със сълзи и едва виждам. Усетих, че господин Бекку ме тегли назад, после чух женски гласове и някаква суматоха. Устата на Сацу увисна при вида на нещо на входа зад мен.
Озовах се в тясно преддверие със старинен наглед кладенец в единия край и няколко растения в другия. Господин Бекку ме бе довлякъл там и сега ме дърпаше да се изправя на крака. Там, на стъпалото на входа, една изумителна красавица с най-прекрасното кимоно на този свят тъкмо си обуваше лакираните дзори. Помня колко ме бе впечатлило кимоното на младата гейша с изхвръкналите зъби в градчето на господин Танака — Сендзуру, но това тук бе синьо като вода с виещи се линии в цвят на слонова кост, изобразяващи поток. Искряща сребърна пъстърва се мяташе в потока, а повърхността на водата бе златиста там, където я докосваха меките зелени листа на едно дърво. Не се съмнявах, че кимоното е изтъкано от чиста коприна, както и избродираното в бледозелено и жълто оби, опасващо кръста й. Кимоното не бе единственото изумително нещо у тази жена. Лицето й бе боядисано в наситено бяло като огрян от слънцето облак. Косата й, оформяща три кълба, сияеше като черен лак и бе украсена с кехлибарени орнаменти, както и с пръчица, от която висяха сребърни лентички, трептящи и блещукащи при всяко нейно движение.
Тогава за пръв път видях Хацумомо. По онова време тя бе една от най-известните гейши в района на Гион, макар все още да не знаех това. Беше дребна — върхът на прическата й едва стигаше до рамото на господин Бекку. Толкова се изумих от вида й, че забравих маниерите си — не че вече имах изискани маниери, — и я зяпнах право в лицето. Тя ми се усмихваше, макар и не много любезно. След това каза:
— Господин Бекку, бихте ли изхвърлили после боклука? Бих желала да тръгвам.
При входа нямаше боклук — тя говореше за мен. Господин Бекку отвърна, че според него има достатъчно място за минаване.
— Може и да ви е все едно, че сте толкова близо до нея — заяви Хацумомо. — Но аз видя ли смет в единия край на улицата, пресичам на другия.
Неочаквано зад нея на входа се появи по-възрастна жена — висока и възлеста като бамбуков ствол.
— Чудя се как някой те понася, Хацумомо сан — каза жената. Но направи знак на господин Бекку да ме изведе на улицата. След това жената слезе много тромаво в преддверието, защото единият й хълбок бе изхвръкнал настрани и явно й беше трудно да върви; тя отиде при малко шкафче до стената и извади нещо, което ми се видя като парче кремък, както и четвъртит камък от онези, с които рибарите си остреха ножовете. Тя застана зад Хацумомо, удари кремъка о камъка и към гърба на гейшата полетя сноп искри. Не разбрах защо е всичко това, но трябва да знаете, че гейшите са по-суеверни и от рибарите. Една гейша никога не би излязла вечер, докато някой не удари така кремъка зад гърба й за сполука.
След това Хацумомо тръгна, и то с такива ситни стъпчици, сякаш се плъзгаше плавно по ръба на кимоното си, а полите му се развяваха съвсем леко. Тогава още не знаех, че е гейша, защото тя бе на светлинни години над съществата, които бях видяла преди няколко седмици, в Сендзуру. Реших, че е танцьорка или нещо подобно. Всички ние я наблюдавахме как отплава, а сетне господин Бекку ме предаде в ръцете на възрастната жена, качи се при сестра ми и рикшата потегли. Не успях да видя как заминаха, защото се свлякох пред входа, обляна в сълзи.
Възрастната жена, изглежда, ме съжали, тъй като дълго лежах и хълцах, без никой да ме докосне. Дори я чух да шътка на една прислужница, която се подаде от къщата да й каже нещо. Накрая тя ми помогна да се изправя на крака и избърса мокрото ми лице с носна кърпичка, която извади от ръкава на семплото си сиво кимоно.
— Хайде стига, момиченце. Няма нужда да се притесняваш толкова. Никой не се кани да те сготви.
И тя като господин Бекку и Хацумомо говореше с особен акцент. Звучеше толкова различно от японския, който говорехме на село, че ми беше доста трудно да я разбирам.
Но във всички случаи думите й бяха най-милите, които чух през целия този ден, тъй че реших да се вслушам в съветите й. Каза ми да й викам Леля. После погледна надолу, право в лицето ми, и изрече гърлено:
— О, небеса! Какви потресаващи очи! Ами че ти си много хубаво момиче! Майка ще е очарована.
Веднага си помислих, че майка й трябва да е много стара, защото стегнатият кок на тила беше посребрен и само отделни кичури чернееха.
Леля ме преведе през входа и аз се оказах в тесен проход за към задния двор. Една от къщите, чийто зид ограждаше коридора, беше малка като нашата в Йороидо — две стаи с пръстен под — и беше, както се оказа, за прислугата. Другата, не много по-голяма, но елегантна, имаше каменна основа, под която се виждаше пролука колкото да се провре котка. Над прохода между двете къщи се виждаше тъмното небе и аз имах чувството, че съм в някакво миниатюрно село, особено след като забелязах и няколко други малки дървени постройки в дъното на двора. Все още не знаех, че това бе типична обител за тази част на Киото, в която се намирах. Макар да изглеждаха като отделна група, двуетажните постройки в двора просто помещаваха тоалетните и килера; до втория етаж се стигаше по външна стълба. Целият ансамбъл заемаше по-малка площ от къщата на господин Танака и подслоняваше осем души. Или по-скоро девет, тъй като и аз бях вече тук.
Едва след като обхванах с поглед странната подредба на малките сгради, забелязах колко елегантна е по-голямата къща, В Йороидо дървените постройки бяха по-скоро сиви, отколкото кафяви, и разядени от соления въздух. Но тук дюшемето и гредите сияеха на жълтата светлина на електрическите лампи. В дъното на вестибюла на по-голямата къща имаше хартиени плъзгащи се врати, както и стълба, която водеше право нагоре. Една от тези врати беше отворена и се виждаше дървен шкаф с будистки олтар. Оказа се, че елегантните стаи се ползват от семейството и от Хацумомо, макар че, както ми предстоеше да разбера, тя изобщо не бе член от него. Ако някой от семейството пожелаеше да излезе на двора, не минаваше по пръстения проход като слугите — имаха си свой собствен проход покрай едната страна на къщата, облицован с полирано дърво. Дори тоалетните бяха отделни — една горе за семейството и друга долу — за прислугата.
Все още не бях открила повечето от тези неща, макар че и това стана за ден-два. Дълго стоях в прохода, чудех се що за място е това и бях ужасно уплашена. Леля се беше скрила в кухнята и говореше дрезгаво на някого. Накрая този някой излезе. Оказа се момиче горе-долу на моята възраст. Носеше дървено ведро с вода — толкова тежко, че половината се разплиска по пръстения под. Макар да беше слаба, лицето й беше много пълно и абсолютно кръгло, тъй че ми заприлича на пита, забучена на пръчка. Тя се напрягаше да носи ведрото, изплезила език. Скоро разбрах, че това й е навик. Тя изплезваше език, когато разбъркваше супата с месо или насилваше ориз в купичка, или дори когато пристягаше дрехата си. А лицето й, с вечно изплезен език, бе наистина толкова пълно и кръгло като питка, че след няколко дни й лепнах прякора „Пити“ и всички започнаха да я наричат така — дори клиентите й много години по-късно, когато стана гейша.
Пити пусна ведрото до мен и докато ме разглеждаше от горе до долу, прибра езика си и отметна кичур коса зад ухото си. Мислех, че ще каже нещо, но тя просто продължи да ме оглежда, сякаш се мъчеше да реши дали да не отхапе част от мен. Наистина изглеждаше гладна. Но най-накрая се наклони и пошушна:
— Откъде, за бога, идваш?
Не мислех, че ще помогне, ако кажех, че съм от Йороидо, след като и нейният акцент беше странен като на останалите. Бях сигурна, че не знае името на моето село. Вместо това обясних, че току-що съм пристигнала.
— Мислех, че никога няма да видя момиче на моята възраст — каза тя. — Но какво ти е на очите?
Точно тогава Леля излезе от кухнята и след като отпрати Пити, взе ведрото и една гъба и ме поведе към двора. Беше хубав и покрит с мъх, а каменната пътечка водеше към склад отзад, но иначе тоалетните воняха ужасно. Леля ми каза да се съблека. Боях се, че ще стори същото като госпожа Суетня, но тя просто изля вода върху раменете ми и започна да ме търка с гъбата. После ми даде кимоно — нищо и никакъв груб памук с най-проста тъмносиня шарка, но със сигурност по-елегантно от всичко, което бях обличала някога. Една възрастна жена — оказа се готвачката — излезе от кухнята с няколко прислужници да ме видят. Леля им каза, че ще имат достатъчно време да ме зяпат друг ден, и ги отпрати.
— Сега ме чуй, момиченце — каза тя, когато останахме са ми. — Все още дори не искам да узная името ти. Последното момиче, което дойде, не се хареса на Майка и Баба и остана само месец. Твърде стара съм, за да запомням нови имена, преди двете да решат, че ще те задържат.
