Семейството излиза от къщи на разходка. И среща друго семейство, в което също всеки е копие на другия.
Дали е страшно? А може би не е? Всичко е въпрос на навик. Братята и сестрите близнаци все пак свикват един с друг, а техните родители и познати пък — с тях. По-добре близнаци, отколкото насекоми.
Като влязохме в санаториума, аз погледнах своята спътница. Лицето й беше тъжно. Тя мислеше за нещо. За какво ли?
43
На тази Земя скоро щеше да настъпи вечността. Смъртта щеше да съществува, но щеше да изгуби всякакъв смисъл. Умрелият щеше да продължи себе си в своето точно подобие, в своя двойник.
Смъртта щеше да съществува, но раждането щеше да се прекрати. Не може да се нарече раждане изкуствено възпроизвеждане на двойник от соматична клетка. И нямаше да има любов.
Аз ходех из стаята от ъгъл на ъгъл и мислех. Не можех да не мисля. Исках да разбера и да си представя тази планета, толкова удивително приличаща на Земята.
Стаята не беше празна. В нея имаше вещи, необходими за нейния обитател. От лошо затворения кран на мивката капеше в порцелановата раковина вода. До умивалника висеше кърпа.
Имаше бюро. Зад това бюро множество сменящи се един друг наематели са писали писма до къщи. С какво тези писма са се различавали от другите, които пишат и изпращат на моята Земя? С една съществена особеност. В тези писма не са питали за здравето на своите деца и не са им изпращали поздрави.
Е какво пък! Нали на моята Земя също има неженени и стари моми. Тях също малко ги интересуват децата. Нима ме интересуваха доскоро и мен?
Ето за какво мислех, като ходех от единия ъгъл до другия.
За един миг се видях отстрани, сякаш погледнах в дълбоко психическо огледало, което отразява не само физическия облик, но и вътрешния свят.
Не е ли смешно и глупаво, че аз, нежененият, не мога да си представя свят, населен само с ергени и стари моми и бездетни съпрузи.
Да, аз не можех да си го представя, защото той беше твърде уродлив. На моята Земя ергените, старите моми и бездетните съпрузи бяха изключение.
Ако имаше само едно или две деца на хиляди възрастни, като един вид изключение, аз щях да си представя този свят. Но той беше така невъобразим, както Земята, населена с живи кукли.
Дойдоха ми на ум стиховете на Бодлер, които бях чел на моята Земя:
Да, но тук имаше истинска драма, разиграна не от кукли, а от хора. Засега хора. Хора, на които предстоеше да се превърнат в кукли.
Реших да се запозная с живота на планетата, с историята на нейното общество, с философията на нейната култура. В библиотеката на санаториума получих необходимите ми книги. Донесох тежкия пакет в своята стая, поставих го на бюрото. Но някакво неопределено, смътно тревожно чувство ми пречеше да разтворя даже само една от тези книги и да започна да чета. Аз стоях до купчината книги, както навярно е стоял първобитният Адам до дървото на познанието, на доброто и злото, още нерешил да откъсне ли коварния плод, или да го остави да си виси на клончето.
Има явления, които може би е по-добре да не знаеш. С какво бих могъл да помогна на хората, лишени от бъдеще?
Адам не е мислил за бъдещето, когато е протегнал ръка към клонката и е откъснал забранения плод. Моята ръка също непредпазливо се протегна и разтвори една от книгите.
На титулния лист на книгата, за съжаление, нямаше портрета на нейния автор. Кратката анотация съобщаваше на читателя най-необходимите сведения. Авторът на разтворената от мен книга беше най- крупният социолог и психолог за двете последни десетилетия.
Той беше станал социолог веднага след като се беше случило това. Думата
От само себе си се разбира, че те бяха намерили тази дума. Те бяха назовали неназовимото, но от това не им беше станало по-леко. Въпреки че за какво в същност съществуват думите? За общуване? Не само. А също и за това, да може едва-едва да се смекчи твърде суровият и реален свят на вещите и явленията, да се приближи към човека, да стане с него на „ти“.
С помощта на думите човек беше съумял да стане на „ти“ даже със смъртта. Но това събитие беше по- неопределено и по-загадъчно от смъртта, с него засега хората не бяха станали на „ти“.
Социологът беше мъжествен човек. Това не са мои думи, а думите на анотацията, приложена към книгата. Той се беше натоварил със смелостта да погледне истината в очите. Думата „очи“ е, разбира се, метафора. Тази истина нямаше очи. По-точно тя имаше, но ги беше избола като героиня от антична трагедия. Затова пък социологът имаше очи.
С каква болка, с какво подтиснато чувство той беше написал първата фраза, с която започваше първата страница от неговата книга. Той беше поставил точката и беше заплакал. С плач искаше да смекчи обстоятелството, мислено да намери опорната точка в това безумие, в тази катастрофа.
Но той не беше намерил опорната точка. И беше написал втората фраза. Неговата мисъл беше притисната от спазми. Но това не го беше спряло. Той беше длъжен да обясни на самия себе си и на всички свои съвременници това, което се нуждаеше от обяснение.
Третата фраза той сякаш беше откъснал от тялото си заедно с месото. Той не щадеше себе си.
В далечната предистория и история той се опитваше да проследи източниците на съдбоносната непоправима грешка, която беше извършило човечеството във века на ядрената физика и молекулярната биология.
На тази Земя, така както и на моята, също беше съществувала някога античната епоха.
Хората от тази удивително мъжествена епоха не се страхували да гледат в очите никоя, дори и най- страшната истина. За това говорят произведенията от тази епоха и най-вече трагедията. Човекът ходел в театъра не да се позабавлява, не да почине, а да се докосне до най-сложните тайни на битието. Още не съществувало еснафството. Кога се беше появило то? Дали не тогава, когато до люлката на детето бяха започнали да се появяват играчки, дошли сякаш отникъде. За детето не съществува метафизичното понятие „отникъде“. Родителите обяснявали на детето: донесе ги Дядо Мраз. На детето се внушавала лицемерната мисъл, че то е скъпо не само на родителите си, но и на вездесъщия непознат със сантиментална брада — Дядо Мраз. Дали не се уподобяваше на Дядо Мраз и цялата действителност, също уж добричка, сивобрада и сантиментална като него?
В съзнанието на детето беше пуснал корени митът за Дядо Мраз и за сладникаводобричката действителност.
Никой не обича така илюзиите, както еснафството. На тази почва, наторена от много поколения еснафи, възниква фашизмът. Фашизмът беше краят на прогреса. Той беше лишил човечеството от бъдещето, като беше поставил под него радиационната бомба.
Ходът на мислите на социолога не беше толкова простичък, както го излагам тук, но не ми е възможно да предам със свои думи чуждата мисъл, която имаше свой език, свои доводи и основания. Социологът търсеше грешката, съдбовната грешка, извършена от човечеството, сякаш ставаше дума за грешка, която още не е късно да се поправи.
Много страници от тази страстна като изповед книга ми се сториха спорни. Не беше ли наивно да се
