Защо?
Въпросът остана без отговор.
Не, нещо при мен не вървеше. И аз се обърнах за помощ към Офелия. Вие може би си мислите, че тя ми диктуваше, произнасяйки със своя надменно-мелодичен глас на полубогиня-полудомакиня красивите и благозвучни думи?
Не, тя просто се превръщаше в книга, като се сливаше с нейния текст, както синята горска река става част от гората и част от битието в поемата на истинския поет, където думите не са просто думи, а вещи и явления, облекли се в звук, в ехо, в ехото на живота, в ехо, което отразява и теб, и мен, като си играе със света и нещата във вълшебна игра.
Не ми беше известно как са разказвали древните скалди своите саги, как са говорили Омир и авторът на „Слово о полку Игореве“. Дали самото време не е говорило с техния глас? Гласът на Офелия отново стана ридаещ, както в дните, когато ходеше по дворовете и пееше древноскандинавската еда, без да мисли за това, ще разберат ли еснафите, които се приближаваха към отворените прозорци, думите, подредени от древно-скандинавския певец-поет.
Понякога тя прекъсваше своята еда, своя разказ, за да побъбри и да попуши. И ние започвахме с нея разговор за това, що е поезия.
Да, какво е това поезия в същност?
Стотици, хиляди хора, като започнем от Аристотел, са се опитвали да отговорят на този въпрос, но поезията се е изплъзвала от клопката на логиката. Тогава историците и изследователите потапяли мисълта си в бездънното море на историята, в тези хилядолетия, когато ръката на кроманьонеца е рисувала на стената с охра елен или бизон. Животът сливал себе си с линията и цвета, за да съедини теб и мен и този миг на стената на пещерата. И все пак това беше също така необяснимо, както беше необяснима Офелия — дума, картина, образ и жената на Коля, която седеше ето тук срещу мен.
Тя седеше и синята струйка цигарен дим се виеше около нейното прекрасно и уморено лице. А редом на масата имаше пепелник с фасове, чаша с чай и франзела.
— А няма ли да се случи — попитах я аз — с моя роман същото, което се случи с твоя портрет?
— А какво се случи с него?
— Интересно! Като че ли не знаеш?
— Знам — каза тя с досада. — Но аз не можех да седя на платното. Чакаше ме мъжът ми Коля. И трябваше да пера. Да гладя. Да купя моркови. Да ги смеля в машинката за месо. Коля обича кюфтета от моркови.
— Твоят Коля вегетарианец ли е?
— Напротив. Но ние нямаме пари, за да печем бифтек ал’англе. Моят мъж не е непман, а аспирант.
— Твоят мъж е цитолог. А цитолозите ще докарат беда на човечеството. Те ще открият филогенетичната памет в хромозомите на соматичната клетка и ще поднесат като подарък на човечеството безсмъртието, вечността.
— Но аз също съм безсмъртна — каза Офелия — и това не ми пречи да обичам Коля и да ти помагам да пишеш твоя фантастичен роман.
— Не е съвсем фантастичен — казах аз.
— Какво имаш пред вид?
— Има много немотивирани страници, постъпки, събития, лица.
— Например?
— Не е необходимо дълго да се търси пример. Ето ти. Как можеш да обясниш коя си ти. Ти си необяснима.
Лицето на Офелия стана удивено-обидено.
— Как така необяснима? Аз ли съм необяснима! И ти имаш неделикатността да ми го казваш!
— Е добре де! Ще ти обясня. Ще ти го преведа от езика на митологията и поезията на обикновен език. Ако говорим на висок стил — ти си вълшебница.
— А ако не говорим на висок?
— Магьосница.
— Аз ли съм магьосница?
— Е добре де, добре. Ти си знак. Тази дума също е преводима.
— Преведи я.
— Ти си идея, въплътена в материална обвивка, мисъл, станала плът.
— А каква съм още?
— Вещица.
— Каква?
— Вещица.
— Ах, значи така! Ще ти дам да разбереш. Гледай!
Аз погледнах и се хванах за перваза. Пред мен имаше бездна. Вакуум. Пустота. Бездната и Офелия на стола.
Това продължи не повече от пет минути. А после развеществените вещи отново се върнаха към обикновената си форма. Отново се появи бюрото. Шкафът. Стената с прозореца. Подът. А на пода моите износени чорапи, които бях забравил да прибера.
— Та коя съм аз? — попита Офелия и се разсмя.
— Ти си жена на младши научен сътрудник. Но внимавай! Ще подам заявление срещу теб. Ще изброя всичко, което умееш и знаеш. Не е достойно за жената на младши научен сътрудник да се занимава с такива работи.
— Заедно с това — прекъсна ме тя — ти кажи, че съм ти помагала да пишеш романа.
— Не, по-добре това да си остане тайна.
Офелия погледна часовника.
— Е добре, време ми е. До утре.
На другия ден Офелия закъсня. И ми се наложи дълго да чакам, гледайки празната бяла недовършена страница.
Най на края тя се появи.
— Къде беше? — попитах аз.
— Ходих с Коля на кино. Гледах вълшебен филм. За птиците. И за това, как си вият гнездата.
— Ти също си сви гнездо. До уши затъна в бита. Това не е подходящо за теб.
— Стига си хленчил. Докъде бяхме спрели вчера? Ах, да! Слушай!
И тя започна да създава от думите облаци, реки, хора, животни, страсти.
И когато се огледах, аз видях планина. В моята стая се беше появила планина. Откъде? Мисля, че някъде откъм Байкал. Само оттатък Байкал може да се види такава планина жива като бик, огромен бик, по гърба на който се катерят нагоре дърветата.
Стръмна планина, нищо не може да се каже. И портативна. Тя стоеше на пода зад бюрото. Сърцето ми се сви от ужас — какво ще стане, ако подът не издържи? Но подът издържа, защото планината не се подчиняваше на известния закон на Нютон. Планината не желаеше да признава нито Нютон, нито Айнщайн. От всички учени тя признаваше само Лобачевски.
Планината беше пред мен, част от географски ландшафт. А после се появи и езерото. Портативно езеро. Едновременно голямо и малко, като на картина, където майсторството на художника и перспективата мамят окото.
Офелия седеше на стола, кръстосала крака и пушеше. Тя се преструваше, че ми е донесла картина, нарисуван от някого пейзаж, а не късче жива природа, изменила на пространствените закони.
— Опиши тази планина — каза Офелия.
— А струва ли си да я описвам? — възразих аз. — Тя и без това си е планина. Едва ли се нуждае от описание.
После Офелия си отиде.
Офелия си отиде, а планината остана. Поставих я настрани в ъгъла, за да не ми пречи. А когато очаквах някого, я покривах с чаршаф. Художниците мислеха, че това е парче неизсъхнала глина или незавършен торс. Но те не се досещаха, че скулпторът не съм аз, а господ бог или планино-образователните
