снежна лавина, в целувката на Жулиета, във вика на дивеч, застрелян на солниците, във вкуса на дива ягода, в провисналите гърди на Венера от Брасемпуи, в походката на Байрон и в речта на Цицерон, в проточеното свирене на заводската тръба, в мечтата на Баратински и в ироничния присмех на Волтер, в пръстена на Сатурн и в клонка хвойна, в небе, изплъзнало се от стихотворна строфа и надвиснало над канала на Грибоедов заедно с дъгата, със слънцето и последните капки на току-що падналия дъжд.
Часовникът вървеше на нейната ръка и на кулата на бившата Градска дума на Невски, където току-що се беше спрял Коля, купил четка за зъби и томчето Шекспир.
Часовничето вървеше на ръката й. И Офелия беше тук, до мен, в моята неоправена стая, миришеща на вакса, мишки, чаен колбас и едновременно в душата на Александър Блок в този час, когато тя, изливайки се върху хартията, ловеше ритъма на червеноармейските крачки и гласа на частушката, сливаща се с виелицата.
Офелия беше тук, до мен, и на кораба на Христофор Колумб, в гнездото на лястовичката, слепено от късчета кал под покрива на спящия Фет, в храма, където се молеше Данте, до постелята, където умираше и така и не успя да умре Дон Кихот.
Тя беше до мен и едновременно на платното на Модилияни, в ателието на Роден, и в алеята, на която се беше спрял Есенин, вслушвайки се в песента на славея и скърцането на колелата, в леярния цех и в дръзката тачанка, в небето заедно с гълъба, излетял от ковчега, в дивизията на Чапаев и в сърцето на Лобачевски, в мига, когато му бе разкрил тайната на неевклидовото пространство.
Офелия и мигът — нима това не е едно и също? Тя съществуваше, за да запълни мига с тъга и нежност, гняв, предчувствие за радост, чувство, утоляващо жаждата, прилепило устни към прохладната струя на горския ручей.
Тя умееше да разтегли мига до вечност, сливайки го в дефилето с ехото, което цяло столетие повтаря реката, възстановявайки прекъснатата връзка на миналото с настоящето.
Офелия и ехото, нима не си приличат?
Но ехото отразява звука и зова, вика на реката и стона на звяра, а Офелия всмуква в себе си като гъба света и го превръща в поема.
Но случваха се и такива дни, в които Офелия, подигравайки еснафа, го вмъкваше в романа и го затваряше в света, лишен от страсти и движения, във вцепенената квартира на Бломов с вкаменен бит, със столове и кресла, облечени в сивата калъфка на скуката, с вещи и чувства, предадени в залог на еснафското благополучие, на жалкото желание нищо да не се изменя, служейки само на един бог — навика. И тук редом, в следващата глава или абзац, без да се бои, че ще я обвинят в тенденциозна праволинейност, тя пренасяше читателя в нацисткото стрелбище, където немски комунист, събирайки цялата си желязна воля, низвергва в духовната пропаст своите озверели палачи.
Брадичката на Балзак и мустаците на Мопасан, Айфеловата кула и гипсовата брада на Платон, тръпките на маларията и вика на грешника от Дантевия ад, тропота на кавалерията, полета на водното конче, мириса на момината сълза и смърдящия задух на затвора, грохота на гръмотевицата и бомбето на Чарли Чаплин, гроба на Шопен и арията на Татяна, Чеховата тъга и оглушителния смях на Рабле, пламъка на горския огън и вечното небитие на космическия вакуум, лицето на венецианската селянка и кикота на Мефистофел, якутските студове, африканския зной, тропическия порой — всичко това тя изливаше върху листа на ръкописа като от ведро върху леха, където цъфтят странни цветя, посадени в Ленинградската ботаническа градина от ръката на кого мислите? — Квалифициран градинар, специално командирован от Марс.
Тя вече поставяше динамит от страстни думи под тежкото еснафско здание на сивата баналност, за да взриви безметежната скука и леност на еснафските вещи, за да изтръгне човека от вмирисаните на сън пухени дюшеци на безсънния простор, който вече беше започнал да твори живота по чертежите на Циолковски и изчисленията на Айнщайн.
Тя превръщаше думите в цимент, за да слепи музиката и камъка, мечтата на поета и чугуна, увитите с дим дървета върху платното на Коро и котвата, бърборенето на детето и дванадесетбаловия щорм, разкъсаната от гняв уста на Дантон и брезовата горичка, плясъка на фонтана и жестикулацията на немия, тялото на бягащия бизон и танцуващото краче на балерината, тежкия замах на крилото на глухаря и плуващия по реката сал, на който седи русалка и печата на пишеща машина заповедта на директора на завода, произвеждащ вълшебни пръчици.
И на мен ми се струваше, че в Офелия се беше вселил Рилке или даже Айзенщайн и беше започнал да слепва облака с обущарската работилница, планината с консерваторията, реката и нейните вълни с железопътната каса, пиниевата гора с увеселителното заведение, междуселския път, небето и телеграфните стълбове с фигурата на средновековния рицар, грохота на падащата вода с вечното мълчание на мраморната статуя, песента със звездите, слона с лисицата, ръката на хирурга с музиката на Бах, опитвайки с мисъл и чувство да догони живота чрез отново изплъзналата се от обятията фраза.
Тя ми помагаше да пиша роман не за отделния човек и не за неговото семейство, а за Вселената, хваната в капаните на нашето въображение, за бъдещето и настоящето, за плъзгащия се миг и за тежкото като живак време, застинало в дълбокия кладенец на историята, скована наистина от космически мраз. Тя се опитваше да размрази всичко, което се преструваше на мъртво, сякаш това слово беше същата тази жива вода, чиято целебна тайна знаят само руските народни приказки.
Увличайки се, тя забравяше, че солидната проза с нейната последователност има свои закони и че само наивната поезия е способна на една нишка да наниже и океана и сълзата, припадъка и момонта, Шекспир и акушерката, бурята и часовникаря, току-що разглобил часовник.
Тя се опитваше да превърне нашия роман в тази нишка, сякаш съществува такава здрава нишка, способна да издържи Кавказкия хребет и пеперудата, неизчислимата тежест на правеществото, от което е възникнал светът и мечтата, която не се нуждае от земното привличане.
Тя пишеше заедно с мен пронизан от мълнии роман, за да те откъсне, читателю, от твоите навици, от земното притегляне, от нестабилната като блато постеля, от мекото кресло, за да те отправи заедно със своята мисъл към Магелановия облак, към заменилите танковете бойни слонове на Канибал, към дружините на Дмитрий Донски и Куликово поле, в засмолените лодки на Ермак, в мините на Донбас, към формулите на Айнщайн и към душевното движение на Микеланджело, който умееше да зарежда с буря и страст даже студения мрамор. Но настъпи такъв ден, когато тя каза:
— Край. Сега може да се постави точка.
И в този ден аз разбрах от нея, че тя има намерение да се върне в XXII век, вземайки със себе си и мен.
— А Коля? — попитах аз.
— Коля заминава в научна командировка. В чужбина за година и половина. През това време ще изтече много вода.
48
За моето предстоящо завръщане най-рано от всички кой знае защо се досетиха вещите. Те явно разчитаха, че ще ги взема със себе си — накуцващият стол, купен някога оказион, синият емайлиран чайник, току-що прочистеният с игла и весело горящ примус, старичкият шкаф, кушетката, етажерката с бамбуковите крачка и, разбира се, стативът, който поглеждаше отвисоко към другите предмети и не без основание се считаше за любимец на господаря си.
Все още се намирах в това столетие, в което вещите не се бяха превърнали в пъргав и умен слуга и бяха още част от забавеното съществуване, постоянно напомняйки на човека, че те не са продължение на самия него, а само привични негови желания, получили за всеки случай материално битие.
Ненапразно натюрмортът — великото създание на холандците — се беше опитал да измести от живописта другите жанрове, намеквайки за странната особеност на светоусещането на много поколения, когато човек сред съзерцаваната на платното вещ се е опитвал да осъзнае света и самия себе си в този свят.
Вещите бяха още вещи, а не облечени в топлоустойчиви молекули функции-съперници на човека и в материалната, и в духовната сфера, заменили и мускула, и интелекта, наистина не заради самите себе си, а за прогреса на техниката и науката.
Да, във вещите имаше още нещо много наивно-интимно и трогателно, на което първи бяха обърнали
