Каликст организираха състезание на червеи по мостчето.
— Следете внимателно плувките! — викна отговорникът.
Ние за следене си следяхме плувките, обаче нищо особено не се случваше. После изведнъж Полен изпищя, дръпна своя прът и на куката се беше закачила риба.
— Риба! — извика Полен. — Мамичко!
След това захвърли въдицата си и тя падна върху скалите. Отговорникът потърка с ръка бузите си, вгледа се в плачещия Полен и каза:
— Чакайте ме тук, ще отида да прибера въдицата на това … непохватно момче.
Отговорникът се спусна по скалите, пък то е опасно, понеже много се хлъзга, но всичко мина добре. Станаха разправии само когато Крепен също понечи да се спусне, за да помогне на отговорника, и цопна във водата, обаче отговорникът го извади оттам. Отговорникът така се развика, че в далечината по плажа наставаха сума хора и започнаха да гледат към нас. Когато отговорникът върна въдицата на Полен, рибата се беше откачила от куката. Полен най се зарадва, задето и червеят беше изчезнал. Полен нямаше нищо против да продължи да лови риба, стига само да не му слагат червей на куката.
Първата риба я хвана Галбер. Въобще на Галбер му вървеше тоя ден — неговият червей беше спечелил състезанието, а ето че успя да хване и риба. Всички отидохме да я видим. Рибата му не беше много голяма, обаче Галбер пак беше горд с нея и отговорникът го похвали. После Галбер каза, че приключва — щом си е хванал рибата, — излетна се на мостчето и заспа. Ловя се на бас, че не можете позна кой хвана втората риба! Аз! Жестока риба! Направо страхотна! Беше съвсем малко по-мъничка от рибата на Галбер, обаче си я биваше. Само стана гадно, дето отговорникът се нарани с куката, като я откачаше (чудна работа, просто бях готов да се закълна, че накрая ще му се случи нещо такова). Сигурно затова отговорникът заяви, че е време да се прибираме. Атаназ и Бертен запротестираха, понеже още не бяха успели да си разплетат влакната.
Като давахме рибите на готвача, малко бяхме притеснени, понеже сигурно не ще да са съвсем достатъчни две риби, когато правиш супа за цял лагер. Готвачът обаче започна да се кикоти, каза ни, че всичко било наред и тъкмо това му трябвало. И за награда ни даде бисквити.
Голяма работа е тоя готвач! Супата беше чудесна и господин Рато дори извика:
— За група „Тигрово око“ — хип, хип …
— Ура! — викнаха всички, а и ние с тях, защото наистина се чувствувахме горди.
После аз питах готвача как е станало тъй, че рибите в супата бяха толкова много и толкова големи. Тогава готвачът започна да се кикоти и ми обясни, че рибите набъбвали, когато се разварят. И понеже е добричък, даде ми една филия с конфитюр.
Ваканцията свършва, всички трябва да отпътуват от лагера. Разбира се, това е тъжно, но децата се утешават, като си мислят колко щастливи ще бъдат родителите им да ги видят отново. Преди отпътуването в Синия лагер бе организирана голяма прощална вечер. Всяка група показа способностите на своите членове: групата на Никола закри празника, построявайки се в пирамида като истинска акробатическа трупа. На върха на пирамидата едно от момчетата размаха флага на група „Тигрово око“ и всички на висок глас изрекоха паролата на групата: „Смелост!“
И наистина по време на прощаването всички те проявиха смелост с изключение на Полен, който плачеше и викаше, че искал да остане в лагера.
СПОМЕНИ ОТ ВАКАНЦИЯТА
Току-що се върнах от ваканцията; бях в един детски лагер и прекарах много хубаво. Когато пристигнахме с влака на гарата, там ни чакаха всички татковци и всички майки. Беше направо страхотия: всичко живо викаше, едни плачеха, защото още не бяха открили майките и татковците си, други се смееха, понеже ги бяха открили, груповите отговорници ни свиреха да не объркваме редиците, служителите на гарата свиреха, за да накарат груповите отговорници да престанат да свирят, понеже имаше опасност влаковете да тръгнат. Изведнъж видях татко и мама и тогава стана толкова хубаво, че не мога да ви го опиша. Хвърлих се в прегръдките на мама, после се хвърлих в прегръдките на татко, разцелувахме се и те ми казаха, че съм пораснал, че много съм почернял. На мама очите й бяха мокри, татко се смееше тихичко и мънкаше „брей, брей“, и ме галеше по косата. Аз започнах да им разказвам как съм си прекарал ваканцията и тръгнахме да излизаме от гарата, а татко ми изгуби куфара.
Бях много щастлив, като се прибрах в къщи, у дома мирише много хубаво и там е моята стая с всичките ми играчки. Мама отиде да приготви обяда и беше адски щуро, защото в лагера ни хранеха добре, обаче мама готви най-хубаво и даже като сбърка някой сладкиш, той е по-вкусен от всичко, което сте яли някога — Татко седна в едно кресло и си разтвори вестника, а аз го попитах:
— Ами сега какво да правя?
— Че отде да знам — отвърна татко, — сигурно си уморен от пътуването, иди в стаята си да си починеш.
— Ама аз не съм уморен — казах аз.
— Тогава иди да си играеш — рече татко.
— С кого? — попитах аз.
— Е как с кого, що за въпрос! — каза татко. — Предполагам: с никого.
— Аз не мога да си играя сам — рекох аз. — Не е честно, в лагера бяхме сума ти приятели и винаги имаше какво да правим.
Тогава татко пусна вестника на коленете си, смръщи очи и ми каза:
— Тук не се намираш в лагер и ще ми доставиш удоволствието да отидеш да си играеш сам!
Тогава аз се разплаках, мама дотича от кухнята и каза:
— Добре започваме.
После ме успокои, каза ми да изляза в градината да си поиграя, докато стане обедът, или да поканя например Мари-Едвиж, която също се била прибрала от почивка. Тогава излязох тичешком, а мама започна да разговаря с татко. Мисля, че говореха за мен — много са доволни, дето се върнах. Мари-Едвиж е дъщеря на господин и госпожа Куртьоплак, нашите съседи. Господин Куртьоплак е управител на щанда за обувки в магазин „Пти Епар-нян“, на третия етаж, и често се карат с татко. Мари-Едвиж обаче е страхотна, въпреки че е момиче. Извадих голям късмет, защото, като излязох в нашата градина, видях Мари-Едвиж да си играе в тяхната.
— Здравей, Мари-Едвиж — рекох аз, — ще дойдеш ли тук да си поиграем заедно?
— Да — отвърна Мари-Едвиж и мина през една дупка в плета, която нито татко, нито господин Куртьоплак искат да оправят, понеже и двамата твърдят, че се намирала в градината на другия.
За последен път бях виждал Мари-Едвиж преди ваканцията и оттогава тя цялата е почерняла и е много хубава, понеже е със съвсем сини очи и със съвсем руса коса. Не, сериозно — макар да е момиче, Мари- Едвиж е страхотна.
— Добре ли изкара ваканцията? — попита ме Мари-Едвиж.
— Страхотно! — отвърнах аз. — Бях в един лагер, деляха ни на групи, моята беше най-добрата, казваше се „Тигрово око“ и аз й бях отговорник.
— Аз мислех, че отговорниците трябва да бъдат големи — рече Мари-Едвиж.
— Да де — рекох аз, — аз всъщност бях помощник на отговорника и той нищо не правеше, без да ме пита. Общо взето, аз командувах.
— А в лагера имаше ли момичета? — попита ме Мари-Едвиж.
— Ами! — отвърнах аз. — Къде ти, беше много опасно за момичета. Правехме страхотни неща и даже се наложи да спася двама, които щяха да се удавят.
— Разправяш смехории — каза Мари-Едвиж.
— Как така смехории? — извиках аз. — Даже не бяха двама, а трима, пропуснах един. Освен това, като отидохме на риболов, аз спечелих състезанието и хванах една ей такава риба!
Тук разперих ръце, колкото можех, а Мари-Едвиж започна да се киска, сякаш не ми вярваше. Това никак не ми хареса; тъй де, с тия момичета не може да се говори. Тогава аз й разправих как помогнах на полицията да открие един крадец, който се беше скрил в лагера, и как плувах чак до фара и обратно, и как всички ужасно се безпокояха, обаче на връщане ме поздравиха и казаха, че съм същински шампион.
