преживея живота си без цел. Бях толкова потисната, че дори господин Арашино май забеляза това и ме изпрати да купя игли от един магазин на трийсетина минути от къщи. На връщане, докато вървях край пътя под лъчите на залязващото слънце, едва не ме прегази военен камион — единствения път, когато бях най- близо до опасността да бъда убита. Едва на другата сутрин забелязах, че хороскопът ме предупреждаваше да не пътувам в посоката на Плъха, тоест точно към въпросния магазин. Бях гледала само за знак, свързан с председателя, и не бях обърнала внимание на предупреждението. Преживяното ме накара да разбера колко опасно е да се втренчваш само в нещо липсващо. Ами ако в края на живота ми ме очакваше прозрението, че всеки божи ден съм търсила един мъж, който никога не би дошъл при мен? Каква непоносима мъка би било да проумея, че всъщност никога не съм усещала вкуса на храната, че никога не съм видяла местата, в които съм била, защото дори когато животът си е вървял, аз съм мислила само и единствено за председателя. Но ако престанех да мисля за него, що за живот щеше да е моят? Щях да съм като танцьорка, от дете репетираща за представление, което никога няма да изнесе.
За нас войната свърши през август 1945 година. Повечето хора, преживели тези години в страната, ще ви кажат, че това бе най-мрачният момент в една дълга непрогледна нощ. Страната ни не беше просто победена, а унищожена, и то не от бомбите, колкото и ужасни да бяха те. Ако страната ви е загубила война и в нея нахлуе окупационна армия, чувствата са такива, сякаш самият вие сте сложен на колене на мястото на екзекуцията със завързани ръце и в очакване мечът да се стовари. Година, че и повече нито веднъж не чух смях, освен смеха на малкия Джунтаро, който нищо не разбираше. Но щом детето се разсмееше, дядо му го спираше с жест. Често ми е правило впечатление, че мъжете и жените, чието детство съвпада с годините на войната, са някак особено сериозни — твърде малко смях са чували като деца. Към пролетта на 1946 година всички ние вече си бяхме дали сметка, че ще надживеем изпитанията на поражението. Някои дори вярваха, че един ден Япония ще се възроди. Всички истории, че американските войници изнасилват и убиват, се оказаха измислици. Нещо повече, постепенно осъзнахме, че американците като цяло са невероятно любезни. Веднъж група американци преминаха на камионите си през квартала. Стоях и гледах заедно със съседските жени. През годините в Гион бях започнала да се мисля за обитателка на особен свят, което ме отличаваше коренно от другите жени. Наистина през всичките тези години се чувствах толкова различна, че понякога се чудех как живеят другите жени, дори съпругите на мъжете, които забавлявах. Но ето че стоях в чифт скъсани работни панталони и спускаща се на конци по раменете ми коса. Няколко дни не се бях къпала, защото нямахме гориво да си топлим водата и можехме да си позволим баня само веднъж на няколко дни. В очите на американците не се отличавах от жените край мен, а и кой би твърдял, че съм различна? Ако вече ти липсват листа, кора или корени, можеш ли да продължаваш да се наричаш дърво? „Селянка съм, казах си, а не вече гейша.“ Ужасявах се при вида на ръцете си — бяха страшно загрубели. За да се отърся от страховете си, насочих вниманието си към преминаващите камиони с американски войници. Не бяха ли това американските войници, които ни учеха да мразим, които бяха бомбардирали градовете ни с ужасяващите си бомби? Сега те минаваха през нашия квартал и хвърляха бонбони на децата.
Не мина и година от капитулацията, и господин Арашино се престраши да започне отново да прави кимона. Не разбирах нищо от кимона, освен как да ги нося, затова ми отредиха задачата да прекарвам дните си в приземието на пристройката към работилницата и да наглеждам врящите казани с боя. Беше ужасна работа, отчасти защото не можехме да си позволим друго гориво освен тадон — слепен с катран въглищен прах. Не можете да си представите как вонеше при изгаряне. Освен това с времето съпругата на господин Арашино ме научи как да събирам нужните листа, стебла и кори и сама да правя бои, което може да прозвучи като своеобразно повишение. И сигурно щеше да е, ако едно от тези неща — така и не открих кое — не оказваше странен ефект върху кожата ми, сякаш бърках в киселина. Деликатните ми ръце на танцьорка, които някога мажех с най-чудните кремове, започна да се лющи като лук и стана на петна. През същото това време, подтиквана може би от самотата си, завързах кратък роман с млад майстор на татами на име Иноуе. Виждаше ми се доста хубав, с меки вежди като облачета дим върху нежната му кожа и изумително гладки устни. Следващите седмици през няколко дни се вмъквах тайно с него в пристройката. Не си давах особено сметка колко ужасно изглеждат ръцете ми, но една нощ, когато огънят под казаните гореше толкова ярко, че двамата се виждахме, Иноуе ги зърна и не ми позволи да го докосна с тях.
За да даде отдих на кожата ми, господин Арашино ме натовари със задачата да събирам през лятото традесканция. Това е цвете, сокът на което се налага върху коприната, преди тя да се колоса и потопи в боята. Да събирам тези цветя ми се стори приятна работа и една юлска утрин нарамих раница, предусещайки удоволствието от един хладен и сух ден. Много скоро обаче разбрах, че въпросните цветя са дяволски умни. Доколкото мога да кажа, те бяха спечелили на своя страна всички насекоми от западната част на Япония. Всеки път, щом откъснех стрък, бивах атакувана от дивизии кърлежи и комари, а на всичко отгоре по едно време настъпих една отвратителна жаба. След една ужасна седмица поех по-лесна, както си въобразявах, работа да изстисквам сока на традесканцията с преса. Но ако никога не сте помирисвали този сок… е, в края на седмицата с радост се върнах при врящите казани.
През онези години работех много упорито. Но всяка нощ в постелята си мислех за Гион. Няколко месеца след капитулацията всички квартали на гейши бяха отново отворени, но аз не можех да се върна, преди Майка да ме е повикала. Тя живееше охолно, като продаваше на американските войници кимона, произведения на изкуството и японски мечове. Така че двете с Леля продължаваха все така да обитават малка ферма на запад от Киото, където бяха отворили магазин, докато аз продължавах да живея и работя у семейство Арашино.
Като се има предвид, че бях само на няколко километра от Гион, може да си помислите, че често ходех там. Но за близо петте години, откакто го бях напуснала, отидох само веднъж — през един пролетен следобед след около година от края на войната на връщане от Префектуралната болница в Камигьо, където отидох за лекарства на Джунтаро. Разходих се по булевард Каварамачи до Шиджо, минах по моста и навлязох в Гион. Бях потресена, че цели семейства живееха в ужасна мизерия по протежение на речния бряг.
В Гион познах много гейши, макар те, разбира се, да не ме познаха. Не им се обадих, защото се надявах поне веднъж да погледна на това място като външен човек. Но почти нищо не видях. Вместо Гион видях само призрачните си спомени. По бреговете на рекичката Ширакава си мислех колко пъти се бяхме разхождали там с Мамеха. Наблизо беше пейката, на която седяхме с Пити в нощта, когато я помолих за помощ. Недалеч от нея пък беше улицата, по която Нобу ме порицаваше, че съм взела за свой данна генерала. Извървях половин квартал от там до ъгъла на булевард Шиджо, където навремето бях накарала с поглед момчето да си изтърве подноса с кутиите за храна. На всяко едно от тези места изпитах чувството, че стоя след представление на сцената, а върху залата като тежко снежно одеяло е легнала дълбока тишина. Отидох и до нашата окия и загледах с копнеж тежкия железен катинар на вратата. Когато бях затворена вътре, исках да съм вън. Сега животът се беше променил толкова много, че заключена отвън, исках отново да съм вътре. И все пак бях голяма жена — можех, ако искам, да си тръгна веднага от Гион и да не се върна повече.
Един ужасно студен ноемврийски следобед, три години след края на войната, тъкмо си греех ръцете на огъня под казаните в пристройката, когато госпожа Арашино слезе да ми каже, че някой иска да ме види. Изразът на лицето й ми подсказа, че не е просто някоя от съседките. Но можете да си представите изненадата ми, когато се качих и видях Нобу. Седеше в работилницата с господин Арашино с празна чашка от чай, сякаш беше тук от доста време. Щом ме видя, господин Арашино стана и каза:
— Имам малко работа в съседната стая. Много съм поласкан, че дойдохте да ни видите.
— Не се прави на глупак, Арашино — отвърна Нобу. — Саюри е тази, която дойдох да видя.
Стори ми се много грубо и в никакъв случай смешно, но господин Арашино се засмя на думите му и затвори плъзгащата се врата след себе си.
— Мислех си, че целият свят се е променил — казах. — Но едва ли е точно така, след като Нобу сан си е все същият.
— Никога не се променям. Но не дойдох тук на приказки. Искам да знам какво става с теб.
— Нищо не става. Нима Нобу сан не е получавал писмата ми?
— Всичките звучат като стихове! Не разказваш за нищо друго освен за „красивата, ласкава вода“ или
