— Никола! — каза Анян.
— Не е вярно, гаден лъжец! — и вярно, не беше вярно, Рюфюс се беше обадил.
— Ти беше! Ти беше! Ти беше! — развика се Анян и се разплака.
— Оставаш наказан след часовете! — съобщи ми Бульона.
Тогава аз се разплаках, казах, че не е честно, че ще се махна от училището и че ще им е мъчно за мен.
— Не беше той, гос’дине, Анян каза „Бульона“! — извика Рюфюс.
— Аз не съм казвал „Бульона“! — извика Анян.
— Ти каза „Бульона“, чух те, като каза „Бульона“, именно „Бульона“!
— Добре, стига — каза Бульона, — всички сте наказани след часовете!
— Аз пък защо? — попита Алсест. — Аз не съм казвал „Бульона“!
— Не желая да чувам повече този смешен прякор, ясно ли е? — изкрещя Бульона, който май доста се беше изнервил.
— Няма да остана след часовете! — извика Анян, заплака, затъркаля се по земята, като хълцаше и отначало почервеня, а после посиня.
Почти всички в класа крещяха или плачеха, стори ми се, че и Бульона няма да се удържи, но тъкмо тогава влезе директорът.
— Какво става, Бул… господин Дюбон? — попита директорът.
— И аз не знам, господин директоре — отговори Бульона, — един тука се търкаля по земята, на друг му потича кръв от носа, щом отворя вратата, останалите се дерат, колкото глас имат, никога не съм виждал такова нещо! Никога!
Бульона си приглаждаше косата с ръка, а мустаците му мърдаха ли, мърдаха. На другия ден госпожицата се върна на работа, обаче Бульона отсъстваше.
Учителката беше доста нервна, когато влезе в класната стая.
— Господин инспекторът е на посещение в училището — съобщи ни тя, — надявам се да се държите прилично и да направите добро впечатление.
Ние обещахме да внимаваме, пък и учителката напразно се тревожи, нали почти винаги се държим прилично.
— Предупреждавам ви — каза учителката, — че това е нов инспектор, старият беше свикнал с вас, обаче се е пенсионирал…
После учителката ни даде сума ти напътствия, забрани ни да говорим, ако не ни питат, да се смеем без разрешението й, помоли ни да не оставяме по пода топчета като миналия път, когато инспекторът мина и се изтърси на земята, настоя Алсест да не яде, докато инспекторът е тук, и нареди на Клотер, който е най- слабият ученик в класа, да не се набива на очи. Питам се понякога дали учителката не ни мисли за палячовци. Ние обаче си я обичаме и й обещахме, каквото искаше. Учителката провери дали класната стая и ние самите сме съвсем чисти и заяви, че класната стая е по-чиста отколкото някои от нас. После помоли Анян, който е първенец на класа и неин любимец, да сипе мастило в мастилниците, да не би инспекторът да реши да правим диктовка. Анян взе голямото шише с мастило и тъкмо се канеше да напълни мастилниците на първия чин, където седят Сирил и Жоашен, когато някой извика: „Инспекторът идва!“ Анян така се изплаши, че заля целия чин с мастило. Беше шега, инспекторът не беше дошъл и учителката много се ядоса.
— Видях ви, Клотер — каза тя. — Тази глупава лудория беше ваше дело. Идете в ъгъла!
Клотер се разплака, заяви, че ако го накажат да стои в ъгъла, ще се набива на очи, инспекторът ще го изпита, а той не знае нищичко и ще се разплаче, освен това не било шега, наистина бил видял инспектора да прекосява двора заедно с директора — и понеже това бе самата истина, учителката каза, че този път ще му се размине. За беля обаче първият чин беше цял в мастило и учителката нареди да го преместим отзад, та да не се вижда. Всички се хванахме с тая работа, не беше леко, сума ти чинове трябваше да се разместят и страхотно се забавлявахме — и инспекторът влезе заедно с директора.
Нямаше нужда да ставаме, и така бяхме прави и не знам кой се учуди повече.
— Тези са малките, не… не са много дисциплинирани — каза директорът.
— Виждам — каза инспекторът, — седнете, деца. Всички седнахме, ама, понеже бяхме извъртели чина им, за да го преместим, Сирил и Жоашен бяха с гръб към дъската. Инспекторът изгледа учителката и я попита дали тези двама ученици винаги седят така. Учителката съвсем приличаше на Клотер, когато го изпитват, само дето не се разплака.
— Имахме малка неприятност… — обясни тя. Инспекторът май не остана доволен — беше с дебели вежди, току над самите му очи.
— Човек трябва да проявява повече твърдост — каза той. — Хайде, деца, поставете чина на мястото му.
Всички скочихме и инспекторът се развика:
— Не всички, само вие двамата!
Сирил и Жоашен обърнаха чина и седнаха. Инспекторът се засмя и се подпря с двете си ръце върху чина.
— Така — рече той, — и какво правехте, преди да дойда?
— Местехме чина — отговори Сирил.
— Престанете с този чин! — извика инспекторът, който май се беше поизнервил. — Всъщност за какво го местехте?
— Заради мастилото — каза Жоашен.
— Мастило ли? — попита инспекторът и погледна ръцете си, а те бяха целите сини.
Инспекторът въздъхна дълбоко и си изтри пръстите с носната си кърпа. Личеше си, че на инспектора, на учителката и на директора не им е до шеги. Решихме да се държим съвсем прилично.
— Явно имате известни проблеми с дисциплината — обърна се инспекторът към учителката, — в такива случаи е нужен простичък психологически подход.
Той ни се усмихна широко и отдалечи веждите от очите си.
— Деца, хайде да бъдем приятели. Не се бойте от мен, знам, че обичате да се забавлявате, аз също обичам да се посмея. Я кажете, знаете ли вица за двамата глухи? Единият попитал другия: „За риба ли си тръгнал?“ Другият отвърнал: „Не, тръгнал съм за риба.“ А първият рекъл: „А, аз си помислих, че си тръгнал за риба.“
Жалко, че учителката ни беше забранила да се смеем без разрешението й, защото направо се чудя как се удържахме. Довечера ще разправя този виц на татко, сто на сто ще се смее, сигурен съм, че не го знае. Инспекторът нямаше нужда от разрешение и си се смя на воля, обаче понеже целият клас кротуваше, намести обратно веждите си, изкашля се и каза:
— Е, стига шеги, на работа.
— Имахме урок за басните — обясни учителката, — за „Гарванът и лисицата“.
— Отлично, отлично — каза инспекторът, — ами продължавайте. Учителката се престори, че се колебае кого да вдигне от класа, после посочи Анян:
— Анян, кажете ни тази басня.
Инспекторът обаче вдигна ръка и попита учителката:
— Ще разрешите ли? После посочи Клотер.
— Вие там, в дъното, кажете наизуст баснята. Клотер зина и се разплака.
— Ама какво му става? — попита инспекторът.
Учителката помоли да извинят Клотер, бил много срамежлив — и изпитаха Рюфюс. Рюфюс е приятелче, татко му е полицай. Рюфюс каза, че не знаел баснята наизуст, обаче имал представа за какво става дума в нея и взе да обяснява, че това бил разказ за един гарван, който държал в човката си парче рокфор.
— Рокфор ли? — попита инспекторът, който май съвсем се беше смаял.
— Не — обади се Алсест, — камамбер.
— Дума да не става — каза Рюфюс, — гарванът няма как да държи камамбер в човката си, той е много
