процеси.
Понякога аз махах чаршафа, за да погледам какво става с планината. Нищо не ставаше с нея. Стоеше си в ъгъла заедно с езерото, истинска жива планина с катерещи се дървета. От планината миришеше на маралник, на пролет и на пиниеви дървета.
Веднъж когато позвъних на Офелия от един приятел, аз се увлякох и я попитах:
— Кога ще си вземеш езерото и планината?
— Езерото? — попита приятелят ми, когато свърших разговора си. — Какво езеро?
— Най-обикновено — казах аз. — Пречи ми.
Работата над романа вървеше бавно: ту Коля боледуваше и Офелия не можеше да се отлъчва, ту се разболяваше Офелия или се оплакваше от лошо настроение.
Опитвах се да пиша без нея. Нищо не се получаваше. Съюзът „и“, най-любимият ми съюз, съединяваше неизразителни думи, а не живи явления и предмети.
47
Офелия пееше и езерата се превръщаха в думи, а думите в дърветата на току-що изникнала гора. Съюзът „и“ ме викаше като гласа на планинска рекичка от гората и веднага небето на моето детство се разливаше над мен и почваха да ме викат по име събития и неща, които времето отдавна беше отнесло далеч.
Тя говореше и светът говореше заедно с нея и в живата тъкан на романа, който ми нашепваше ту като стихове, ту като любовни глупости, вече започваше да се вплита улицата с трамвая, хлебарницата с дървените козуначни хлябове, момчето-вестникарче, викащо до самозабрава „Вичир-ня-я красная газета“, кавказката пътека с Лермонтов, препускащ на кон, Ниагарският водопад, ангел, бавно литнал заедно с облак; стадо катерички, което преплуваше реката, където се беше отразил облакът с плуващия в синевата лермонтовски ангел.
Тя се спираше и настъпваше пауза, сякаш утро в манастирската градина след удар на камбана, и заедно с паузата светът се спираше, както на кръстовището на Невски и „Садовая“, където стегнатият милиционер със своето скулесто киргизко лице спираше транспорта, за да пропусне тълпата на детската градина и величествената ермитажна старица, приличаща на Рембранд, облякъл женски дрехи.
А паузата продължаваше и светът стоеше на кръстовището, очаквайки още незапочналата фраза, която трябваше да започне изведнъж като дъгата след дъжд, съставена от чисти детски боички, измити от капките на юлския дъжд.
Тя произнасяше тази фраза тихо-тихо, сякаш ми доверяваше тайната, нашепвайки ми живите имена, с които са били назовани дърветата и зверовете от изведнъж проговорилият неандерталец, научил се за първи път да събира думи от звуците.
Словото се превръщаше в хермелин, в пъстърва, в носорог, в скала, в очите на Сикстинската мадона, в смеещата се уста на Дикенс, в камъните на каземата, където в своя предсмъртен час народоволецът Кибалчич е чертал апарата, способен да откъсне хората от Земята.
Какво още беше словото, което произнасяше тя?
То беше ти, читателю, и аз, вече затворен във фразата, като във Вселена, във фразата-свят, където току-що изцвили кон и се чу звън на чупещ леда ручей. Словото се превърна във върба, в мълния, в усмивката на дивака, в кораба на Одисей сред скалоподобни вълни и сладкогласи скали, и изведнъж то стана женска ръка и ръката се протегна до Сириус и до палеозойските морета като песен, където вместо мелодия бушуваха планини, събудени от земетресение.
Аз пишех романа с нейна помощ и ми се струваше, че вместо от електрическата лампа, страницата се осветява от луната, която Офелия държи в своите пръсти, напукани от чистене на картофи и от пране на бельото на Коля.
Словото се превръщаше в Коля, в центрофуга, в роял, по клавишите на който пробягват пръстите на Салиери, в северно сияние, в рязанските полета, в бузите на Ноздрев и в челото на Бетховен, в трагическа пеперуда, в звезда, в светлината, която още не е дошла до нас.
И ето словото се превръща в обрасло с блатна леща блато, където, потъвайки в ръждивата тиня, граничарите преследват — кого мислите? — Артемий Фьодорович, принуден най на края да смени Ленинград с някакъв град на уютната Европа, за да стане там собственик на кабаре, или автор на детективски романи, прикрит зад ефектно звучащ псевдоним: княз Одоевский или граф Лански.
Словото беше редом с граничарите, промъкващи се през бодливите храсти, за да изправят Артемий Фьодорович на очна ставка с миналото, да го лишат от възможността да стане княз Одоевский или граф Лански и да слуша негърски джаз в собствения си ресторант.
А след това словото потъваше в суетнята на градския ден, във влажната тъмнина на есенната нощ, в селското утро с вик на петел и свирка на пастир и дали не се носеше с влака Москва — Владивосток, Владивосток — Москва край железопътната спирка Ерофей Павлович и гара Зима, отнасяйки със себе си пасажерите, техните куфари и сънища, прозрачните води на Вайкал, вмирисаното на мазут пространство, намотано на колелата на спалните вагони.
Не се ли издигаше то над покрития с кора аил заедно с извивките на дима, а после не се ли превръщаше в стъпката на раванлия кон, в предсмъртния стон на негър и в линчуващата тълпа в Алабама, в звъна на млечната струя, удряща в дъното на менчето, в палитрата на Матис и Сарян, където боите не бяха изстискани от тубичка, а от клонки и треви, покрити с роса, във вика на бухала, в устните на детето, в скока на заека, в снежния връх на сипея, в бърборенето на водата, в симфония, изпълнявана от кълвачи, авлиги и славеи под ръководството на диригент, открил филиал на Ленинградската филхармония в задушната гора?
Словото се обличаше в душата на Хлебников и в жизнерадостното тяло на Торо, за да разбере езика на природата, да слуша гласа на зверовете и да разбира мълчанието на рибите. А след това отново ставаше слово и се сливаше с облака, с прозореца, с облика на Офелия, с нейното озадачено лице, тревожно погледнало часовника, който беше забравила да навие. И ето тя започва да навива часовника с двата дълги мраморни пръста на богиня, с такъв вид, сякаш заедно с нейния часовник беше спряло самото време, за което беше размишлявал Айнщайн и гадал Омир, слушайки монотонния шум на морските вълни и сухопътните битки.
И ето вече часовникът вървеше на ръката й и на ръцете на всички жени на Земята, бързащи на среща със случая, с човека или с мълнията, с тази неизвестност, с която започва всяка нова крачка, година, час или ден.
Часовникът вървеше и за да провери дали върви, Офелия го вдигна към ухото си и в същия миг до нейното същество достигна плясъкът на вълната, дотърколила се от мезозойската ера до нас и побягнала по-нататък, там, където нас вече няма да ни има.
Преди да започне новата фраза, тя беше успяла да отиде до дъщерята на Минос Ариадна, когато тя даваше на Тезей меча и кълбото с конци, за да не се обърка в лабиринта, а после беше успяла да прелети заедно със слънчевата светлина през нощта, описана от Тютчев, и да обхване цялото земно кълбо.
Часовникът вървеше на нейната антична ръка, малък дамски часовник, купен от Коля на черно на Ситния пазар за рождения й ден. Дали имаше такъв ден, когато се е родила тя? Нима тя не беше съществувала тогава, когато Наполеон водеше своите войски към Москва или в това черно утро, когато Пушкин пътуваше към Черная речка в съдбовната карета?
Нали Офелия освен всичко друго олицетворяваше мисълта, бурята от страсти и въображение, проникващо през телата като рентгенов лъч.
Тя произнасяше думите и те ме отнасяха, а заедно с мен и теб, читателю, в лабораторията на Пастьор да мия епруветки, в прериите на Майн Рид, на листа хартия, по който бърза гъшето перо, стиснато в нервните пръсти на Едгар По, в приемната на всерусийския старейшина Калинин, в доменния цех, в новия светъл като утро басейн, където измиват от себе си въглищния прах миньорите, в самолета на Водопянов и в дилижанса на Брет-Харт, в калужката къщичка на Циолковски, в аудиторията, където Шредингер пише на дъската формулата, способна да обхване трепета на развещественото вещество, в детската количка и в кратера на вулкан.
Тя превръщаше мисълта в магията на заклинанието на магьосник, в шепота на Достоевски, в грохота на
