райони, затова все едно, че имаше власт над всичките пет. Но, така или иначе, трябваше да видите как се промени поведението на Майка след тези й думи. Човек можеше едва ли не да види движенията на мозъка й, докато мислеше за помощта на човек в положението на генерал Тоттори. Тя хвърли поглед към чайника и аз си представих, че си казва: „Е, никога не ми е било трудно да си намеря чай… макар цените да скочиха…“ А после неволно пъхна ръка в пояса на кимоното си и стисна копринената си торбичка за тютюн, сякаш да провери колко е останало.
Следващата седмица Майка прекара в обикаляне из Гион и звънене по телефона, за да събере колкото се може повече информация за генерал Тоттори. Бе така погълната от това, че понякога, когато й говорех, изглежда, не ме чуваше. Беше толкова заета с мислите си, че мозъкът й ми се струваше като локомотив, теглещ прекалено много вагони.
Междувременно продължих да се срещам с Нобу, когато той идваше в Гион, и правех всичко възможно да се държа така, сякаш нищо не се е променило. Може би очакваше, че до средата на юли вече ще съм му станала любовница. Аз, разбира се, го очаквах, но дори когато месецът изтече, преговорите му не бяха, види се, стигнали доникъде. Няколко пъти през следващите седмици забелязах, че ме гледа с недоумение. А после една вечер поздрави съдържателката на чайната „Ичирики“ по най-резкия възможен начин, като я подмина с едва забележимо кимване. Тя бе винаги ценила Нобу като клиент и ме погледна с поглед, в който се четеше едновременно и изненада, и тревога. Когато се присъединих към гостите му, не можех да не забележа признаци на гняв — потрепващ мускул на челюстта, известна припряност, с коя — то обръщаше чашките със саке. Не го винях, че се чувства така. Мислех, че сигурно ме смята за неблагодарна, задето се отплащах за многото му добрини с пренебрежение. Тези мисли ме потопиха в дълбока тъга и аз престанах да забелязвам какво става наоколо, докато звукът от поставена рязко на масата чашка не ме сепна и върна в действителността. Вдигнах очи и видях, че Нобу ме наблюдава. Гостите около него се смееха и забавляваха, а той седеше с втренчени в мен очи, потънал в своите мисли, така както аз бях потънала в моите. Бяхме като две мокри места сред горящи въглени.
26
През септември същата година, докато бях все още осемнайсетгодишна, генерал Тоттори и аз пихме церемониално саке в чайната „Ичирики“. Беше същата церемония, която изпълних първо с Мамеха и тя стана моя по-голяма сестра, а след това и с доктор Рак, точно преди моето мидзуаге. През седмиците след това всички поздравяваха Майка, че е сключила такъв изгоден съюз.
Още първата вечер след церемонията отидох по указание на генерала в малка странноприемница в северозападната част на Киото. Казваше се „Суруя“ и имаше само три стаи. Вече така бях свикнала с разточителна обстановка, че мизерията на „Суруя“ ме порази. Стаята миришеше на плесен, а рогозките на пода бяха толкова подгизнали и набъбнали, та имах чувството, че стенат под стъпките ми. В един от ъглите мазилката над пода се бе оронила. Чувах как в съседната стая някакъв старец чете на висок глас статия от списание. Чаках, седнала на колене, и с течение на времето ми ставаше все по-тягостно, тъй че когато генералът най-после дойде, изпитах истинско облекчение, макар че след като го поздравих, той само пусна радиото, седна и започна да пие бира.
След известно време слезе долу да се изкъпе. А когато се върна в стаята, веднага си свали кимоното и докато си бършеше косата, се разхождаше чисто гол с щръкнало под гърдите кръгло коремче и огромно петно от косми под него. Не бях виждала дотогава гол мъж и провисналата задница на генерала ми се видя почти комична. Но когато той застана с лице към мен, очите ми, признавам си, се насочиха право натам, където… където трябваше да е неговата „змиорка“. Нещо се клатушкаше там, но едва когато генералът легна по гръб и ми каза да се съблека, то започна да се показва. Беше толкова малък и странен човек, но най-безсрамно ми казваше какво да правя. Боях се, че трябва да намеря начин да му доставя удоволствие, но се оказа, че всичко, което се изисква от мен, е да изпълнявам заповеди. За трите години след моето мидзуаге бях забравила истинския ужас, който изпитах, когато накрая докторът се надвеси над мен. Сега си го припомних, но странното бе, че не изпитах толкова ужас колкото някакво странно гадене. Генералът остави радиото пуснато — както и лампата да свети, сякаш искаше да е сигурен, че виждам ясно околната мизерия чак до влажните петна по тавана.
С течение на времето чувството за гадене изчезна и срещите ми с генерала станаха нещо като неприятна рутина два пъти седмично. Понякога се питах как ли щеше да е с председателя и, да си призная, малко се боях, че може би щеше да е противно точно както с доктора и с генерала. После се случи нещо, което ме накара да погледна по-иначе на тези неща. Някъде по онова време един човек на име Ясуда Акира, който се появи във всички списания, защото бе изобретил нови фарове за велосипед, започна да идва редовно в Гион. Той не бе добре дошъл в „Ичирики“, а и едва ли можеше да си го позволи, но прекарваше три-четири вечери в седмицата в малка чайна „Татемацу“ в района Томинага-чо на Гион, недалеч от нашата окия. За пръв път го видях на един банкет през пролетта на 1939 година, когато бях деветнайсетгодишна. Беше толкова по-млад от останалите мъже, на не повече от трийсет може би, че го забелязах веднага щом влязох. Излъчваше същото достойнство като председателя. Видя ми се много привлекателен — седеше с навити ръкави на ризата, а сакото му бе зад него върху рогозките на пода. Известно време наблюдавах възрастен мъж наблизо, който вдигаше клечиците си за хранене с парченце задушено тофу между тях, а устата му вече зееше широко отворена. Имах чувството, че са отворили широко врата, за да мине бавно през нея костенурка. Затова пък усетих едва ли не слабост, като видях как за разлика от възрастния мъж Ясуда сан поднася с изящната си изваяна ръка парче месо към устата си, а устните му са разтворени чувствено.
Минах, както се полагаше, по кръга от мъже и когато стигнах до него и му се представих, той каза:
— Надявам се да ми простите.
— Да ви простя ли? Защо, какво сте направили? — попитах.
— Проявих грубост — отвърна той. — Цяла вечер не намерих сили да сваля очи от вас.
Бръкнах инстинктивно в пояса на кимоното си за брокатеното калъфче с визитни картички, извадих дискретно една и му я подадох. И гейшите, подобно на бизнесмените, винаги си носят визитни картички. Моята беше много малка, наполовина на обикновените, а върху плътната оризова хартия бяха изписани калиграфски само две думи — „Гион“ и „Саюри“. Беше пролет, затова фонът бе цъфнало сливово клонче. Ясуда й се полюбува известно време, а после я мушна в джоба на ризата си. Имах чувството, че никакви разговори не биха били по-красноречиви от няколкото простички думи, които разменихме, тъй че се поклоних и отидох при следващия мъж.
От този ден нататък Ясуда сан започна всяка седмица да ме вика да го забавлявам в чайната „Татемацу“. Нямах възможност да ходя там толкова често, колкото му се искаше. Но след около три месеца един следобед той ми донесе за подарък кимоно. Бях много поласкана, макар кимоното да не беше изискано — беше от проста коприна в доста крещящи цветове и тривиален рисунък — цветя и пеперуди. Той искаше да ме види някоя вечер в него и аз му обещах, че ще го облека. Но когато същата вечер Майка ме видя да се качвам към стаята си с пакета, тя ми го измъкна от ръцете да види какво е. Изсмя се на кимоното и заяви, че няма да допусне да се появя в нещо толкова грозно. И още на другия ден го продаде.
Когато разбрах какво е направила, казах й с цялата смелост, която събрах, че кимоното е било подарено на мен, а не на къщата и че е нямала право да го продава.
— Истина е, че беше твое — отвърна тя. — Но ти си дъщерята в тази окия. Всичко тук принадлежи на теб и обратно, всичко твое принадлежи на къщата.
Толкова й бях сърдита след това, че дори не можех да я погледна. На Ясуда сан, който искаше да ме види в кимоното, казах, че поради цветовете и мотива с пеперуди мога да го нося само в ранна пролет и тъй като беше вече лято, трябва да мине почти година, преди да се появя в него. Той не изглеждаше много разстроен.
— Какво е една година? — каза, пронизвайки ме с поглед. — Бих издържал и много повече, стига да знам какво чакам.
Бяхме сами в стаята и Ясуда сан постави чашата си с бира така, че ме накара да се изчервя. После се протегна за ръката ми и аз му я подадох, като очаквах, че иска да я подържи в ръцете си и да я пусне. За моя изненада обаче той я вдигна бързо към устните си и започна да целува пламенно дланта ми. Потреперах
