— Пошегувах се, разбира се — каза тя тихо. — Не ми се сърдете, аз неволно…
Тя не се доизказа.
Огледах се и видях. Зад масите всички бяха заети с храненето и въздухът в столовата беше син и радостен като на картинките на импресионистите. „Интересно, имало ли е импресионисти — помислих си аз — на тази Земя?“
Аз зададох този въпрос на себе си, а не на нея. Нея ми се искаше да попитам за друго, но разбрах, че е по-добре да отложа този въпрос. Не беше тази минутата, в която можех да попитам.
Минутата се проточи доста напрегнато. Започнала така трагично, тя завърши почти с фарс.
— Шекспир! — извика някого женски глас. — Шек-спи-ир!
Аз се разсмях: нима на света можеше да има още един Шекспир и при това жив, който откликва на чуждия зов.
— Шекспир!
Никой не се отзова.
Тогава моята съседка, ентомоложката Олга, ме върна към действителността.
— Това е за вас — каза тя. — Вие сте Шекспир, нали?
— Да, Шекспир съм.
— Вика ви сестрата-домакиня.
Аз се приближих до сестрата-домакиня, която седеше до входа на столовата.
— Вие нищо ли не сте загубили? — попита тя.
— Ако не смятам себе си, нищо — отговорих.
Тя изненадано ме погледна.
— Аз боледувах от загуба на паметта — обясних, — но малко по малко тя започва да се възвръща.
— Тогава ще си спомните…
Тя ми протегна снимка с портрета на Офелия.
— Намерих това до вратата на вашата стая. В коридора.
— Благодаря…
Никак не можех да си спомня съществувала ли е тази снимка, или изникна от небитието? По всяка вероятност фотографи и любители бяха снимали портрета на Офелия на изложбата, преди той да се „развали“… Но как тази снимка беше попаднала тук? Дали не ми я беше изпратила Офелия?
Твърде много загадки за един ден. Още веднъж поблагодарих на домакинята и излязох в градината. Седнах на скамейката. Над дърветата плуваха облаци. Обикновени облаци. Бели със синичко. Точно такива облаци и при това над градина винаги напомнят за безгрижност.
По алеите се разхождаха почиващите. Скоро видях ентомолога Олга. Беше сама. Станах и се приближих до нея.
— Не преча ли?
— Моля ви, моля ви — отговори тя. — Радвам се.
Излязохме от градината и тръгнахме по улицата. Това беше тиха улица на неголямо курортно селище.
Разхождахме се два или три часа. Всичко изглеждаше доста обикновено с изключение на едно. Никъде не видях нито малки деца, нито хлапета. Младежи и девойки се срещаха, но не по-млади от двайсет — двайсет и пет години. Аз си помислих: тук така се грижат за покоя на почиващите, че не допускат децата и хлапетата с техния шум. За неженени и нервни хора е добре, но не е ли твърде егоистично?
Исках да попитам за това Олга, но се отказах. Попитах не за децата, а за насекомите.
— Вие казахте — напомних й аз, — че след сто години…
— Да, след сто години или след двеста.
— Какво ще стане тогава?
— Нищо — отговори тя.
— Никой или нищо?
— Не, битието ще остане, но ще измени своите форми. Ще настъпи ерата на насекомите.
— А хората?
Тя ме погледна с уплаха и нищо не отговори.
— А хората? — повторих аз своя нелеп въпрос.
— Хората не могат да живеят повече от сто години. А най-младият от нас е на двадесет години.
— А къде са децата?
— Те престанаха да се раждат.
— Аборти ли? — попитах аз. — Или противозачатъчни средства?
— Не. Радиация. А тя, както е известно, не е така опасна за соматичните клетки, както за половите.
— Но защо не са създали защита против радиацията?
— Не успяха. Имаше война. И една от фашистките държави употреби срещу своите противници коварното оръжие. В дивата си ненавист към всичко живо те нанесоха непоправим удар на бъдещето. Сега няма бъдеще. Има само настояще. Но то може да продължи дълго, дълго. Учените цитолози търсят средство за безсмъртие. Ако не го намерят, ще настъпи ерата на насекомите. Насекомите не са пострадали от радиацията. Те се плодят… Те ще дойдат да сменят всички бозайници, в това число и хората, ако не бъде намерено средство за достигане на безсмъртието.
— Безсмъртие ли? — попитах аз. — Какво означава това?
— Философите сега пишат много за него — отговори Олга. — Създадени са множество научноизследователски институти за изучаване на проблемите, свързани с безсмъртието. Един от философите беше казал: „Безсмъртието — това е безкрайно продължаващото настояще, настояще без бъдеще.“ Но тази мисъл е призната за спорна.
— А какво в нея е спорното?
— Етическата страна… Не може да се каже на хората, че те нямат бъдеще.
— Но ако това е истина, струва ли се да се крие?
— Освен силни хора съществуват и слаби. Те се нуждаят от илюзии. Освен това някои учени смятат, че могат да се създадат хора по изкуствен път.
— Роботи?
— Не, истински живи хора.
— По какъв начин?
— Сега ще ви обясня. Половите клетки под влияние на радиацията са загубили наследствената си памет, но соматичните клетки почти не са пострадали. А всяка соматична клетка, взета от индивида при съответните условия, също може да си спомни и да възпроизведе индивид.
— Ами да! — възкликнах аз радостно. — Значи, не всичко е загубено.
— Но това няма да бъде създаване на ново, а буквално повторение на това, което е било. Соматичната клетка за разлика от половата произвежда не нов човек, а възпроизвежда стария, в потомството повтаря неговия двойник.
— В същност почти същата тази вечност?
— Да. Повторение. Синът е двойник на бащата, синът на сина е не внук, а същият този дядо, но подмладен. И така до безкрайност. Живот на поколението, но без обновление.
— А какъв е изходът?
— Друг изход няма. Само този.
— А насекомите?
Тя ме погледна с такъв вид, сякаш аз отгатнах нейната действителна тайна, най-скритата й мисъл.
— Насекомите ще могат да се обновяват, да обновяват живота, те ще еволюират.
— Вие искате хората да им отстъпят място?
Тя не отговори.
Паузата се оказа твърде дълга. Тя зае целия обратен път от края на селището до брега на морето, където се издигаха санаториумите.
И през целия път, докато моята спътница мълчеше, аз мислено беседвах сам със себе си. Стараех се да си представя семейство, състоящо се от двойници: дъщерята копие на майката, синът — двойник на бащата, внукът и внучката — повторение на дядото и бабата.
