— Не очаквай от мен да стана твой данна в рамките на един месец, това имам предвид. Докато компанията не се възстанови, не съм в положението да направя подобно предложение. Много се притеснявах за перспективите й. Но да си призная, Саюри, след като те видях, се чувствам по-обнадежден за бъдещето й.
— Нобу сан! Колко мило!
— Не ставай смешна. Не се опитвам да те лаская. Съдбите ни са преплетени. Но никога няма да стана твой данна, ако компанията „Ивамура“ не възкръсне. Може би възстановяването й, както и това, че те срещнах, е просто предопределено да стане.
През последните години от войната се бях научила да не се чудя кое е предопределено да стане и кое не. Често бях казвала на съседските жени, че не съм сигурна дали някога ще се върна в Гион, но истината е, че винаги съм знаела, че това ще стане. Съдбата ми — каквато и да беше — ме очакваше там. През годините, прекарани извън Гион, се бях научила да спирам водата в характера си като, може да се каже, я превръщах в лед. Успях да понеса чакането единствено като спирах така естествения ход на мислите си. Но щом чух Нобу да споменава за съдбата ми… усетих, че той разтърси леда у мен и събуди отново желанията ми.
— Нобу сан, щом е важно да се направи добро впечатление на заместник-министъра Сато, може би трябва да помолите и председателя да присъства, когато го забавлявате.
— Председателят е зает човек.
— Но ако министърът е толкова важен за бъдещето на компанията…
— Погрижи се да се появиш там. Аз ще се грижа кое е най-доброто за компанията. Ще съм много разочарован, ако към края на месеца не си в Гион.
Нобу стана да си върви, защото трябваше да се върне в Осака, преди да се е стъмнило. Изпратих го до преддверието, за да му помогна да си облече палтото, да се обуе и да си сложи шапката. Когато свърших, той постоя известно време втренчен в мен. Мислех, че се кани да каже, че му се виждам хубава, защото, когато някога ме гледаше така без причина, обикновено казваше точно това.
— Боже мой, Саюри, ти наистина приличаш на селянка! — изрече той. Лицето му беше намръщено, когато се извърна от мен.
30
Още същата нощ, докато семейство Арашино спяха, написах писмо на Майка на светлината на огъня под казаните в пристройката. Не знам постигнах ли нужния ефект, или Майка бе вече готова да отвори отново нашата окия, но след седмица възрастен женски глас извика отвън и когато отворих, на прага стоеше Леля. Там, където вече нямаше зъби, бузите й бяха хлътнали, а болезнената сивота на кожата й ми напомни за парченце сашими, оставено в чинията на дълго нераздигната маса. Личеше си обаче, че все още е силна — в едната си ръка държеше торба с въглища, а в другата — продукти. Беше ги донесла в знак на благодарност към семейство Арашино за грижите им към мен.
На следващия ден се сбогувах през сълзи с тях и се върнах в Гион, където заедно с Майка и Леля се заехме да поставим всичко в ред. След оглед на цялата окия ми хрумна, че къщата ни наказва, задето години наред я бяхме оставили без внимание. Четири-пет дни отидоха за най-тежките проблеми — да почистим праха, натрупал се по дървенията на дебел, наподобяващ тензух пласт, да почистим кладенеца от умрели гризачи, да почистим и стаята на Майка горе, където птичките бяха разпокъсани сламените рогозки, за да си свият гнезда в нишата. За моя изненада Майка работеше наравно с нас отчасти защото можехме да си позволим само готвачка и една възрастна прислужница, макар че имаше и едно момиче на име Ецуко — дъщерята на онзи човек, в чиято ферма бяха живели двете с Леля. Ецуко беше деветгодишна, сякаш за да ми напомни колко време е минало, откакто на девет години кракът ми за пръв път стъпи в Киото. Очевидно се боеше от мен точно толкова, колкото аз някога от Хацумомо, въпреки че винаги при възможност й се усмихвах. Беше тънка като градинска метла, а дългата й коса се вееше зад гърба й, когато припкаше насам- натам. Лицето на момичето бе тясно като зрънце ориз и аз постоянно си казвах, че някой ден и нея ще хвърлят като мен в тенджерата и оризовото зрънце ще набъбне бяло и вкусно, готово за ядене.
След като къщата стана отново обитаема, тръгнах да обикалям из Гион, за да засвидетелствам почитта си. Най-напред посетих Мамеха, която сега живееше в едностайно апартаментче над една аптека близо до храма Гион. Откакто се бе върнала преди година, тя си нямаше данна да й плаща за нещо по-просторно. Мамеха се слиса, като ме видя — заради изхвръкналите ми скули, както обясни. Трябва да кажа обаче, че и аз се слисах, като я видях. Красивият овал на лицето й си бе същият, но шията й изглеждаше жилеста и твърде стара за това лице. Най-странното беше, че понякога устата й се сгърчваше като на старица — заради зъбите. Доста се били разклатили през войната и все още й причиняваха болка.
Говорихме си дълго и после аз я попитах дали мисли, че идната пролет Старопрестолните танци ще се възобновят. Години наред не се изнасяха представления.
— О, защо не? — отвърна тя. — Темата може да е „Танц в потока“!
Ако сте ходили някога на курорт с минерални извори или на подобно място и са ви забавлявали жени, маскирани като гейши, но всъщност проститутки, бихте разбрали шегата на Мамеха. Жена, изпълняваща „Танц в потока“, всъщност прави стриптийз. Тя се преструва, че нагазва все по-надълбоко във водата, като за да не си намокри кимоното, го вдига все по-нагоре, докато накрая мъжете виждат това, което очакват, и започват да ръкопляскат и да вдигат тостове.
— С толкова американци в Гион напоследък — продължи тя, — английският ще ти е от по-голяма полза, отколкото танците. Във всеки случай театър „Кабуренджо“ е превърнат в кабаре.
Не бях чувала тази дума преди, но съвсем скоро разбрах какво означава. И още докато живеех у семейство Арашино, бях чувала истории за американците и шумните им веселби. Въпреки това бях шокирана, когато по-късно същия следобед влязох в преддверието на една чайна и вместо обичайната редица мъжки обувки до стъпалото видях нахвърляни в безпорядък военни ботуши, всеки от които ми се стори голям като кучето на Майка — Таку. Първото нещо, което съзрях в коридора, беше един американец по бельо. Мъчеше се да се мушне под полицата на нишата, а две гейши, заливайки се от смях, се опитваха да го измъкнат оттам. Зърнах черните косми по ръцете, гърдите и дори по гърба му и изпитах чувството, че никога не съм виждала нещо толкова животинско. Беше навярно загубил дрехите си в игра по надпиване и се опитваше да се скрие, но след малко се остави на жените да го повлекат за ръцете по коридора и да го вкарат при останалите. При появата му вътре се разнесоха дюдюкания и весели викове.
След около седмица бях най-сетне готова да се появя отново като гейша. Прекарах деня да тичам на фризьор, после при гадателя. Киснах ръцете си, за да се махнат и последните петна, и търсих из цял Гион нужния грим. Наближавах трийсетте и от мен вече не очакваха, освен в особени случаи, да съм с набедено лице. Но този ден прекарах половин час пред тоалетката си, опитвайки се да използвам различни сенки в европейски стил, за да скрия колко съм отслабнала. Когато господин Бекку дойде да ме облече, малката Ецуко застана отстрани да гледа както аз някога бях гледала как обличат Хацумомо, а в очите й, които виждах в огледалото, имаше най-вече удивление и това ме убеди, че наистина отново изглеждам като истинска гейша.
Когато най-сетне излязох, целият Гион бе покрит с прекрасен сняг, толкова пухкав, че и най-лекият полъх на вятъра изчистваше покривите до голо. Носех шал за кимоно и чадър с лаково покритие и съм сигурна, че бях неузнаваема като в деня, когато обикалях Гион, облечена като селянка. Разпознах само половината от гейшите, покрай които минах. Лесно можех да определя кои от тях са били в Гион и преди войната, защото се покланяха леко от учтивост дори когато не ме разпознаваха. Другите едва кимваха.
Тук-там по улиците имаше войници и аз се ужасявах какво ли ще заваря в „Ичирики“. Но в преддверието се нижеха редици от черни лъснати до блясък офицерски обувки и колкото и да е странно, в чайната беше тихо и спокойно като в годините на моето чиракуване. Нобу още не беше дошъл, или поне аз не видях нещо, подсказващо присъствието му, но ме въведоха в една от големите стаи в приземния етаж и ми казаха, че той скоро ще се появи. Обикновено следваше да чакам в помещенията за прислугата в дъното на коридора, където можех да си постопля ръцете и да пийна чай — всяка гейша се бои да не би гост да си помисли, че се мотае без ангажименти. Но аз не възразявах да чакам Нобу, а и смятах за привилегия да прекарам няколко минути сама в тази стая. През последните пет години бях зажадняла за красота, а стаята би ви удивила с
