Мракът над Япония все повече се сгъстяваше и ето че настъпи момент, когато и точицата светлина, в която успявахме да се задържим, внезапно изчезна. Стана само за миг през един ранен декемврийски следобед на 1942-ра, само няколко седмици преди Нова година. Тъкмо ядях закуската си — или поне първото си ядене за деня, защото се готвехме за празника и цял ден бях заета да помагам в чистенето на къщата, — когато млад мъжки глас повика от външната врата. Помислих, че е някой, дошъл просто да ни донесе нещо, затова продължих да се храня, но след миг една прислужница ме прекъсна, за да съобщи, че военен полицай търси Майка.
— Военен полицай ли? Кажи му, че е излязла — отвърнах.
— Да, така и направих, госпожо. Но той иска да говори с вас тогава.
Когато излязох във вестибюла, полицаят вече си събуваше ботушите на прага. Може би повечето хора биха изпитали облекчение, като видят, че пистолетът му е все още в кожения си кобур, но както казах, до този момент нашата окия живееше съвсем различно от останалите. Обикновено един полицай би трябвало да е по-почтителен дори от повечето посетители, тъй като присъствието му би могло да ни уплаши. Но като гледах как този си дърпа ботушите… това бе начинът, по който заявяваше, че се кани да влезе независимо от това дали ще го поканим.
Поклоних се и го поздравих, но той само ме изгледа, сякаш щеше да се занимае с мен по-късно. Накрая си вдигна чорапите, прихлупи си шапката, пристъпи във вестибюла и каза, че иска да види зеленчуковата ни градина. Само толкоз, без думичка за извинение, че ни е обезпокоил. По онова време, почти всеки в Киото, а може би и в останалата част от страната бе превърнал цветната си градина в зеленчукова — не, всеки, освен хора като нас. Генерал Тоттори ни снабдяваше с достатъчно храна, за да е нужно да разкопаваме градината си, и вместо това можехме да продължим да се наслаждаваме на плюшения мъх, на цветните храсти и на малкия клен в ъгъла. Беше зима, затова се надявах, че полицаят ще огледа само замръзналите места, където цветята бяха загинали, и щеше да реши, че между декоративните растения отглеждаме тикви и батати. Затова го отведох в двора и не казах нито дума повече. Просто го наблюдавах как клекна и опипа пръстта. Искаше, предполагам, да разбере дали земята е разкопавана за садене.
Толкова ми се искаше да кажа нещо, че изтърсих първото, което ми дойде наум:
— Нима пухкавият сняг, покрил земята, не ви напомня морска пяна? — Той не отвърна, а се изправи в цял ръст и попита какви зеленчуци сме садили. — Господин офицер, много съжалявам, но истината е, че не сме имали изобщо възможност да садим някакви зеленчуци. А сега, когато земята е твърда и студена…
— Вашата квартална организация беше напълно права! — каза той, сваляйки си шапката. После извади от джоба си парче хартия и започна да чете дълъг списък от престъпления, извършени от нашата окия. Дори не си спомням всичките — че сме се запасявали е памучни платове, че не сме предавали на държавата метални и гумени вещи за нуждите на войната, че сме използвали по неподходящ начин купоните и други такива. Вярно, че бяхме извършили тези простъпки като всяка друга окия в Гион. Престъплението ни беше, предполагам, в това, че в сравнение с повечето се радвахме на далеч по-голямо богатство и бяхме оцелели по-дълго и в по-добра форма, с което малко хора можеха да се похвалят.
За мое щастие точно тогава Майка се върна. Не изглеждаше никак изненадана от присъствието на полицая и всъщност беше невероятно любезна с него. Не я бях виждала да се държи така с никого досега. Тя го въведе в гостната и му сервира малко от нашия долнопробен чай. Вратата беше затворена, но ги чувах, че разговарят дълго. По едно време, когато излезе да вземе нещо, Майка ме дръпна встрани и каза:
— Днес сутринта генерал Тоттори е бил арестуван. По-добре побързай и скрий най-хубавите ни неща, иначе още утре ще изчезнат.
В Йороидо често плувах в студени пролетни дни, а след това лягах на скалите до езерото, за да поема топлината на слънцето. Ако слънчевата светлина внезапно изчезнеше, както често ставаше, студеният въздух сякаш обвиваше кожата ми като метален лист. Изпитах същото чувство, когато там в коридора чух за нещастието на генерала. Сякаш слънцето се скри, може би завинаги, и аз бях обречена да стоя мокра и гола на ледения въздух. Седмица след посещението на полицая ни отнеха всичко, което други семейства бяха загубили отдавна — запаси от храна, бельо и други. Постоянно бяхме снабдявали Мамеха с пакети чай, които тя използваше, за да печели разположението на други хора. Но нейните запаси бяха вече по-добри от нашите и тя започна да ни снабдява. Към края на месеца кварталната организация започна да конфискува повечето ни керамики и свитъци, за да ги продава на така наречения „сив пазар“, който бе нещо различно от черния. Черният пазар бе за стоки от рода на газ за горене, храна, метали и други такива, повечето от които се раздаваха срещу купони или се търгуваха нелегално. Сивият пазар беше по-невинен — жените продаваха ценните си вещи, за да се сдобият с пари. В нашия случай обаче вещите ни бяха продадени преди всичко за да ни накажат, тъй че парите облагодетелстваха други хора. Председателката на организацията — съдържателка на една окия наблизо — се чувстваше много неловко, когато дойде за вещите ни. Но военната полиция й бе наредила да го направи и тя трябваше да изпълни заповедта.
Ако първите години наподобяваха вълнуващо морско пътешествие, то някъде към средата на 1943 година всички проумяхме, че вълните са просто твърде големи за нашия екипаж. Пак всички си помислихме, че ще се удавим, и с повечето това наистина се случи. От ден на ден животът ставаше все по-мизерен. Разбира се, не смеехме да го признаем, но мисля, че бяхме започнали да се тревожим за изхода от войната. Никой вече не се забавляваше. Много хора, изглежда, смятаха, че е непатриотично дори да се чувстват добре. Най-близкото до шега, което чух през онези години, бе нещо, което гейшата Райха каза една вечер. Месеци наред до нас стигаха слухове, че военното правителство се кани да затвори всички квартали на гейши в Япония. По-късно започнахме да си даваме сметка, че това наистина ще се случи. Чудехме се какво ще стане с нас, когато Райха неочаквано каза:
— Не можем да си губим времето в мисли за такива неща. Нищо не е по-мрачно от бъдещето освен може би миналото.
Навярно не ви се струва смешно, но онази вечер ние се смяхме, докато от очите ни не потекоха сълзи. Някой ден кварталите може би наистина щяха да се затворят и ние щяхме вероятно да бъдем изпратени да работим във фабриките. За да добиете представа какъв бе животът във фабриките, нека ви разкажа за приятелката на Хацумомо Корин.
През зимата на предната година я сполетя катастрофата, от която всяка гейша се бои най-много. Една прислужница от тяхната окия приготвяла банята и се опитала да гори вестници, за да стопли водата, но загубила контрол над пламъците. Цялата окия изгоря. Изгоря и колекцията от кимона. Корин отиде да работи във фабрика в южната част на града — поставяше лещи на оборудването за пускане на бомби от самолети. Идваше от време на време в Гион и ние се ужасявахме от страшната промяна в нея. Не защото изглеждаше все по-нещастна — всички бяхме нещастни и, така или иначе, бяхме готови за това. Но тя имаше кашлица, която беше като част от нея, както песента е неотделима част от птичката, а кожата й бе на петна, сякаш се киснеше в мастило — въглищата, използвани във фабриките, бяха най-долно качество и при изгаряне всичко наоколо се покриваше със сажди. Бедната Корин бе принудена да работи по две смени, но в замяна на това получаваше само веднъж дневно паница рядка супа с малко макарони или оризова каша, подправена с обелки от картофи.
Тъй че можете да си представите какъв ужас изпитвахме от фабриките. И се чувствахме благодарни всеки ден, когато се събуждахме и виждахме, че Гион е все още отворен.
После една януарска сутрин на следващата година, докато стоях под силния сняг на опашка за ориз и стисках в ръка купоните, стопанинът на съседния магазин подаде глава и извика в студа:
— Случи се!
Спогледахме се. Бях толкова вкочанена от студ, защото над селските дрехи се бях наметнала само с дебел шал — никой вече не носеше кимоно през деня, тъй че ми беше все едно за какво говори. Но по едно време гейшата пред мен изтупа снега от веждите си и го попита:
— Да не би да е свършила войната!
— Правителството е обявило затварянето на кварталите на гейши — отвърна той. — Всички трябва да се явите утре сутринта в Регистратурата.
Дълго слушахме звука на радиото в магазина му. После вратата се затвори отново с трясък и всичко освен тихия шепот на падащия сняг изчезна. Видях отчаянието в лицата на гейшите около мен и мигом разбрах, че всички мислим едно и също — кой от мъжете, които познаваме, ще ни спаси от фабриките.
Макар допреди година генерал Тоттори да беше мой данна, аз не бях единствената гейша, която той
