Като свихме зад ъгъла на улицата, Алсест измъкна от джоба си грамадна пура.
— Гледай — рече той, — истинска е, не е шоколадова!
То ясно, че не беше шоколадова, ако беше, Алсест нямаше изобщо да ми я показва, ами вече щеше да я е изял.
Аз бях малко разочарован, нали Алсест спомена нещо за веселба.
— Какво ще я правим тая пура? — попитах аз.
— Как какво! — отвърна Алсест. — Ще я изпушим, да му се не види!
Не бях убеден, че ще е много умно да изпушим пурата, пък и ми се струваше, че това не би допаднало на мама и татко, обаче Алсест ме попита дали татко и мама са ми забранили да пуша пури. Размислих и трябва да призная, че татко и мама са ми забранили да драскам рисунки по стените на стаята си, да се обаждам на масата, когато имаме гости, ако не ме питат, да пълня ваната, за да си играя с корабчето, да ям сладкиши преди вечеря, да тряскам вратите, да си човъркам носа и да говоря неприлични думички — татко и мама обаче никога не са ми забранявали да пуша пури.
— Видя ли? — каза Алсест. — Във всички случаи, за да не стане гадно, ще се скрием някъде да си пушим спокойно.
Аз предложих да отидем в запустелия двор, близо до вкъщи. Татко не стъпва там. Алсест одобри хрумването и тъкмо се канехме да се проврем през оградата, когато Алсест се плесна по челото.
— Имаш ли огънче? — попита ме той и аз казах, че нямам.
— Ха сега де — рече Алсест, — ами как ще запалим пурата? Предложих да поискаме огънче от някой чичко на улицата, виждал съм как го прави татко, много е забавно — чичкото винаги се опитва да щракне със запалката си, но вятърът му пречи, той дава цигарата си на татко, татко притиска цигарата си до цигарата на чичкото, която се смачква, и на чичкото не му става много приятно. Алсест обаче заяви, че ми хлопа дъската и че никой чичко няма да ни даде огънче, защото сме много малки. Жалко, щеше да е адски хубаво да сплескаме цигарата на някой чичко с нашата грамадна пура.
— Да отидем да купим кибрит от някоя тютюнопродавница?
— предложих аз.
— Имаш ли пари? — попита Алсест. Аз казах, че можем да съберем двамата, както правим в края на учебната година, за да купим подарък на учителката.
Алсест се ядоса, каза, че от него била пурата и било редно аз да платя кибрита.
— Ти платил ли си пурата? — попитах аз.
— Не — отвърна Алсест, — открих я в чекмеджето на татковото писалище, а понеже татко не пуши пури, не губи нищо и изобщо няма да забележи, че пурата липсва.
— Щом ти не си платил пурата, няма защо аз да плащам кибрита — заявих аз. Накрая се навих да го купя, но само ако Алсест дойде с мен в тютюнопродавницата — малко се притеснявах да отида сам.
Влязохме в магазина и лелката вътре ни попита:
— Какво искате, сладурчета?
— Кибрит — казах аз.
— За татковците ние — каза Алсест, обаче това не беше много хитро от негова страна, защото лелката се усети, заяви, че не бива да си играем с кибрит, че няма да ни даде и че сме малки пакостници. Лично на мен по ми харесваше, когато с Алсест бяхме сладурчета.
Излязохме от тютюнопродавницата доста вкиснати. Трудно е да пушиш пури, като си малък!
— Един мой братовчед е скаут — каза ми Алсест. — Били го научили да пали огън, като трие парчета дърво. Ако бяхме скаути, щяхме да се уредим и да си изпушим пурата.
Не знаех, че скаутите ги учат на такива работи, ама човек не може да има вяра на всичко, което разправя Алсест. Пък и не съм виждал скаут да пуши пура.
— Писна ми от пурата ти — рекох аз на Алсест. — Прибирам се вкъщи.
— Аха — съгласи се Алсест, — и без това взех да огладнявам, а не искам да закъснявам за следобедната закуска, има баклава.
И изведнъж видяхме на земята, насред тротоара, кибритена кутия! Веднага я взехме и открихме вътре една клечка. Алсест така се възбуди, че чак забрави баклавата. А Алсест да забрави баклава — значи е адски възбуден!
— Бързо към запустелия двор! — извика Алсест.
Изтичахме и се промушихме през оградата, където липсва една дъска. В запустелия двор е много щуро, често ходим да си играем там. Има какво ли не: трева, кал, камъни, стари сандъци, консервени кутии, котки и — най-вече — цяла кола! Разбира се, колата е стара, без колела, без двигател и без врати, обаче ние страхотно се забавляваме в нея, викаме „бръм, бръм“, понякога си играем и на автобус — „дррънн“, потегляме, моля пътниците да изчакат следващата кола. Страхотно е!
— Ще пушим в колата — каза Алсест.
Влязохме вътре и когато седнахме, седалките издадоха един особен звук, също като креслото на дядо, дето баба не иска да го оправи, понеже й напомняло за дядо.
Алсест отхапа края на пурата и го изплю. Съобщи ми, че бил видял тоя номер в някакъв криминален филм. След това много внимавахме да не угасим клечката и се справихме отлично. Пурата си беше на Алсест и той почна — смучеше адски шумно и се вдигна сума ти пушек. Първия път Алсест се сепна, разкашля се и ми подаде пурата. Аз също вдъхнах и ще призная, че не ми се видя много вкусно и също се закашлях.
— Ама ти не умееш — каза Алсест, — гледай! Пушекът се изкарва през носа! Алсест взе пурата и се опита да си изкара пушека през носа, при което се закашля наистина здравата. Аз също се опитах и се получи по-добре, обаче от дима ми залютя на очите. Адски весело.
Подавахме си поред пурата и изведнъж Алсест каза:
— А бе нещо ми става, май вече не съм гладен.
Алсест беше жълт-зелен и му стана съвсем зле. Хвърлихме пурата, на мен ми се виеше свят и малко нещо ми се доплака.
— Отивам си при мама — заяви Алсест и тръгна, като се държеше за корема. Според мен тази вечер ще се размине с баклавата.
Аз също се прибрах у дома. Хич не ми беше добре. Татко си седеше в хола, пушеше си лулата, мама плетеше, а на мен ми прилоша. Мама много се разтревожи, попита какво ми е, аз казах, че е от дима, обаче не можах да й дообясня за пурата, защото пак ми прилоша.
— Видя ли — каза мама на татко, — откога ти разправям, че тази лула вони! И откакто пуших пура, татко вече не може да пуши лула вкъщи.
ПАЛЕЧКО
Учителката ни обясни, че директорът на училището ни напуска, щял да се пенсионира. За да отпразнуваме това, в училище гласим разни страхотни работи, както за раздаването на наградите: ще дойдат татковците и майките, ще сложим столове в голямата стая, кресла за директора и за учителите, гирлянди и подиум, върху който ще се изнася програмата. Както обикновено изнасянето ще бъде наша работа, на учениците.
Всеки клас подготвя по нещо. Най-големите ще правят гимнастически упражнения — ще се катерят едни върху други и който се покатери най-отгоре, ще размаха знаменце и всички ще ръкопляскат. Миналата година представиха същия номер за раздаването на наградите и беше адски щуро, макар че накрая не се получи със знаменцето, понеже изпопадаха, преди да го размахат. Класът над нас ще танцува. Ще се облекат всички като селяни, с дървени обувки. Ще се въртят в кръг и ще тропат по подиума с дървените обувки, обаче няма да размахват знаменца, а кърпички и ще викат „иху!“ И те направиха същия номер миналата година и не беше толкова хубаво колкото гимнастическото упражнение, обаче те поне не изпопадаха. Един клас ще изпее „Камбаните бият“, един стар възпитаник на училището ще произнесе слово и ще ни обясни, че мъдрите съвети на директора са го направили човек и секретар в кметството.
Ние обаче ще бъдем върхът! Учителката ни съобщи, че ще представим пиеса! Пиеса — също като в театрите и по телевизора на Клотер, понеже татко още не иска да си купим и ние.
Пиесата се казва „Палечко и Котаракът в чизми“, днес в училище ще направим първата репетиция, учителката трябва да ни каже кой коя роля ще играе. Жофроа за всеки случай дойде облечен като каубой —
