мечтае. Но сега ми е сърдита, че няколко пъти се разплаках пред него. Знам, че не биваше да го правя, но дори не мога да обещая, че няма отново да се повтори!
— Държи се грубо с теб, така ли?
В отговор клетата Такадзуру стисна треперещите си устни и мигом от ъглите на клепачите й започнаха да се леят сълзи, така че очите й сякаш ме гледаха от дъното на две езерца!
— Понякога Нобу сан не си дава сметка колко грубо звучи. Но сигурно те харесва, Такадзуру сан. Иначе нямаше да те вика да го забавляваш.
— Мисля, че ме вика само, защото съм от тези, с които могат да се отнасят зле. Веднъж ми каза, че косата ми мирише на чисто, но после добави, че това било добра промяна.
— Странно е, че се виждаш с него толкова често. Лично аз от месеци се надявам да го видя.
— О, моля ви, недейте, Саюри сан! Той вече ми каза, че нищо у мен не е толкова хубаво като у вас. Види ли ви отново, само още повече ще се разочарова от мен. Знам, че не е редно да ви занимавам с проблемите си, госпожо, но… Помислих си, че може да знаете нещо, с което бих могла да му доставя удоволствие. Той обича интересните разговори, но аз никога не знам какво да говоря. Всички казват, че не съм особено умна.
Хората в Киото са научени да казват подобни неща, но ми хрумна, че бедното момиче може би говори истината. Не би ме изненадало, ако Нобу гледаше на нея като на дърво, което тигърът използва, за да си точи ноктите. Не можах да измисля нищо полезно, затова накрая й предложих да прочете книга за някое историческо събитие, което би заинтригувало Нобу, а после при среща да му я разказва малко по малко. Самата аз постъпвах понякога така, защото имаше мъже, които обичаха да се отпуснат и полузатворили навлажнени очи, да слушат звука на женски глас. Не бях сигурна, че това ще има ефект в случая с Нобу, но Такадзуру изглеждаше много благодарна.
Вече знаех къде да намеря Нобу, затова реших да ида и да се видя с него. Съжалявах ужасно, че съм го разсърдила и че, разбира се, без него може би никога вече няма да видя председателя. В никакъв случай не исках да му причинявам болка, но си мислех, че ако се срещнем, ще намеря навярно начин да възродя нашето приятелство. Проблемът бе, че не можех да отида в „Авадзуми“ без специална покана, защото не бях официално свързана с тази чайна. Затова в крайна сметка реших при възможност да се разхождам отпред с надежда да се сблъскам на входа с него. Познавах достатъчно добре навиците му, за да предположа максимално точно кога би дошъл.
Осем-девет седмици не отстъпвах от плана си и една вечер най-сетне го зърнах да слиза от една лимузина в тъмната уличка пред мен. Разбрах, че е той, по силуета, който не можеше да бъде сбъркан с ничий друг — закопчан с игла за рамото празен ръкав на сакото. Когато приближих, шофьорът тъкмо му подаваше чантата. Спрях под светлината на един фенер и ахнах, уж приятно изненадана. Както се надявах, Нобу погледна към мен.
— Виж ти! Човек забравя колко очарователна може да изглежда една гейша! — каза той с такова безразличие, че се усъмних дали е разбрал, че съм аз.
— О, господине, звучите като моя стар приятел Нобу сан — обадих се. — Но не е възможно да сте Нобу сан, защото ми се струва, че той изчезна окончателно от Гион.
Шофьорът затвори вратата и ние изчакахме в мълчание колата да тръгне.
— Отдъхнах си, че най-сетне отново видях Нобу сан — подхвърлих. — А и какво щастие е за мен, че той стои в сянката, а не на светлината.
— Понякога изобщо не разбирам какво говориш, Саюри. Трябва да си се научила на това от Мамеха. Или може би учат на такива работи всички гейши.
— Така както е скрит в сянката, не мога да видя гневното лице на Нобу сан.
— Разбирам. Значи мислиш, че съм ти сърдит?
— А какво друго да мисля, когато стар приятел изчезва за толкова месеци? Каните се, предполагам, да ми обясните, че сте били прекалено зает, за да дойдете в „Ичирики“.
— Защо го казваш така, сякаш не е възможно да е истина?
— Защото случайно разбрах, че често сте посещавали Гион. Но не си правете труда да ме питате как съм разбрала. Няма да ви кажа, освен ако не склоните да се поразходите с мен.
— Добре — отвърна Нобу. — Пък и в такава приятна вечер…
— О, Нобу сан, не говорете така. Бих предпочела думите: „Щом съм срещнал случайно стара приятелка, която отдавна не съм виждал, най-доброто е да ида и да се поразходя с нея.“
— Ще повървя с теб. Можеш да си мислиш каквото си щеш за причините да го направя.
Кимнах леко в знак на съгласие и двамата тръгнахме по посока на парка Маруяма.
— Ако Нобу сан иска да ме накара да повярвам, че не ми е сърдит, трябва да се отнася по-дружелюбно, а не като пантера, която месеци наред са държали без храна. Нищо чудно, че клетата Такадзуру е толкова уплашена от вас…
— Значи тя ти е казала, така ли? Е, ако това момиче не ме дразнеше толкова…
— Щом не я харесвате, защо тогава винаги я викате при всяко свое посещение в Гион?
— Никога не съм заръчвал да я викат. Нито веднъж дори. По-голямата й сестра е тази, която постоянно ми я натрапва. Много лошо направи, че ми напомни за нея. Сега ще се възползваш от това, че ме срещна случайно, и ще ме накараш да се засрамя и да я харесам!
— Всъщност, Нобу сан, срещата ни не е „случайна“. Седмици наред минавах оттук с едничката цел да ви открия.
Това, изглежда, го накара да се замисли, защото известно време вървяхме мълчаливо. Накрая той каза:
— Не би трябвало да се изненадвам. Ти си най-големият конспиратор, когото познавам.
— Нобу сан! Какво можех да направя? Мислех, че сте изчезнали завинаги. Сигурно никога нямаше да разбера как да ви открия, ако Такадзуру не бе дошла обляна в сълзи да ми разкаже колко лошо сте се отнасяли с нея.
— Е, допускам, че може и да не съм бил много любезен. Но тя не е умна като теб, нито толкова хубава. Права си, ако си мислила, че съм ти сърдит.
— Мога ли да попитам какво съм направила, за да разсърдя толкова своя стар приятел?
Нобу спря и се обърна към мен, а в очите му имаше дълбока тъга. В душата ми се надигна нежност, каквато съм изпитвала към много малко мъже в живота си. Мислех си колко ми е липсвал и колко дълбоко съм го огорчила. Но макар да ме е срам да си призная, нежността в душата ми бе обагрена от съжаление.
— След като положих огромни усилия, най-накрая успях да разкрия кой е твоят данна.
— Ако Нобу сан ме бе попитал, щях с удоволствие да му кажа.
— Не ти вярвам. Вие, гейшите, сте най-потайните същества. Разпитвах гейшите из Гион за тоя твой данна и всяка се правеше, че не знае. Никога не бих открил кой е, ако една вечер не бях помолил Мичидзоно да дойде да ме забавлява насаме.
Мичидзоно, тогава около петдесетте, бе нещо като легенда в Гион. Не беше красива, но понякога можеше да оправи дори настроението на Нобу само като бърчеше нос насреща му, когато се покланяше за поздрав.
— Накарах я да играем на надпиване — продължи той. — И аз все печелех, докато бедната Мичидзоно не се напи порядъчно. Можех да я питам каквото си искам и тя щеше да ми каже.
— Какви неимоверни усилия! — казах.
— Глупости. Тя беше много приятна компания. Не може да става и дума за никакви усилия. Но да ти кажа ли нещо? Загубих уважение към теб, след като разбрах, че твоят данна е човече в униформа, което никой не зачита.
— Нобу сан говори така, сякаш имам някакъв избор кой да е моят данна. Единственото, което мога да избирам, е какво кимоно да облека. И дори тогава…
— Знаеш ли защо този човек е писарушка? Защото никой не му доверява нищо важно. Напълно наясно съм с армията, Саюри. Дори началниците му нямат нужда от него. Със същия успех би могла да се свържеш с просяк. Вярно, че някога много държах на теб, но…
— Някога ли? Вече не държите ли?
— Не изпитвам нежност към глупаци.
