изнервил.
Настанихме се. Аз седях на земята до Алсест. Алсест ми е приятел, много е дебел и все яде. Тъкмо беше загризал една филия с конфитюр и фотографът му каза да спре да яде, а Алсест отговори, че все пак трябвало да се храни.
— Махни тази филия! — викна учителката, която седеше точно зад Алсест. Алсест така се стресна, че изтърва филията върху ризата си.
— Ха така — рече Алсест и се зае да обира конфитюра с хляба.
Учителката каза, че оставало само едно — да сложат Алсест на последния ред, за да не се вижда петното върху ризата му.
— Йодес — нареди учителката, — отстъпете мястото си на вашия другар.
— Той не ми е никакъв другар — отговори Йодес, — няма да му отстъпя мястото си и нека да застане с гръб за снимката, така няма да се вижда нито петното, нито тлъстото му лице.
Учителката се ядоса и наказа Йодес да спрегне глагола: „Не бива да отказвам да отстъпя мястото си на другарче, което е изцапало ризата си с филия с конфитюр.“ Йодес не каза нищо, слезе от сандъка и тръгна към предната редица, а Алсест се запъти към последната. Получи се известна бъркотия, особено когато Йодес на Минаване покрай Алсест го перна по носа. Алсест се опита да ритне Йодес, обаче Йодес се дръпна — много е пъргав — и Анян отнесе ритника, за щастие там, където не носи очила. Въпреки това Анян започна да плаче и да крещи, че не виждал нищо, че никой не го обичал и искал да умре. Учителката го успокои, избърса му носа, среса го отново и наказа Алсест, който ще трябва да напише сто пъти: „Не бива да удрям другарче, което не ми е сторило нищо и носи очила.“
— Пада му се — рече Анян. Тогава учителката наказа и него да пише нещо. Анян толкова се смая, че дори не заплака. Учителката съвсем се развихри с наказанията, всичко живо вече имаше да пише по нещо сума ти пъти, обаче накрая тя ни заяви:
— Сега вече на всяка цена ще стоите мирни. Ако сте послушни, ще отменя всички наказания. Хайде, заемете хубава поза, хубаво се усмихнете и чичкото ще ни направи една хубава снимка! Не искахме да огорчаваме нашата учителка и се подчинихме. Всички се усмихнахме и заехме хубави пози.
Обаче нищо не излезе от скромния и скъп спомен за цял живот — фотографа вече го нямаше. Беше си тръгнал, без да се обади.
КАУБОИТЕ
Този следобед поканих приятелчетата на гости у дома да си играем на каубои. Всички си донесоха нещата. Рюфюс беше намъкнал полицейската униформа, дето му я подари татко му — с фуражка, белезници, револвер, палка и свирка; Йодес си беше сложил старата скаутска шапка, дето я е носил големият му брат, и колан със сума ти дървени патрони и с два калъфа, където бяха пъхнати страхотни револвери, а дръжките им бяха от същата кост като пудриерата, която татко купи на мама, след като се бяха скарали, понеже печеното беше препечено, а мама твърдеше, че е изгоряло, защото татко бил закъснял. Алсест се беше издокарал като индианец, имаше дървена томахавка и пера на главата и приличаше на дебело пиле; Жофроа пък, нали обича да се маскира и си има много богат татко, който му купува, каквото си поиска, пристигна облечен изцяло като каубой — с гащи от овча кожа, с кожена жилетка, с риза на квадрати, с голяма шапка, с пищови с капси и страхотни шпори с остри върхове. Аз пък имах черна маска — подариха ми я за карнавала, — бях си взел пушката със стрелички и си бях вързал около врата червена кърпа, така де, едно старо мамино шалче. Изглеждахме адски щуро! Излязохме в градината, след като мама каза, че ще ни извика за следобедната закуска.
— Тъй — рекох аз, — значи, аз съм добрият и имам бял кон, а вие сте лошите, ама накрая аз побеждавам.
Другите обаче не се навиха — ей това е тъпото, че като си играе човек сам, не е забавно, а ако не е сам, другите все нещо спорят.
— Защо пък да не съм аз добрият — каза Йодес — и от къде на къде аз да нямам също бял кон?
— С тази мутра не може ти да си добрият — заяви Алсест.
— Мълчи, индианецо, че ще те ритна по трътката! — отвърна Йодес, който е много силен и обича да удря приятелчетата по носовете, така че приказките му за трътката ме учудиха, ама вярно — Алсест приличаше на дебело пиле.
— Както и да е — каза Рюфюс, — аз обаче съм шерифът.
— Шерифът ли? — обади се Жофроа. — Ти къде си виждал шериф с фуражка, я не ме разсмивай!
На Рюфюс не му стана приятно — татко му е полицай.
— Татко ми носи фуражка — рече той — и никой не му се смее!
— Ако се появи в Тексас, облечен така, всичко живо ще се скъса от смях — каза Жофроа и Рюфюс му удари един шамар.
Тогава Жофроа извади единия си пищов от калъфа и каза:
— Ще съжаляваш, Джо!
Рюфюс пък му удари още един шамар и Жофроа седна на земята, като насочи пищова си и каза „бум“. Тогава Рюфюс притисна корема си с ръце, взе да се криви и падна, мълвейки:
— Ти ме уби, куче, но има кой да отмъсти за мен!
Аз си препусках из градината, като се плясках отзад, за да вървя по-бързо, а Йодес дойде при мен.
— Слизай от коня — рече той. — Този бял кон е мой!
— Няма пък — отвърнах му аз, — аз съм си у дома и белият кон си е мой. И Йодес ме перна по носа. Рюфюс засвири с полицейската си свирка.
— Ти си конекрадец — заяви той на Йодес, — а в Канзас Сити конекрадците ги бесим!
Тогава дотича Алсест и каза:
— Я чакай! Не можеш да го обесиш, шерифът съм аз!
— Откога бе, перушан? — попита го Рюфюс.
Алсест, който иначе не обича да се бие, стисна томахавката си и фрасна с дръжката Рюфюс по главата, а той изобщо не очакваше това. За щастие на главата му беше фуражката.
— Фуражката ми! Повреди ми фуражката! — развика се Рюфюс и погна Алсест, а аз пак си се разпрепусках из градината.
— Ей, момчета, чакайте! — рече Йодес. — Сетих се нещо. Ние ще бъдем добрите, Алсест ще бъде индианското племе, той се опитва да ни улови и накрая взима пленник, обаче ние пристигаме, освобождаваме пленника и Алсест е победен!
Всички се навихме, идеята беше много щура, обаче Алсест беше против.
— Защо аз да съм индианец? — каза Алсест.
— Защото имаш пера на главата, тъпчо! — отвърна му Жофроа. — Пък и ако не искаш, няма да играеш вече, така де, ама ха, ставаш досаден!
— А, щом е така, аз вече не играя — заяви Алсест и се уедини сърдит в едно ъгълче, за да изяде шоколадовата паста, която си носеше в джоба.
— Той трябва да играе — каза Йодес, — нямаме друг индианец, пък и ако не играе, ще го оскубя!
Алсест измънка, че можело и да се навие, но само ако накрая излезе добър индианец.
— Хубаво де, хубаво — съгласи се Жофроа, — ама си голям инат!
— А кой ще бъде пленник? — попитах аз.
— Ами Жофроа — рече Йодес, — ще го вържем за дървото с въжето за простиране.
— А бе ти в ред ли си? — попита Жофроа. — Защо аз? Не може аз да бъда пленник, аз съм най-добре облечен!
— Че какво толкоз? — отговори Йодес. — Ето, аз като си имам бял кон, да не би да отказвам да играя!
— Белият кон е мой! — казах аз.
Йодес се ядоса, заяви, че белият кон бил негов и че ако се опъвам, пак ще ме перне по носа.
— Опитай де! — рекох аз и той успя.
— Не мърдай, Оклахома Кид! — развика се Жофроа и взе да стреля на всички страни с пищовите.
Рюфюс свиреше с полицейската си свирка и нареждаше:
