авторът е напълно искрен човек.
— Можете да ме смятате за ненапълно искрен. Разрешавам ви. Но книгата си е книга, а аз не съм книга. Аз съм човек. И нищо човешко не ми е чуждо. Нима трябва да се отдам на унинието, когато опитвам такава вкусна сельодка и пийвам такова отлично вино? Мъничко сенсуализъм няма да попречи на човек, даже ако той едва вчера е разбрал, че е смъртен. А аз съм го разбрал не от вчера.
— В талантливата си книга вие не оставяте никаква надежда.
— За какво се пишат книгите? — изведнъж ме попита той. Не отговорих. Той отговори и заради мен, и заради себе си:
— За това, да може освен всичко друго и да ги четат. А кой ще чете оптимистична книга, приличаща на уводната статия на вестник „Физическа култура и спорт“? Отчаяние и страдание на хартия и жизнерадост в действителност. Сега е на мода дуализъм от такъв род. Като се повесели в обществото на приятели и погуляе на воля, човек няма нищо против да потъгува в къщи.
— Но какво ти веселие тук, какъв смях, когато…
— А какво собствено е станало? Какво?
— Как какво? А продължението на човешкия род?…
— Ах, ето какво ви тревожи. Човешкият род ли? Нима не ви е известно, че този проблем е разрешен от науката? Достатъчно е да се вземе ядро от всяка наша соматична клетка, например късче кожа, и да се присади ядрото в женска яйцеклетка и вие отново ще почнете да живеете в лицето на своя двойник-син. Не се огорчавайте, приятелю. Не приемайте нищо близко до сърцето си. Нека се огорчава вашият бъдещ син или внук, когато разбере, че с нищо не се различава от вас.
45
На следващата сутрин ме събуди изстрел от револвер.
На закуската разбрах кой беше стрелял. Беше стрелял социологът. Беше стрелял в себе си.
Когато дойдох в стаята си, отново разтворих книгата му.
Аз никога по-рано не се бях замислил над това, защо се пишат биографиите на писателите или философите. Нали те се пишат и за това, за да покажат, че между автора и неговата книга съществува единство. А какво би било, ако го нямаше това единство? Какво би било, ако авторът прилича на естраден актьор, на масовик или светски бърборко, а неговата книга — това е могъщата мисъл, искреният и трагичен глас на изведнъж заговорилата история и природа?
Аз мислех за това, разтваряйки книгата. Мислех за това и за пистолетното дуло, насочено към слепоочието, и за сельодката с лук, и за пошлия му глас на естраден изпълнител, и за неговите празни, изтъркани, ничии думи. Но то беше само маска. Маска, която кой знае защо беше надянал на себе си дълбокият и изтънчен човек.
Неговата книга — това беше той самият. Той самият и този път без маска.
Книгата беше многогласна. Тя беше съумяла да се слее с множеството хора, пред които изведнъж беше възникнала стена. От едната страна — стена, а от другата — пропаст. Нямаше накъде да се бърза. Време беше да се помисли. Но нима малко беше мислило човечеството за няколко хилядолетия своя цивилизация? Нима малко мислители беше създало? Но нито един мислител не можеше да предвиди това, което се беше случило в резултат от войната на машините.
Беше нужно отново да се даде отговор на въпроса — що е това човек?
Вече няколко пъти социолозите отговаряха на тези въпрос така: човекът е двойнствено същество, своего рода кентавър. Биологическо-животинското начало се е сляло с духовно-социалното.
От времето, когато е възникнала цивилизацията, човекът е започнал да се срамува в себе си от това, което е свързано с физиологията и биологията. Той се е нуждаел от илюзии. Илюзията му е помагала да не забелязва в себе си животинското начало. Илюзията и свързаният с тази вечна илюзия талант. Тази илюзия е родила и изкуството, и науката.
Но изведнъж времето беше спряло. Времето беше спряло, но часовниците вървяха. И заради това, че вървяха часовниците, спрялото време изглеждаше още по-загадъчно и страшно.
Човекът си беше спомнил, че освен човек той е и генотип. Думата „генотип“ премина от учебника по генетика в битовата разговорна реч. Тя беше в устата на всички.
Генотип. Какво значеше това? Това значи, че всеки индивид е едновременно и род. Нали освен себе си носи и безкрайно количество други. Това са гените. Най-удивителното от всичко, което е създала природата. Гените, това е възможността за различни комбинации, за появата на все по-нови и нови, никога неповтарящи се индивидуалности. Това е резерв и безкраен прогрес, без което би била невъзможна биосферата.
Човекът е генотипът, фокусът, в който се събират нишките на времената и още нереализираните индивидуалности.
Да отнемеш на човека гените — значи да го изтръгнеш от времето и да го оставиш в пустотата.
И това беше осъществено във войната на машините.
Войната свърши. Бяха оцелели милиони хора. Но тези хора носеха в себе си само самите себе си. Те бяха завинаги откъснати от миналото и бъдещето. Връзката на времената се беше прекъснала. Гените бяха загинали.
Наистина, беше се съхранила паметта на соматичните клетки, непострадали от радиацията. По изкуствен път можеше да се продължава човешкият род. Но соматичните клетки, за разлика от половите не бяха подчинени на играта на случая. Случаят беше изгонен от природата на човека, а, значи, беше изгонена възможността за реализация на безконечните комбинации, неповторимостта на индивида. Безкрайните повторения на едно и също, вечността — ето с какво се беше срещнало лице в лице човечеството след войната на машините.
А какво следваше по-нататък?
Завръщането ми в моя свят беше доста банално.
Събудих се и видях булеварда, пълен с бавачки, майки, баби и деца.
— Къде се намирам? — попитах едрата бавачка, която седеше до мен на пейката.
— На Болшой проспект, гражданино — отговори бавачката. — Изглежда, много сте пили. Спите тук вече сума часове.
Погледнах наляво и надясно. Да, детството още съществуваше. Значи, бях на своята Земя.
Като се вършах в стаята си, чух телефонния звън в коридора.
Вдигнах слушалката и извиках:
— Слушам!
И веднага чух познатия глас.
— Добре дошъл — каза Офелия. — Как се чувствуваш?
— Нима съм ходил някъде, а не съм видял всичко това насън?
— Попитай съседите колко дена те е нямало — каза Офелия и окачи слушалката.
Разбира се, не започнах да разпитвам съседите. Моят вътрешен опит ми говореше, че това не е било сън, а действителност.
Дълго ходих из стаята от единия ъгъл до другия и мислих. За какво ли? За детството. И за тази планета, в която детството вече не съществуваше. Тази мисъл не ми даваше покой и за да се освободя от гнетящото ме чувство, аз реших да напиша роман. Роман — утопия. Тогава още не съществуваше понятието „антиутопия“.
И аз тръгнах да купувам дебела тетрадка. Но първата фраза, която написах, ме докара до пълно униние:
„В градината пееха птици…“
— А защо пееха те? — попита гласът, който седи вътре в мен. — Защо?
Не съумях да отговоря на този въпрос. Действително защо пееха? За какво? И защо трябваше да започвам своя роман с тази глупава фраза?
Задрасках тази фраза и написах друга.
„Птиците не пееха“ — написах аз.
— Защо не пееха? — попита гласът, седящ вътре в мен.
