. Не би ли било чудесно, а, Бабо? Няма да има нужда да се тревожиш повече, че килерът с всичките ни кимона ще изгори.
Както научих, Баба се боеше от пожар повече, отколкото бирата от жаден старец.
— Така или иначе, е доста хубавичка, не мислиш ли? — добави Майка.
— В Гион има безброй хубави момичета — отвърна старицата. — Нуждаем се от умно, а не от хубаво момиче. Хацумомо е толкова хубава, пък я каква глупачка е.
След тези думи Баба се надигна с помощта на Леля и пое обратно по коридора. Като гледах тромавата походка на Леля — защото единият й хълбок бе изхвръкнал, никак не ми беше ясно на коя от двете й е по- трудно да върви. Скоро чух плъзгаща се врата да се отваря, а после да се затваря и Леля се върна.
— Имаш ли въшки, момиче? — попита ме Майка.
— Не — отвърнах.
— Ще трябва да се научиш да говориш по-любезно. Лельо, бъди така добра да оправиш косата й.
