списание беше казал, че Хацумомо е най-красивата жена, която е виждал, и че на сцената често имитира жестовете й, за да изглежда по-съблазнителен. И сам разбирате, че винаги когато Шоджиро идваше в града, Хацумомо непременно го посещаваше.
Един следобед научих, че късно същата вечер Шоджиро дава парти в една чайна в квартала на гейши Понточо отвъд реката. Чух новината, докато подготвях чайна церемония за група военноморски офицери в отпуска. Веднага след това се върнах тичешком в нашата окия, но Хацумомо се беше вече облякла и излязла. Правеше като мен някога — излизаше рано, за да не я проследят. Изгарях от нетърпение да съобщя на Мамеха какво съм научила и отидох направо в дома й. За нещастие прислужницата й ми каза, че излязла преди половин час на „поклонение“. Знаех какво означава това — Мамеха бе отишла в малък храм в източния край на Гион да се моли пред трите статуйки джидзо, за поставянето на които бе платила. Джидзо почита душата на умряло дете, а в случая статуйките бяха за трите деца, които бе абортирала по молба на барона. При други обстоятелства щях да отида и да я потърся, но в никакъв случай не можех да я безпокоя в такъв съкровен момент, а освен това тя навярно не би искала да знам, че е в храма. Тъй че седнах да я чакам и позволих на Тацуми да ми сервира чай. Когато най-сетне се прибра, Мамеха изглеждаше някак отпаднала. Не исках да започна направо и известно време двете побъбрихме за предстоящия Фестивал на вековете, в който тя трябваше да изпълни ролята на придворната дама Мурасаки Шикибу, авторката на „Генджи моногатари“. По едно време Мамеха вдигна усмихната очи от чашката си с кафяв чай — Тацуми тъкмо препичаше листата, когато дойдох — и аз й казах какво съм разбрала следобед.
— Ами че това е прекрасно! — възкликна тя. — Хацумомо ще се отпусне и ще си мисли, че се е избавила от нас. А като се има предвид вниманието, с което ще я обгради Шоджиро, тя може би ще се почувства възродена. Тогава двете с теб ще се появим, носейки се като своеобразна смрад откъм улицата, и ще й съсипем вечерта.
Години наред Хацумомо ме беше тормозила и аз я мразех от дън душа, тъй че би трябвало да посрещна плана с възторг. Но, кой знае защо, идеята да я накараме да се измъчва не ми донесе очакваното удоволствие. В спомените ми изплува една сутрин, когато като дете плувах в езерото близо до залитащата ни къща. Внезапно почувствах изгаряща болка в рамото. Една оса се бе впила в кожата ми и се опитваше да се освободи. Бях толкова заета да крещя, че не можех да измисля какво да направя, но едно от момчетата измъкна осата и я отнесе за крилата на един камък, а всички ние се скупчихме край него, за да решим как да я убием. Много ме болеше и, естествено, не изпитвах никакво съчувствие към насекомото. Но при мисълта, че това борещо се отчаяно за живота си малко същество не може да направи нищо, за да се спаси от смъртта, от която го делеше само миг, ме накара да изпитам някаква необяснима слабост в гърдите. Подобно съжаление изпитвах и към Хацумомо. Вечерите, когато я следвахме по петите из Гион, докато не се върнеше вкъщи, за да се отърве от нас, аз едва ли не се измъчвах от мисълта, че я тормозим.
Във всеки случай, същата вечер около девет минахме през реката и отидохме в Понточо. За разлика от Гион, който заема няколко квартала, Понточо е една-единствена дълга улица покрай реката. Заради формата й я наричат „легло на змиорка“. Есенната вечер бе малко хладна, но въпреки това партито на Шоджиро бе на открито — на кацнала върху пилони дървена веранда над водата. Никой не ни обърна особено внимание, когато излязохме при гостите през стъклените врати. Верандата бе красиво осветена с хартиени фенери, а водата отразяваше златистите отблясъци от светлините на ресторантите на отсрещния бряг. Гостите бяха погълнати от Шоджиро, който тъкмо разказваше с напевния си глас някаква история. Трябваше да видите обаче колко злобна стана физиономията на Хацумомо, когато ни съзря. Веднага си спомних развалената круша, която държах в ръка предния ден, защото сред веселите лица нейното бе като изгнило място на плод.
Мамеха отиде и седна на рогозка досами Хацумомо, което ми се стори много смело от нейна страна. Аз се настаних на другия край на верандата до благороден на вид възрастен човек. Оказа се, че е изпълнителят на кото Тачибана Дзенсаку. Все още имам стари и вече издраскани негови грамофонни плочи. Същата вечер открих, че Тачибана е сляп. Ако не бях с друга цел там, с удоволствие щях да прекарам цялата вечер в разговор с него, защото той беше наистина много мил и симпатичен човек. Но едва подехме разговор, и някой избухна в смях.
Шоджиро беше забележителен мимик. Беше тънък и жилав като върбов клон, с елегантни бавни пръсти и много дълго лице, което умееше да движи по невероятен начин — би успял, струва ми се, да заблуди стадо маймуни, че е една от тях. Той тъкмо имитираше седящата до него гейша, прехвърлила петдесетте. Със своите женствени жестове — начина, по който свиваше устни и въртеше очи — той така съвършено я имитираше, че не знаех да се смея ли, или да седя с ръце на устата от изумление. Бях гледала играта на Шоджиро на сцената, но това беше нещо много по-съвършено. Тачибана се наклони към мен и попита:
— Какво прави?
— Имитира възрастната гейша до себе си.
— Аха. Това трябва да е Ичивари. — После, за да е сигурен, че го слушам, ме потупа с опакото на ръката си и с думите „директорът на театър Минамидза“ вдигна малкото си пръстче под масата, така че никой да не види. Трябва да знаете, че в Япония този жест означава „любовник“ или „любовница“. Тачибана ми даваше да разбера, че гейшата на име Ичивари е любовница на директора на театъра. Директорът също беше сред гостите и се смееше по-високо от всеки.
След миг Шоджиро имитира друг жест — бръкна с пръст в носа си. Всички се разсмяха така, че верандата потрепера. Тогава все още не знаех, но да си бърка в носа беше един от всеизвестните навици на Ичивари. Тя пламна и скри лице с ръкава на кимоното си, но Шоджиро, вече доста пийнал, не престана и тогава да я имитира. Хората се смееха от любезност и единствена Хацумомо намери това за безкрайно забавно, макар Шоджиро да бе вече прехвърлил границата и да ставаше жесток. Накрая директорът на театъра каза:
— Хайде, хайде, Шоджиро сан, запазете част от своята енергия за утрешното си представление! Всъщност не знаете ли, че седите край една от най-големите танцьорки в Гион? Предлагам да я помолим да ни изпълни нещо.
Директорът говореше, разбира се, за Мамеха.
— Божичко, не, не искам точно сега да гледам танци — извика Шоджиро. С времето разбрах, че предпочита само той да е център на вниманието. — Освен това се забавлявам.
— Шоджиро сан, грехота е да пропуснем възможността да видим знаменитата Мамеха — настоя директорът, този път без следа от хумор. Подкрепиха го и няколко гейши, тъй че в крайна сметка Шоджиро се принуди да я помоли да потанцува, но го направи намусено като момченце. Виждах, че Хацумомо е вече недоволна. Двамата с Шоджиро си размениха дълъг поглед, сякаш си казваха, че вечерта им е съсипана.
Минаха няколко минути, докато прислужница донесе шамисен и една от гейшите го настрои и се приготви да свири. После Мамеха застана на фона на чайната и изпълни няколко кратки танца. Едва ли не всеки би се съгласил, че тя е очарователна жена, но малко хора биха твърдели, че е по-красива от Хацумомо, и затова не мога да кажа какво привлече вниманието на Шоджиро. Може би количеството саке, което бе изпил, или изключителното изпълнение на Мамеха, защото и той самият беше танцьор. Но, така или иначе, когато тя се върна при всички на масата, той изглеждаше вече напълно завладян от нея и я помоли да седне до него. После й напълни чашката със саке и обърна гръб на Хацумомо, сякаш тя бе само още една привлекателна чиракуваща гейша. Устата на Хацумомо се втвърди, а очите й се свиха наполовина. Колкото до Мамеха, никога не я бях виждала да флиртува така открито с друг мъж. Гласът й стана висок и мек, очите й се стрелкаха от гърдите към лицето му и обратно. От време на време върховете на пръстите й пробягваха по мястото в основата на шията й, сякаш се притесняваше за избилото там алено петно. Нямаше, разбира се, никакво петно, но тя го правеше толкова убедително, че човек не би го разбрал, ако не доближеше очи. После една от гейшите попита Шоджиро има ли вести от Баджиру сан.
— Баджиру сан ме напусна! — извиси драматично глас той.
Не знаех за кого говорят, но Тачибана, старият изпълнител на кото, бе така любезен да ми пошушне, че „Баджиру сан“ е английският актьор Бейзъл Ратбоун, макар по онова време да не бях и чувала за него. Няколко години преди това Шоджиро беше, оказва се, ходил на турне в Лондон и бе изнасял там представления на театър Кабуки. Актьорът Бейзъл Ратбоун бил толкова очарован, че с помощта на преводач двамата осъществили нещо като приятелство. Може и да обграждаше с разточително внимание жени като Хацумомо и Мамеха, но истината бе, че Шоджиро бе хомосексуалист, и след пътешествието до Англия една
