прехвърля отговорността за престъпленията на фашизма върху Дядо Мраз? Дядо Мраз едва ли беше виновен за това, че децата, получаващи от негово име подаръци, след това попадаха под бомбите и снарядите на войните, в газовите камери и концентрационните лагери. Изглежда, социологът имаше стари сметки с Дядо Мраз и със своите родители, които той подозираше в лекомислие и лицемерие. Своя оеснафен век той противопоставяше на века на античните мъдреци. Тези мисли не ми се сториха оригинални. Социологът смяташе, че човечеството е тръгнало не по този път, по който е трябвало да върви. Кога беше започнало това? Социологът беше казал, че това е започнало от времето, когато неопозитивизмът беше обявил философията извън закона и беше приучил хората да се прекланят пред факта и да мислят, че на света не съществуват никакви проблеми… На хората им се внушавала идеята, че мисълта — това е нещо второстепенно. Между Дядо Мраз, действителността и модният начин на мислене се проточваше нишка.
Неопозитивизмът препоръчваше на хората да не се замислят. Той осмиваше мислителите и мъдреците. Вече бяха конструирани и започваха безотказна да действуват не само изчислителните, но и мислителните машини. Човечеството беше връчило най-ценното и дълбоко от всичко, което е знаела историята на Вселената — своята мисъл, — на машината и й беше поръчало да мисли вместо него.
Много учени бяха считали, че мисълта и познанието скоро ще могат без човека, който по това време вече започвал да се превръща от творец в бездуховен потребител… Капиталистическата цивилизация поощрявала това, като заплашвала социалистическите страни с война и изтребление. А след това беше започнала войната на машините. Тя беше започнала в тази година, когато учените бяха успели да извършат последното велико откритие.
Била е разкрита същността на морските бозайници, приличащи на нашите делфини.
Както скоро се изяснило, това било принципиално различно, необичайно поетично и многоаспектно виждане на света. Светът на морските бозайници (оттогава наречени разумни) беше водата, която изглеждаше монотонна, еднообразна, бедна на събития стихия. Но за много десетки милиони години съществуване на този вид, дотолкова се бяха усъвършенствували чувствата, дотолкова се беше развил мозъкът, че познанието беше открило на тези бозайници в мнимо еднообразната среда поразително многообразие.
Тук, на своята планета, хората в същност се бяха срещнали с
Беше започнал диалогът на човека и морските разумни бозайници.
Вълната на новата мисъл, на новото знание, на новото небивало, безкрайно своеобразно виждане трябваше да оживи и въодушеви умореното човечество, да изостри неговата угаснала любознателност, но диалогът беше прекъснат. Започнала войната. Воювали машините, но загивали хората.
Да, диалогът бил прекъснат.
За дълго ли?
Завинаги.
Разумните бозайници бяха загинали едва ли не първи в тази гигантска война на физици, химици, математици и машини.
Пред човечеството беше възникнал нов, небивал проблем: какво ще стане с мисълта? Как да се съхрани и да се продължи в хилядолетията и вековете?
Едва сега, когато се срещнаха с другия разум, с другата мисъл, хората бяха съумели да оценят своето собствено знание, своята собствена мисъл. А нали до неотдавна те с подозрение се бяха отнасяли към мисълта, като й бяха противопоставяли чувството и живота.
Учените и техниците започнали да усъвършенствуват логическите машини. Мисълта трябваше да се развива, като се отделяше от човека и забравяше за него. Беше изказана идеята, че човекът е станал пречка в развитието на мисълта, че на съвременния етап знанието не се нуждае от човека, че отдавна е мечтаело да се освободи от човека и на края се е освободило.
44
Ударите на старинния стенен часовник (в тези бавни мелодични удари имаше нещо музикално- дикенско), ми напомниха, че е време да се отива в столовата. Започваше времето на вечерята в санаториума.
Аз прекъснах четенето, като оставих книгата незатворена на бюрото.
След половин час щях да се върна и да възобновя четенето. А може би да не чета по-нататък? Да затворя книгата и по-скоро да я върна в библиотеката? Та аз не бях древен грък, за да гледам без страх истината в очите.
Когато влязох в столовата, всички вечеряха. На масата освен Олга видях още един почиващ.
— Запознайте се — ми каза Олга и назова името, същото това име, което аз току-що бях прочел на корицата на книгата, оставена от мен на бюрото.
Това име, слизайки от корицата, сякаш ме извика с гласа на Олга.
Олга още веднъж назова това име и аз се учудих на играта на случая. Случаят, изглежда, беше в заговор с обстоятелствата, които не искаха от мен да затворя очи пред жестоките, прекалено жестоките факти.
Погледнах своя знаменит, изпратен ми от съдбата съсед. Той беше дребен на ръст, с най-безгрижната и лекомислена физиономия, която съм срещал на този свят. Той приличаше на шегобиец-масовик. Смеещи се очички. Усмихваща се уста. На кого ли се усмихваше? На вас? И на вас също. Но преди всичко на себе си и на обстоятелствата, които, изглежда, напълно я задоволяваха. Дали беше самодоволство? А защо не? Той наля в чашата червено вино, намигна фамилиарно, сякаш на Олга или на мен, или на всички седящи в столовата и пи.
Не можеше този човек да бъде авторът на философската книга. С голям напън бих могъл да си го представя като пишещ учебно пособие за кулинари или винари, но в никакъв случай като мислител.
А в същност защо? Защо философът да няма вид на масовик или на естраден остроумник? Хърбърт Уелз е бил велик писател, създател на удивително смели и оригинални научнофантастични концепции. А тези, които са го познавали отблизо, твърдят, че неговата външност не съвпадала с неговия вътрешен свят, той бил дребен и припрян… А философът Шопенхауер е бил дребнав старик, осакатил своята съседка, а след това й плащал издръжка?
Аз мислено си възразявах, но не можех да се самоубедя.
Аз казах, като се обърнах към съседа:
— Извинете ме, дълго време боледувах и както се казва, съм изостанал от живота.
— Ние всички сме изостанали от живота — пошегува се човекът, приличащ на масовик — и животът е изостанал от нас. Контактът е загубен. — И той отново намигна, този път явно не на нас, а на бутилката с червено вино.
— Името ви ми е познато, — казах аз, — вие случайно нямате ли същата фамилия на знаменития социолог?
— Не, нямам случайно същата фамилия — отговори той, — случайно съм самият той.
— Авторът на нашумялата книга?
— Да — каза той. — Докато книгата още не се е отказала от мен. Както говореха преди тридесет години, не се е обособила… Моля ви, подайте ми ето тази чиния със сельодката. Отлична, държа да ви доложа, сельодка. Докато съществува сельодката и тънко нарязаният лук, полят с майонеза, не си струва човечеството да изпада в униние.
— Не знам как е човечеството — казах аз, подавайки му чинията със сельодката, — но вие явно не изпадате в униние.
— А вие? Нима вие сте изпаднали?
— С ваша помощ.
— Как да ви разбирам?
— Точно сега чета вашата книга.
— Вие ме приемате за продължение на книгата ми ли?
— Не за продължение. Не! Но аз смятам, че между книгата и автора трябва да има единство, ако
