чак до коленете. Мислех се за послушна — дотогава бях, общо взето, изпълнявала всичко, което Майка, Мамеха, че дори и Хацумомо ми кажеха. Но в този момент почувствах такъв гняв към Майка и такъв копнеж по Ясуда сан, че начаса реших да направя онова, което тя ми беше забранила най-категорично. Помолих го да се срещнем в същата чайна в полунощ и излязох от стаята.
Точно преди уреченото време се върнах и поговорих с една прислужница. Обещах й доста голяма сума, ако се погрижи да не ни безпокоят за половин час в някоя от стаите горе. Вече бях там и чаках на тъмно, когато прислужницата отвори плъзгащата се врата и той влезе. Захвърли меката си шапка на пода и ме изправи още преди вратата да се затвори. Беше толкова приятно да се притисна до него, че усещането наподобяваше вкусно блюдо след дълго гладуване. Колкото и силно да се притискаше към мен, аз се притисках двойно по-силно към него. Не бях някак си удивена колко умело се плъзнаха ръцете му под кимоното ми, за да докоснат кожата ми. Няма да се преструвам, че не изпитах нито една от неловкостите, с които бях свикнала с генерала, но поне не ги възприемах по същия начин. Срещите с генерала ми напомняха времето, когато като дете се катерех с огромни усилия по дърво, за да откъсна листо от самия връх. Да достигна целта си бе въпрос на внимателни движения и справяне с всевъзможни неудобства. Но с Ясуда сан се чувствах като дете, което тича волно надолу по хълм. После, когато лежахме изтощени на рогозките, аз разтворих ризата му и сложих ръка на стомаха му, за да доловя дишането му. Никога дотогава не ми се беше случвало да съм толкова близо до друго живо същество, въпреки че не си бяхме казали нито дума.
Едва тогава разбрах, че едно е да лежиш неподвижно върху постелята за доктора или генерала. С председателя щеше да е нещо съвсем различно.
След като се сдобият с данна, ежедневието на много гейши се променя драстично, но в моя случай не виждах почти никаква промяна. Както винаги през последните години всяка вечер отивах да забавлявам гости, а от време на време някой следобед ходех на излети, като веднъж дори придружих един мъж на посещение в болницата, където лежеше брат му. Колкото до очакваните от мен промени — моят данна да плаща за участието ми в знаменитите танцови рецитали, да ми прави щедри подаръци или да ми осигурява ден-два платена почивка — нищо подобно не се случи. Думите на Майка се потвърдиха. Военните не се грижеха за гейшите така както бизнесмените или аристократите.
Генералът може и да не промени почти никак живота ми, но истината бе, че поне от гледна точка на Майка споразумението му с нашата окия беше безценно. Както се полагаше, като мой данна той покриваше повечето от разходите ми, включително таксата за уроците, годишната ми регистрационна такса, медицинските ми разходи и… ох, дори не знам какво още, може би разходите ми за чорапи. Но по-важно бе, че новият му пост като началник на военните доставки бе потвърждение на всичките предположения на Мамеха, тоест той можеше да прави за нас повече от всеки друг данна. Например през април на 1939 година Леля се разболя и ние много се притеснихме, защото лекарите се оказаха безсилни да й помогнат. Достатъчно бе да позвъним на генерала, и един високопоставен лекар от района Камигьо дойде да я прегледа и остави пакет лекарства, които я излекуваха. Така че макар той да не ме изпращаше в Токио за представленията по танци и да не ми подаряваше скъпоценни камъни, никой не би и допуснал, че нашата окия не се разбира отлично с него. Генералът ни изпращаше редовно чай и захар, а и шоколад, все неща, които се превръщаха в рядкост дори в Гион. По онова време ни беше трудно да го проумеем, но ние почти не бяхме разбрали, че мрачните години тепърва предстоят.
През есента, когато генералът стана мой данна, Нобу престана да ме кани на партитата, на които толкова често го бях забавлявала. Скоро си дадох сметка, че изобщо е престанал да идва в „Ичирики“. Не можех да измисля причина за това, освен че иска да ме избегне. Съдържателката на „Ичирики“ се съгласи с въздишка, че може би съм права. На Нова година изпратих и на него, както на останалите си покровители, картичка, но той не отговори. Сега ми е лесно да погледна назад и да кажа безгрижно колко много месеци минаха, но тогава изпитвах силна болка. Усещах, че съм постъпила несправедливо с човек, който се е отнасял добре към мен, човек, когото бях смятала за свой приятел. Нещо повече, без покровителството на Нобу вече не ме канеха на партитата на компанията, което означаваше, че изобщо се лишавах от възможността да виждам председателя.
Той, разбира се, продължаваше да идва редовно в „Ичирики“ независимо от отсъствието на Нобу. Видях го една вечер да се кара тихо в коридора на свой подчинен, като размахваше за по-убедително писалката си. Не посмях обаче да го прекъсна, за да го поздравя. Друга вечер една чиракуваща гейша на име Наоцу, която изглеждаше все като разтревожена и имаше ужасна обратна захапка, тъкмо го съпровождаше до тоалетната, когато той ме съгледа, остави Наоцу, дойде при мен и ме заговори. Разменихме си обикновените любезности. Стори ми се, че в слабата му усмивка видях скритата гордост, която мъжете като че ли често изпитват, наблюдавайки децата си. Преди да си тръгне, му казах:
— Господин председател, ако някоя вечер присъствието на още една-две гейши би било от помощ…
— Това е прекрасна идея, Саюри. Ще помоля да те повикат.
Но седмиците се изнизваха, а той не ме викаше. Една вечер в края на март се отбих на оживено парти, което губернаторът на префектура Киото даваше в чайна на име „Шунджу“. Председателят също беше там и тъкмо, привързваше игра по надпиване. Беше по риза, с разхлабена вратовръзка и изглеждаше изтощен. Всъщност губернаторът, както разбрах, бе вече няколко пъти губил играта, но държеше чашката си по- уверено от председателя.
— Колко се радвам, че си тук, Саюри — каза ми той, щом ме видя. — Трябва да ми помогнеш, защото съм в беда.
Гладкото му, покрито с червени петна лице и ръцете, подаващи се от навитите ръкави на ризата, ми напомниха за Ясуда сан през онази нощ в чайната „Татемацу“. За части от секундата имах чувството, че сме останали сам-сами и че както е леко пиян, мога да се наведа към него, докато ръцете му не ме обгърнат, и да допра устни до неговите. За момент дори се смутих дали мислите ми не са толкова очевидни, че той да ги е разбрал, но и да беше така, председателят не го показа. Всичко, което можех да направя за него, бе да се сговоря с друга гейша да позабавим играта. Той изглеждаше благодарен за това и когато играта приключи, седна и дълго си говори с мен, като пиеше чаша след чаша вода, за да поизтрезнее. Накрая извади от джоба си кърпичка, досущ като тази в пояса ми, избърса с нея челото си, приглади назад разрошената си коса и попита:
— Кога за последен път разговаря с твоя стар приятел Нобу?
— Не беше наскоро — отвърнах. — Да си призная, имам чувството, че Нобу сан май ми е сърдит.
Председателят разгъна кърпичката си и без да вдига очи от нея, каза:
— Приятелството е ценно нещо, Саюри. Човек не бива да го захвърля.
През следващите седмици често мислех за този наш разговор. После един ден през април, когато се гримирах за представянето на Старопрестолните танци, една чиракуваща гейша, която почти не познавах, дойде в гримьорната. Оставих четката в очакване да чуя молбата й — нашата окия все още се снабдяваше с неща, без които другите се бяха научили да живеят. Вместо това момичето каза:
— Много съжалявам, задето ви притеснявам, Саюри сан. Името ми е Такадзуру. Питам се дали не бихте ми помогнали. Знам, че някога сте били много добри приятели с Нобу сан…
Месеци наред бях прекарала в недоумение какво става с него, месеци наред се бях срамувала за поведението си и сега, когато най-неочаквано чух името му, изпитах радостното усещане от първата глътка свеж въздух след отваряне на капаците на прозорците.
— Трябва винаги, стига да можем, да си помагаме взаимно, Такадзуру. А ако е проблем, свързан с Нобу сан, това особено ме вълнува. Надявам се, че е добре.
— Да, той е добре, госпожо, или поне така мисля. Идва в чайната „Авадзуми“ в Източен Гион. Знаете ли я?
— О, да, знам я. Но нямах представа, че Нобу сан ходи там.
— Да, госпожо, доста често. Но… може ли да ви попитам? Познавате го от дълго време и… той е добър човек, нали?
— Защо питаш мен? Би трябвало да го знаеш, ако прекарваш времето си с него!
— Знам, че звучи глупаво. Но съм толкова объркана! Той заръчва да ме повикат всеки път, щом дойде в Гион, и моята по-голяма сестра ми казва, че е онзи добър покровител, за който всяко момиче може да
