— Можеш да си мислиш, каквото искаш, Саюри, но е истина, че никога преди не съм бил в тази стая. Сигурно е за гости на съдържателката, които остават да пренощуват. Прояви любезността да ме пусне тук, когато й обясних защо съм дошъл.
— Колко загадъчно… Значи имате цел. Ще открия ли каква е?
— Чувам прислужницата, носи бирата. Ще я откриеш, когато момичето си отиде.
Плъзгащата се врата се отвори и прислужницата постави бутилката на масата. По онова време бирата бе рядкост, затова бе истинско преживяване да наблюдаваш как златната течност се надига в чашата. Когато останахме сами, вдигнахме чаши и Нобу каза:
— Дойдох, за да вдигна тост за твоя данна.
При тези думи оставих чашата си на масата.
— Трябва да кажа, Нобу сан, че смешните неща са твърде малко. Но ще са ми нужни седмици дори само за да започна да проумявам защо бихте пожелали да пиете за моя данна.
— Трябваше да съм по-точен. Пия за глупостта на твоя данна! Преди четири години ти казах, че е непочтен човек, и той доказа, че съм прав. Би ли го отрекла?
— Истината е, че… той не е вече мой данна.
— Да, разбира се! Но дори и да беше, не би могъл да направи нищо за теб, нали? Знам, че предстои Гион да се затвори и всички са в паника. Днес една гейша… няма да я назова… ми се обади по телефона и можеш ли да си представиш за какво? Попита дали мога да й намеря работа в „Ивамура“.
— Ако не възразявате, какво й казахте?
— Нямам работа за никого, едва ли не и за себе си в това число. Дори председателят може скоро да изхвръкне и да свърши в затвора, ако не започне да изпълнява заповедите на правителството. Успя да ги убеди, че не можем да произвеждаме щикове и гилзи на патрони, а сега пък искат от нас да конструираме и произвеждаме бомбардировачи! Точно така, бомбардировачи. Ние произвеждаме уреди! Понякога се питам какво си мислят тези хора.
— Трябва да говорите по-тихо.
— Кой ще ме чуе? Онзи твой генерал?
— Като споменахте генерала, аз наистина отидох днес при него, за да го моля да ми помогне.
— Имаш късмет, че е бил все още жив.
— Защо, да не е болен?
— Не е болен. Но някой ден ще се самоубие, ако има кураж.
— Моля ви, Нобу сан.
— Не ти помогна, нали?
— Не. Каза, че вече е изчерпал влиянието, което е имал.
— Едва ли му е отнело много време. Защо не е запазил и малкото останало влияние за теб?
— Не го бях виждала повече от година…
— Мен не си виждала повече от четири години. Но аз пазя най-доброто си влияние за теб. Защо досега не дойде при мен?
— През цялото време мислех, че ми се сърдите. Погледнете се само, Нобу сан! Как бих могла да дойда при вас?
— Как не би могла? Мога да те спася от фабриките. Имам достъп до идеалния рай. И, повярвай ми, той е идеален, досущ като гнездо за птичка. Ти си единствената, на която ще го дам, Саюри. Но няма да го дам и на теб, ако не се поклониш тук на пода пред мен и не признаеш вината си за случилото се преди четири години. Права си, че съм ти сърдит! Можеше да умрем, преди да се видим отново. Можех да загубя единствения шанс, който имах. И не стига, че ме отхвърли, ами и пропиля най-хубавите години от живота си за един глупак, човек, който не си плаща и дълговете към държавата, да не говорим за дълговете му към теб. Продължава да живее, сякаш не е направил нищо лошо.
Можете да си представите как се чувствах. Защото Нобу бе човек, който умееше да хвърля думите си като камъни. Нямам предвид самите думи и значението им, а начина, по който ги казваше. Отначало бях решена да не плача, но скоро ми хрумна, че може би точно това искаше той от мен. Оказа се толкова лесно, като да оставиш лист хартия да се плъзне между пръстите ти. Всяка сълза, спускаща се по бузите ми, имаше своя причина. Колко много неща оплаквах! Плачех за Нобу и за себе си. Плачех, защото не знаех какво ще стане с всички нас. Плачех дори за генерал Тоттори и за Корин, която бе така посивяла и отслабнала от живота във фабриката. А после направих това, което Нобу искаше от мен. Дръпнах се от масата, за да си направя място, и се поклоних ниско-ниско.
— Простете глупостта ми.
— О, стани от рогозките. Доволен съм, ако кажеш, че няма да повториш същите грешки.
— Няма.
— Всеки миг, прекаран с онзи човек, е пропилян! Случи се точно както ти казах, нали? Може би вече си научила достатъчно, за да следваш в бъдеще съдбата си.
— Ще следвам съдбата си, Нобу сан. Не искам нищо друго от живота.
— Доволен съм да го чуя. И накъде те води съдбата ти?
— Към мъжа, който управлява електрическата компания „Ивамура“ — отвърнах. Мислех, разбира се, за председателя.
— Така е — каза Нобу. — А сега нека изпием заедно бирата си. Навлажних устните си — бях прекалено объркана и разтревожена, за да изпитвам жажда. После Нобу ми каза за гнездото, което ми бе запазил. Беше домът на неговия добър приятел Арашино Исаму, майстора на кимона. Не знам дали си спомняте, но преди много години той беше почетен гост на партито на барона, на което присъстваха Нобу и доктор Рак. Домът на господин Арашино, където се помещаваше и работилницата му, се намираше на брега на плитчините на река Камогава, в горното й течение, на около пет километра от Гион. Допреди няколко години той, жена му и дъщеря му бяха правили кимона в красивия стил юдзен, с който майсторът бе известен. По- късно обаче всички майстори на кимона бяха принудени да шият парашути, защото умееха да работят с коприна. Нобу ме увери, че ще усвоя бързо тази работа, а и семейство Арашино искали непременно да ме приютят. Той щял да уреди формалностите с властите. После ми написа на листче адреса на господин Арашино.
Благодарих му многократно. И всеки път, когато му го казвах, той изглеждаше все по-доволен. Тъкмо се канех да му предложа да се поразходим по пресния сняг, той си погледна часовника и пресуши до дъно чашата си.
— Саюри, не знам кога ще се видим отново и какъв ще е светът тогава. Всеки от нас сигурно ще е видял много и ужасни неща. Но аз ще мисля за теб всеки път, когато трябва да си припомня, че на света има красота и доброта.
— Нобу сан! Може би е трябвало да станете поет!
— Знаеш прекрасно, че няма нищо поетично в мен.
— Да разбирам ли, че омайващите ви думи означават, че си тръгвате? Надявах се да се поразходим.
— Много е студено. Но можеш да ме изпратиш до вратата и да се сбогуваме там.
Последвах го надолу по стълбата и клекнах в антрето, за да му помогна да се обуе. После нахлузих високите си дървени гета, които носех заради снега, и излязох с Нобу на улицата. Преди години отпред щеше да го чака кола, но по онова време само високопоставените правителствени служители разполагаха с коли, защото никой не можеше да си намери бензин. Предложих да го изпратя до тролея.
— Точно сега не искам компанията ти. Отивам на среща с нашия дистрибутор от Киото. И трябва да обмисля твърде много неща.
— Трябва да призная, Нобу сан, че далеч повече предпочитам прощалните думи, които ми казахте горе в стаята.
— В такъв случай бъди там следващия път.
Поклоних се и се сбогувах с него. Много мъже биха навярно се извърнали и погледнали назад, но той продължи да си проправя път през натрупалия се сняг, а после сви зад ъгъла към булевард Шиджо и изчезна. Държах в ръка листчето с адреса на господин Арашино. Дадох си сметка, че го стискам толкова силно, че можех да го направя на парчета, ако беше чупливо. Не разбирах защо се чувствам толкова нервна и изплашена. Но след като погледах известно време трупащия се наоколо ми сняг, съзрях стъпките на Нобу,
