подобни глупости.
— Добре тогава, никога повече няма да си правя труда да ви пиша!
— Да, по-добре недей, ако ще ми ги пишеш все такива. Защо не можеш просто да ме информираш за неща, които искам да знам, като например кога се връщаш в Гион. Всеки месец звъня в „Ичирики“ да питам за теб, а съдържателката все се оправдава и извинява. Мислех, че ще те заваря болна от някаква ужасна болест. Отслабнала си, струва ми се, но ми изглеждаш напълно здрава. Какво те задържа?
— Наистина си мисля за Гион всеки ден.
— Твоята приятелка Мамеха се върна преди година, година и нещо. През последните шест месеца запазвах търпение. Не разбираше ли какво ти казвах в писмата си?
— Когато четях, че ме искате обратно в Гион, мислех, че изразявате надежда да ме видите скоро там.
— Щом казвам, че искам да те видя отново в Гион, това значи, че искам да си събереш багажа и да се върнеш. Не виждам защо трябва да чакаш тая твоя майка! Щом досега не е проявила здрав разум да се върне, значи е глупачка.
— Малко хора биха казали нещо добро по неин адрес, но мога да ви уверя, че не е глупачка. Нобу сан би дори й се възхитил, ако я опознае. Тя си живее чудесно, като продава сувенири на американските войници.
— Войниците няма да са вечно тук. Кажи й, че твоят добър приятел Нобу иска да се върнеш в Гион. — Той взе с единствената си ръка малък пакет и го хвърли на рогозките до мен. Не каза нито дума, а продължи да отпива от чая си и да ме гледа.
— Какво ми хвърлихте?
— Подарък, който съм ти донесъл. Отвори го.
— Щом Нобу сан ми носи подарък, най-напред аз трябва да му поднеса своя.
Отидох до ъгъла на стаята и намерих сгъваемото ветрило, което отдавна бях решила да му подаря. Ветрило може да изглежда много нищожен подарък за мъжа, спасил живота ми от фабриките. Но за нас, гейшите, ветрилата, които използваме в танците, са свещени предмети, а и онова не беше обикновено, а ветрилото, което моята учителка от школата по танци Иноуе ми подари, когато стигнах нивото шиджо. Не бях чувала гейша да се разделя с подобно нещо и тъкмо затова си бях наумила да му го подаря.
Загърнах ветрилото в четвъртито парче памучен плат, върнах се и му го поднесох.
Както и предполагах, изглеждаше озадачен, когато разгърна плата и видя съдържанието. Направих всичко възможно да му обясня защо искам да го приеме.
— Много мило от твоя страна — каза той. — Но аз съм недостоен за такъв подарък. Дай го на някой, който цени танците повече от мен.
— Няма друг, на когото бих искала да го подаря. То е част от мен и аз съм я дала на Нобу сан.
— В такъв случай съм безкрайно благодарен и ще милея от сърце за него. А сега отвори моето пакетче.
Вътре имаше камък с големината на юмрук, увит в хартия, завързан с канап и загърнат с няколко пласта вестници. Мисля, че камъкът ме смая не по-малко, отколкото ветрилото него самия. Разгледах го по-отблизо и видях, че изобщо не е камък, а парче бетон.
— Държиш в ръката си отломък от нашата фабрика в Осака — каза Нобу. — Две от фабриките ни бяха унищожени. Има опасност цялата ни компания да не преживее следващите няколко години. Тъй че ако ти с ветрилото ми даде част от себе си, то аз също, предполагам, ти давам част от себе си.
— Ако това е част от Нобу сан, ще го ценя много.
— Не ти го дадох, за да го цениш. Това си е парче бетон! Искам да ми помогнеш да го превърна в красив скъпоценен камък за теб.
— Щом Нобу сан знае как да направи това, нека ми каже и ние ще бъдем богати!
— Имам за теб задача в Гион. Ако всичко стане, както се надявам, след около година компанията ни ще си е стъпила отново на краката. Когато поискам да ми върнеш това парче бетон, за да ти дам в замяна скъпоценен камък, ще е дошло най-сетне времето да стана твой данна.
Като чух това, кожата ми стана ледена като стъкло, но не дадох да се разбере.
— Колко загадъчно, Нобу сан. Задача, която бих могла да поема и която ще е в помощ на компанията „Ивамура“, така ли?
— Ужасна задача. Няма да те лъжа. През последните две години, преди да затворят Гион, имаше един мъж на име Сато, който бе чест гост на партитата на губернатора. Искам да се върнеш, за да го забавляваш.
Не се сдържах да не се разсмея, като чух това.
— Нима това е ужасна задача? Колкото и да го ненавиждате, сигурна съм, че съм забавлявала и по- лоши от него.
— Ако си го спомняш, ще си наясно, че е ужасно. Той е досаден и се държи като свиня. Повтаря ми, че винаги сядал срещу теб, за да може да те зяпа. Ти си единственото нещо, за което някога говори, когато изобщо говори, защото само седи. Сигурно си обърнала внимание, че го споменават в списанията от миналия месец. Тъкмо го бяха назначили за заместник-министър на финансите.
— Боже мой! Трябва да е много способен.
— О, над петнайсет души държат тази титла. Знам, че е способен да си налива саке в устата — това е единственото, което съм го виждал да прави. Трагедия е, че бъдещето на голяма компания като нашата е в ръцете на такъв човек! Ужасно е да си жив в тия времена, Саюри.
— Нобу сан! Не бива да говорите такива неща.
— Защо не, за бога? Никой няма да ме чуе.
— Не е работата кой ще ви чуе. Става дума за отношението ви! Не бива да мислите така.
— Защо да не бива? Компанията никога не е била в по-лошо състояние. През цялата война се противопоставяхме на всичко, което правителството ни караше да правим. А когато най-сетне склонихме да сътрудничим, войната бе почти свършила и нищо, което произведохме за тях — абсолютно нищо, — не бе използвано в битка. Но нима това спря американците да класифицират „Ивамура“ като дзайбацу подобно на „Мицубиши“? Това е направо смешно. В сравнение с „Мицубиши“ ние сме като врабче пред лъв. А има и нещо още по-лошо — ако не успеем да ги убедим, „Ивамура“ ще бъде конфискувана, а имуществото й продадено за изплащане на военни репарации! Преди две седмици щях да твърдя, че това е достатъчно ужасно, а ето че сега са назначили тоя тип Сато да прави препоръка за нашия случай. Тия американци си мислят, че са много умни, като са натоварили с това японец. Бих предпочел куче, отколкото тоя човек. — Изведнъж Нобу прекъсна и попита: — Какво, за бога, ти е на ръцете?
През цялото време се мъчех да ги скрия, но той, види се, ги забеляза.
— Господин Арашино бе така любезен да ми възложи да правя бои.
— Да се надяваме, че знае как се махат тези петна. Не можеш да се върнеш в този вид в Гион.
— Нобу сан, ръцете са последният ми проблем. Не съм сигурна, че изобщо мога да се върна. Ще направя всичко възможно да убедя Майка, но наистина решението не е мое. Така или иначе, сигурна съм, че има други гейши, които ще помогнат…
— Няма други гейши! Слушай, онзи ден заведох заместник-министър Сато в чайна. Бяхме с още няколко души. Около час той не пророни дума, а после прочисти най-сетне гърлото си и каза: „Това не е «Ичирики».“ Така че отвърнах: „Не, не е. Напълно прав сте!“ Той изгрухтя като свиня и каза: „Саюри забавлява в «Ичирики».“ А аз отвърнах: „Не, господин министър, ако тя изобщо е в Гион, щеше да е тук и да забавлява нас. Но аз ви казах, тя не е в Гион!“ И тогава той грабна чашата си…
— Предполагам, че сте били по-любезен с него.
— Не, не бях! Мога да издържа компанията му около половин час. А след това не отговарям за думите си. Това е тъкмо причината да искам да си там! И не ми повтаряй, че решението не е твое. Дължиш ми го и го знаеш прекрасно. Във всеки случай истината е… Бих се радвал на възможността самият аз да прекарвам понякога с теб…
— Аз също бих се радвала да прекарвам понякога с Нобу сан.
— Просто не донасяй със себе си илюзии, когато дойдеш.
— След последните няколко години със сигурност не ми е останала нито една. Но нещо специално ли има предвид Нобу сан?
