познаваше. Трябваше да стигна до него първа. Не бях облечена подходящо за студа, но пъхнах обратно купоните в джоба на селските си шалвари и веднага се отправих на север. Носеха се слухове, че генералът живее в странноприемницата „Суруя“, същата, в която години наред се бяхме срещали два пъти седмично.
Пристигнах след час, час и нещо, зачервена от студ и цялата покрита със сняг. Но когато поздравих съдържателката, тя дълго ме гледа, а после се поклони и се извини, че не знае коя съм.
— Това съм аз, госпожо… Саюри! Дойдох да говоря с генерала!
— Саюри сан… Господи! Не съм допускала, че е възможно да изглеждаш като жена на селянин.
Тя веднага ме пусна да вляза, но не ми позволи да се явя пред генерала, докато не ме качи горе и не ме облече в едно от нейните кимона. Дори ми сложи малко грим, който си беше скътала настрани, че като ме види моят данна, да ме познае.
Когато влязох в стаята му, той седеше на масата и слушаше радиотеатър. Памучното му кимоно бе разтворено и откриваше костеливите му, покрити със сиви косми гърди. Личеше си, че последната година е била много по-трудна за него, отколкото за мен. Все пак той бе обвинен в ужасни престъпления — нехайство, некомпетентност, злоупотреба с властта и така нататък. Някои хора смятаха, че е имал истинско щастие да отърве затвора. В една статия дори го обвиняваха, че е виновен за загубите на Имперския флот в южната част на Тихи океан, задето не е успял да проконтролира изпращането на продоволствия.
И все пак някои хора понасят по-добре изпитанията от други и само един поглед ми бе достатъчен да разбера, че тежестта на изминалата година го бе мачкала, докато костите му бяха станали крехки и чупливи и дори лицето му се бе обезформило леко. Преди той постоянно миришеше на кисела туршия. Сега, когато му се поклоних ниско на рогозките до него, долових съвършено различна миризма.
— Изглеждате много добре, генерале — казах, макар това да беше чиста лъжа. — За мен е истинско удоволствие да ви видя отново!
Той загаси радиото и отвърна:
— Не си първата, която идва тук. Не мога да направя нищо за теб, Саюри.
— Но аз тичах насам толкова бързо! Не мога да си представя как някой е успял да стигне до вас по-рано от мен.
— От миналата седмица насам почти всяка гейша, която познавам, дойде да ме навести, но аз вече нямам влиятелни приятели. Не знам защо изобщо гейша с твоето положение идва при мен. Толкова много влиятелни мъже те харесват.
— Да те харесват и да имаш истински приятели, готови да ти помогнат, са две много различни неща — казах.
— Да, така е. Кажи все пак каква помощ си дошла да търсиш от мен.
— Каквато и да е, генерале. Напоследък в Гион не говорим за нищо друго освен за това колко ужасен ще е животът във фабриките.
— Ще е ужасен за късметлиите. Останалите няма и да доживеят да видят края на войната.
— Не разбирам.
— Скоро ще падат бомби. И можеш да си сигурна, че фабриките ще получат повече, отколкото им се полага. Ако искаш да си жива след края тази война, по-добре намери някой, който може да те скрие на безопасно място. Съжалявам, но не съм този човек. Вече изчерпах влиянието, което имах.
Генералът ме разпита за здравето на Майка и Леля и скоро след това ме отпрати. Едва по-късно научих какво е искал да каже с това, че е изчерпал влиянието си. Съдържателката на „Суруя“ имаше дъщеря и генералът бе уредил да я изпратят в един град на север.
На връщане към къщи си дадох сметка, че е дошло време да действам, но не можех да измисля какво да правя. Дори най-простото нещо — да държа паниката на ръка разстояние от себе си — ми се струваше непосилно. Отбих се в дома, където сега живееше Мамеха. Беше се преселила в по-тесен апартамент, защото няколко месеца по-рано връзката й с барона приключи. Надявах се да ми даде някакъв съвет, но и тя бе паникьосана не по-малко от мен.
— Баронът няма да направи нищо, за да ми помогне — каза пребледняла от тревога. — Не можах да се свържа с другите мъже, които имах предвид. Саюри, трябва да се сетиш за някого и да отидеш час по-скоро при него.
Вече повече от четири години не се бях виждала с Нобу, тъй че мигом си дадох сметка, че не мога да го потърся. Колкото до председателя… бих се вкопчила в каквото и да е извинение само да поговоря с него, но за нищо на света не бих могла да го помоля за услуга. Колкото и любезно да се беше държал с мен по коридорите, не ме канеше на своите партита, въпреки че на тях присъстваха далеч по-незначителни гейши. Чувствах се засегната, но нима можех да направя нещо? Но дори той да пожелаеше да ми помогне, напоследък вестниците бяха пълни с истории за конфликтите му с военното правителство. Председателят си имаше прекалено много свои грижи.
Тъй че прекарах остатъка от следобеда да тичам в кучешкия студ от чайна на чайна и да разпитвам за разни мъже, които не бях виждала от седмици, дори от месеци. Никоя от съдържателките обаче не знаеше как да ги намери.
Същата вечер чайната „Ичирики“ гъмжеше от прощални партита. Бях смаяна да видя колко различно реагираха гейшите на новината. Някои изглеждаха така, сякаш душите им са убити, други бяха като статуи на Буца — спокойни и мили, но боядисани със слой тъга. Не мога да кажа самата аз как изглеждах, но мозъкът ми бе като сметало. Съзнанието ми бе толкова заето с планове и кроежи кой мъж да намеря и как да го направя, че едва чух прислужницата, която ми каза, че ме викат в друга стая. Представях си, че група мъже са помолили за компанията ми, но прислужницата ме поведе по стълбата към втория етаж, а после по коридора към самото дъно на чайната и отвори вратата на малка стая с татами, в която никога преди не бях влизала. Вътре на масата пред чаша бира седеше Нобу.
Преди да успея да му се поклоня или да отворя уста, той каза:
— Саюри сан, ти ме разочарова!
— О, господи! Вече четири години нямам честта да се радвам на вашата компания, Нобу сан, а само за миг успях да ви разочаровам. Какво лошо направих за толкова кратко време?
— Бях се обзаложил със себе си, че ще зейнеш, като ме видиш.
— Истината е, че от изненада не мога и да помръдна.
— Влез и остави прислужницата да затвори вратата. Но първо й кажи да донесе чаша и още една бира. Има нещо, за което искам да пием с теб.
Направих каквото ми каза, а после коленичих на края на масата, така че да ни дели само ръбът й. Усещах очите му върху лицето си — беше като докосване. И пламнах, както пламва човек от топлината на слънцето, защото бях забравила колко приятно е да те обожават.
— Виждам, че лицето ти се е изострило. Не ми казвай, че гладуваш като всички. Не съм очаквал подобно нещо от теб.
— И Нобу сан изглежда поотслабнал.
— Имам достатъчно храна, но нямам време да ям.
— Радвам се, че поне сте зает.
— Това е най-странното нещо, което съм чувал някога. Когато виждаш човек, успял да оцелее между куршумите, нима се радваш, че той има с какво да си запълва времето?
— Надявам се, че Нобу сан не иска да каже, че наистина се бои за живота си…
— Никой не се е заел да ме убива, ако това е, което искаш да кажеш. Но ако компанията „Ивамура“ е животът ми, то да, аз наистина се боя за нея. Сега ми кажи следното — какво стана с тоя твой данна?
— Генералът се справя като всички нас, предполагам. Колко любезно, че попитахте.
— О, изобщо не целя да съм любезен.
— Малко хора му желаят доброто напоследък. Но за да сменим темата, Нобу сан, да предполагам ли, че всяка вечер сте идвали тук в „Ичирики“, но сте се крили от мен в тази странна стая?
— Наистина е странна, нали? Мисля, че е единствената тук без изглед към градината. Гледа към улицата — ще видиш, ако отвориш хартиените щори.
— Нобу сан познава добре стаята.
— Всъщност не. За пръв път я използвам.
Направих физиономия, за да покажа, че не му вярвам.
