— Колко жестоко! Да не би да се опитвате да ме разплачете? О, Нобу сан, нима съм глупачка, защото моят данна е човек, когото не понасяте?
— Ах, вие, гейшите! Няма по-досадни същества от вас. Постоянно търсите съвет от хороскопа си и заявявате: „Ох не мога да вървя на изток днес, защото според хороскопа ми посоката е неблагоприятна!“ Но опре ли до нещо, от което може да зависи целият ви живот, обръщате се на сто и осемдесет градуса.
— По-скоро си затваряме очите пред неизбежното.
— Така ли? Е, от разговора с Мичидзоно онази нощ научих няколко неща. Ти си дъщерята на вашата окия, Саюри. Не можеш да твърдиш, че нямаш абсолютно никакво влияние. Твой дълг е да го използваш, освен ако не искаш да се носиш по течението на живота като риба с корема нагоре.
— Бих искала да мога да вярвам, че животът наистина е нещо повече от течение, което ни носи обърнати с корема нагоре.
— Е добре, ако е течение, поток, все пак си свободна да плуваш, нали? Ако се бориш и използваш всички възможни преимущества…
— Това е прекрасно, сигурна съм, стига да разполагаме с преимущества.
— Ще ги откриеш навред, стига да си направиш труда да се огледаш! Ако на мен например не ми е останало нищо освен, не знам, освен костилка от праскова или нещо подобно, няма да я пропилея на вятъра. Дойде ли време да я изхвърля, ще направя всичко възможно да я запратя към някого, когото мразя!
— Нобу сан, нима ме съветвате да се замерям с костилки от праскови?
— Не се шегувай, защото отлично разбираш какво казвам. Ние с теб много си приличаме, Саюри. Знам, че ме наричат „господин Гущер“ и какво ли не, а ти си най-прекрасното същество в Гион. Но когато преди години те видях за първи път на турнира по сумо — на колко беше тогава, на четиринайсет? — разбрах, че и на тая възраст си много съобразителна.
— Винаги съм вярвала, че Нобу сан има по-високо мнение за мен, отколкото заслужавам.
— Може би си права. Мислех, че има нещо повече у теб, Саюри. Но се оказва, че ти дори не разбираш в какво се крие съдбата ти. Да я поставиш в ръцете на човек като генерала! Щях да се грижа по-добре за теб, знаеш го. Побеснявам, като си помисля за това! Когато този генерал се махне от живота ти, няма да е оставил нищо, което да ти напомня за него. Така ли възнамеряваш да си пропилееш младостта? Жена, която се държи като глупачка, е глупачка, не мислиш ли?
Ако прекалено често търкаш някаква тъкан, тя много бързо ще се износи. Така и думите на Нобу ме жулеха с такава ярост, че вече не можех да запазя онази идеално лакирана повърхност, зад която Мамеха ме бе съветвала да се крия. Радвах се, че съм скрита в сянка, защото бях сигурна, че той ще ме презре още повече, ако види болката, която изпитвах. Но мълчанието ми, види се, ме издаде, защото той сграбчи с единствената си ръка рамото ми и ме изви лекичко, докато светлината не падна върху лицето ми. И когато ме погледна в очите, издаде шумна въздишка, която прозвуча като разочарование.
— Защо ми се струваш много по-зряла за годините си, Саюри? — изрече след известно време той. — Понякога забравям, че все още си момиче. Сега ще ми заявиш, че съм прекалено груб с теб.
— Не мога да очаквам да не се държите като Нобу сан — отвърнах.
— Реагирам много зле на разочарованието, Саюри. Би трябвало да го знаеш. Независимо дали защото си прекалено млада, или защото не си жената, за която те мислех… все едно, ти ме разочарова, нали така?
— Моля ви, Нобу сан, плашите ме с тези ваши приказки. Не знам дали някога бих могла да живея по критериите, по които съдите за мен.
— Що за критерии са те всъщност? Очаквам да вървиш през живота с отворени очи! Ако не забравяш съдбата си, всеки миг от живота става възможност, която те приближава до нея. Не бих очаквал подобно нещо от глупаво момиче като Такадзуру, но…
— Нима не ме наричате цяла вечер глупачка?
— Много добре знаеш че е по-добре да ме слушаш, когато съм сърдит.
— Значи Нобу сан вече не е сърдит? Ще дойде ли в такъв случай в „Ичирики“ да ме види? Ще ме покани ли да дойда да го видя? Всъщност тази вечер не бързам особено за никъде. Ако ме поканите, бих могла още сега да ви придружа.
Бяхме вече направили един кръг около квартала и стояхме пред входа на чайната.
— Няма да те поканя — рече той и отвори плъзгащата се врата.
При тези думи можех само да издам огромна въздишка. Казвам „огромна“, защото съдържаше в себе си много по малки въздишки — на разочарование, на объркване, на тъга… и не знам още на какво.
— О, Нобу сан, понякога ми е толкова трудно да ви разбирам.
— Аз съм много лесен за разбиране, Саюри. Не обичам да държат пред мен неща, които не мога да притежавам.
Преди да успея да отговоря, той влезе в чайната и затвори след себе си плъзгащата се врата.
27
През лятото на същата година, 1939-а, бях толкова заета с ангажименти, случайни срещи с генерала, танцови представления и други подобни, че когато сутрин се опитвах да стана от постелята, често се чувствах като пълно с пирони ведро. Обикновено някъде към средата на следобеда успявах да забравя умората и слабостта, но често се питах колко ли пари носят всички тези мои усилия. И без това не очаквах някога да го разбера, затова много се смаях, когато един следобед Майка ме повика в стаята си и ми съобщи, че за последните шест месеца съм спечелила повече, отколкото Хацумомо и Пити, взети заедно.
— Което ще рече — каза тя, — че е време да си смениш стаята с тяхната.
Чутото не ме зарадва толкова, колкото навярно си мислите. През последните няколко години двете с Хацумомо съумявахме да живеем една до друга, без да си пречим. Но аз я смятах за спящ, а не за победен тигър. Тя, разбира се, нямаше да възприеме плана на Майка като „размяна на стаите“, а напротив, щеше да сметне, че й отнемат нейната.
Същата вечер разказах за това на Мамеха и споделих опасенията си, че огънят у Хацумомо може отново да лумне.
— Е, ами прекрасно — отвърна Мамеха. — Тази жена няма да бъде победена окончателно, докато не видим кръв. А ние все още не сме видели кръв, нали? Нека й дадем малък шанс и да погледаме каква каша ще си забърка този път.
Рано на другата сутрин Леля дойде горе, за да се разпореди как да си преместим вещите. Най-напред ме заведе в стаята на Хацумомо и обяви, че един ъгъл ще си е само мой — можех да си слагам каквото си искам там и никой нямаше право да се докосва до нещата ми. После доведе Хацумомо и Пити в моята стая — тя беше по-малката — и по подобен начин определи пространство за всяка от тях. Оставаше само да се преместим.
Още същия следобед се залових за работа и едно по едно пренесох нещата си през коридора в голямата стая. Ще ми се да бих могла да кажа, че и аз като например Мамеха на същата възраст бях вече понатрупала красиви вещи, но за жалост духът на нацията се бе изменил неимоверно. Гримът и други неща, от които постоянно се нуждаехме, бяха наскоро забранени от военното правителство като излишен лукс, макар че ние в Гион, които служехме като средство за забавление на мъжете с власт, все още се радвахме на свободата да правим каквото си искаме. Щедрите подаръци обаче бяха вече нещо нечувано, тъй че през годините бях успяла да се сдобия едва с няколко свитъка, тушове и керамика, а също и с колекция от стереоскопични изгледи от известни с красотата си места заедно с визьор от сребро. Бяха ми подарък от актьора от театър Кабуки — Оное Йоегоро XIV. Така или иначе, пренесох през коридора тези неща, както и грима, бельото, книгите и списанията и ги струпах в ъгъла на стаята. Но и на следващия ден сутринта Хацумомо и. Пити все още не бяха пренесли своите. По обяд на третия ден се върнах от уроци с намерението да потърся помощ от Леля, ако бутилките и мазилата на Хацумомо са все още на тоалетката.
Но когато се качих на горната площадка, с удивление видях, че и моята стая, и тази на Хацумомо са
