очарованието си. Стените бяха облепени с бледожълта коприна, която сякаш създаваше присъствие, и пораждаха у мен усещането, че ме държат точно както черупката държи яйцето.
Очаквах, че Нобу ще дойде сам, но когато най-сетне го чух в преддверието, стана ми ясно, че води със себе си заместник-министъра Сато. Както вече споменах, не се притеснявах, че Нобу ще ме завари да чакам, но реших, че ще е пагубно, ако дам на министъра повод да си помисли, че може би съм непопулярна. Затова се измъкнах през прилежащата празна стая. Това, оказа се, ми даде възможност да чуя как Нобу се мъчи да е любезен.
— Нима стаята не е чудесна, господин министър? — каза; той, а в отговор последва тихо грухтене. — Помолих да я запазят специално заради вас. Рисунките в стил дзен са великолепни, не намирате ли? — После след продължително мълчание добави: — Да, наистина прекрасна вечер. О, попитах ли ви вече дали сте опитвали сакето специалитет на чайната „Ичирики“?
Нещата продължиха в този дух, а Нобу очевидно се чувстваше като слон, който се опитва да изглежда като пеперудка. Когато най-сетне се измъкнах в коридора и влязох при тях, той бе безкрайно облекчен, че ме вижда.
Успях да огледам министъра едва след като се представих и отидох и коленичих до масата. Изобщо не ми беше познат въпреки твърденията му, че ме бил гледал с часове. Не знам как съм могла да го забравя при условие, че имаше толкова характерна външност. Никога не съм виждала човек, на когото да му е така трудно да си движи лицето. Държеше брадичката си забита в гръдната кост, сякаш не можеше съвсем добре да си крепи главата. Освен това имаше много особена долна челюст — силно издадена напред, така че дъхът му отиваше право в ноздрите. След като ми кимна леко и си каза името, мина цяла вечност, преди да чуя от него друг звук, освен грухтене.
Направих всичко възможно да поддържам разговор, докато прислужницата не ни спаси, като донесе табличка със саке. Напълних чашката на министъра и видях смаяна как я изля в долната си челюст, сякаш я изсипа в канала. Затвори си за миг устата, а после я отвори и от сакето нямаше и помен. То изчезна без всички онези видими неща, които хората правят, когато преглъщат. Дори не бях сигурна дали наистина го е изпил, докато не ми протегна празната си чашка.
Това продължи петнайсетина минути, а може би и повече. Опитвах се да накарам министъра да се почувства като у дома си — разказах му нещо, пошегувах се, зададох му и няколко въпроса. Скоро обаче започнах да си мисля, че не съществува такова нещо като „благоразположен“ министър. Той нито веднъж не ми отговори с повече от дума. Предложих игра по надпиване, помолих го дори да попее. Най-дългият ни разговор през първия половин час бе, когато министърът ме попита дали танцувам.
— О, да, разбира се. Би ли желал господин министърът да изпълня нещо кратко?
— Не — отвърна той. И това беше всичко.
Може и да не обичаше да контактува с околните с очи, но със сигурност обичаше да изучава яденето си, както открих, когато прислужницата донесе вечерята на двамата мъже. Преди да сложи нещо в устата си, той го вдигаше с пръчиците и го изучаваше, въртейки го насам-натам. И ако не можеше да разбере какво е, питаше мен.
— Това е батат, варен в соев сос и захар — казах му, когато вдигна нещо оранжево. Всъщност нямах ни най-малка представа дали е батат, черен дроб от кит или нещо друго, но не мисля, че министърът искаше да чуе това. По-късно, когато вдигна парче мариновано телешко и ме попита какво е, реших да се пошегувам и отвърнах: — О, това е маринована кожа. Специалитет на тази чайна! Правят го от кожата на слонове. Така че бихме могли, предполагам, да го наречем „слонска кожа“.
— Слонска кожа ли?
— Не, господин министър, разбирате, че се шегувам! Това е парче телешко. Защо оглеждате толкова старателно храната? Нима си мислите, че тук ще ви сервират кучешко или нещо подобно?
— Трябва да знаеш, че съм ял кучешко — каза той.
— Я, колко интересно! Но тук няма кучешко, тъй че не се взирайте повече в яденето.
Скоро започнахме игра по надпиване. Нобу мразеше такива неща, но аз му направих знак да си мълчи. Може би оставихме министъра да загуби повече пъти, отколкото бе редно, защото по-късно, когато се опитахме да му обясним правилата на игра, която не бе играл, очите му плуваха като коркови тапи по вълни. Изведнъж скочи и се устреми към един от ъглите на стаята.
— Къде искате да отидете, господин министър? — попита го Нобу.
Последва звук, който беше много красноречив отговор — министърът щеше всеки момент да повърне. Двамата с Нобу се втурнахме да му помогнем, но той вече затискаше устата си с ръка. Ако беше вулкан, щеше вече да дими, тъй че нямахме друг избор, освен да отворим стъклената врата към градината и да го оставим да повърне върху снега вън. Сигурно ви ужасява мисълта някой да повърне в една от онези изумителни декоративни градини, но министърът не беше първият, който го правеше. Ние, гейшите, се опитваме да отведем бързо госта в тоалетната, но понякога не успяваме. Достатъчно е да кажеш на прислужниците, че някой току-що е посетил градината. Те знаят какво значи това и веднага грабват метла и лопата.
Двамата с Нобу се постарахме да държим главата на министъра над снега. Но независимо от усилията ни той скоро се прекатури напред. Направих каквото можах да го закрепя, така че да не падне на повръщаното, ала напразно — беше като дебело и огромно парче месо. Единственото, което все пак успях да направя, бе да го обърна така, че да падне на една страна.
Двамата с Нобу се спогледахме ужасени, защото министърът лежеше съвършено неподвижен в дебелия сняг като паднал от дърво клон.
— Дааа, Нобу сан, нямах представа какво удоволствие ще е гостът ви.
— Мисля, че го убихме. И ако питаш мен, той си го заслужи. Такъв досадник!
— Така ли се отнасяте с почетните си гости? Трябва да го поразходите, за да се съвземе. Студът ще му подейства добре.
— Ами че нали лежи в снега. Да не би да не е достатъчно студен?
— Нобу сан! — извиках. Предполагам, че това бе достатъчно силен упрек, защото Нобу въздъхна, слезе в градината както си беше по чорапи и се зае със задачата да върне министъра в съзнание. Докато той се занимаваше с него, аз отидох да викам на помощ някоя прислужница, защото не можех да си представя как Нобу ще го вкара отново в чайната само с една ръка. Намерих и сухи чорапи за двамата и предупредих да почистят градината, след като си тръгнем.
Когато се върнах в стаята, Нобу и министърът бяха отново на масата. Можете да си представите как изглеждаше — и как смърдеше — министърът. Трябваше със собствените си ръце да събуя мокрите му чорапи, но се държах на разстояние, докато го направя. Щом свърших, той тупна на рогозките и след минута отново загуби съзнание.
— Мислите ли, че ни чува? — попитах шепнешком.
— Не мисля, че ни чува дори когато е в съзнание. Виждала ли си някога по-голям глупак?
— Нобу сан, по-тихо! — пошепнах. — Мислите ли, че тази вечер наистина се забавляваше? Такава ли вечер, искам да кажа, имахте предвид?
— Няма значение какво аз съм имал предвид. А какво е имал предвид той.
— Това, надявам се, не означава, че следващата седмица ще го повторим, нали?
— Ако господин министърът е доволен от вечерта, доволен съм и аз.
— Нобу сан, сериозно! Вие със сигурност не сте доволен. Изглеждате по-кисел от всякога. А ако съдим по състоянието на министъра, можем да предположим, че и за него тази вечер едва ли е най-приятната в живота му и…
— Ако става дума за министъра, не можеш да предположиш нищо.
— Сигурна съм, че ще му е по-приятно, ако успеем да направим атмосферата по… някак по-весела. Ще се съгласите ли с мен?
— Следващия път доведи още няколко гейши, ако мислиш, че ще помогне. Ще се съберем пак в края на другата седмица. Покани оная твоята по-голяма сестра.
— Мамеха наистина е умна, но е толкова уморително да забавляваш министъра. Нужна ни е гейша, която… не знам, която да вдига много шум! Да накара всекиго да се забрави. Знаете ли, сега ми хрумва, че… ни е нужен още един гост, а не само още една гейша.
— Не виждам причина за това.
