— Йе, аз съм шерифът, йе, всички сте арестувани!
Алсест пък го цапардоса по фуражката с томахавката и му каза, че го взима пленник, Рюфюс се разсърди, защото свирката му падна в тревата, аз плачех и разправях на Йодес, че тук съм си у дома и че не искам да го видя повече; всичко живо крещеше, беше адски щуро, страхотна веселба. Татко излезе от къщи. Май не беше доволен.
— Е, деца, каква е тази врява, не можете ли да си играете по-кротко?
— Жофроа е виновен, господине, не иска да бъде пленник! — обясни Йодес.
— А мога ли да ти фрасна един? — попита Жофроа и те отново се сбиха, обаче татко ги разтърва.
— Хайде, деца — рече той, — сега ще ви покажа как трябва да се играе. Аз ще бъда пленник!
Ама как се зарадвахме всички! Страхотен е татко! Вързахме го за дървото с въжето за простиране и тъкмо бяхме приключили, когато господин Бледюр прескочи градинския плет.
Господин Бледюр е нашият съсед, той все се закача с татко. — И аз искам да играя, ще бъда червенокож! Стърчащия Бик!
— Разкарай се, Бледюр, никой не те е викал! Господин Бледюр беше невероятен, застана пред татко със скръстени ръце и каза:
— Бледоликият да не дава воля на езика си! Татко здравата напираше да се отскубне от дървото, а господин Бледюр взе да танцува около него и да надава бойни викове. На нас много ни се щеше да постоим и да погледаме как татко и господин Бледюр се забавляват и се правят на палячовци, обаче нямаше начин — мама ни извика за следобедната закуска, а след това отидохме в моята стая да си играем с електрическото влакче. Аз пък не знаех, че татко толкова обичал да си играе на каубои. Когато слязохме вечерта, господин Бледюр отдавна си беше отишъл, а татко още беше завързан за дървото, викаше и се кривеше.
Много е щуро човек да може да се забавлява така самичък!
БУЛЬОНА
Днес учителката отсъстваше. Бяхме се строили в двора, за да влезем в училището, обаче възпитателят ни каза:
— Вашата учителка е болна днес.
После възпитателят господин Дюбон ни отведе в класната стая. Ние го наричаме Бульона — разбира се, когато го няма. Наричаме го така, защото все повтаря: „Погледнете ме в очите“, а нали на кръгчетата мазнина в бульона им викат очи. И на мен в началото не ми стана ясно, обясниха ми го едни от горните класове. Бульона има големи мустаци, наказва често и с него шега не бива. Затова хич не ни беше приятно, че тъкмо той ще ни възпитава, обаче за щастие в класната стая той ни каза:
— Не мога да остана с вас, имам работа с господин директора, а сега ме погледнете в очите и ми обещайте да бъдете послушни.
Де що имахме очи, вторачихме ги в неговите и му обещахме. Впрочем ние и така сме си сравнително послушни.
Бульона обаче май ни нямаше доверие и попита кой е отличникът на класа.
— Аз, господине! — заяви гордо Анян.
Вярно, Анян е първенец на класа и любимец на учителката, не го обичаме много, ама не можем да го бием толкова често, колкото ни се иска, понеже е с очила.
— Добре — каза Бульона, — ела да седнеш на учителското място, ще надзираваш другарчетата си. От време на време ще идвам да ви проверявам. Преговорете си уроците.
Доволен и щастлив, Анян се настани зад катедрата на учителката, а Бульона излезе.
— Тъй — рече Анян, — сега трябваше да имаме аритметика, извадете си тетрадките, ще решим една задача.
— А бе ти луд ли си? — попита го Клотер.
— Млъкнете, Клотер! — извика Анян, който явно наистина се мислеше за учителка.
— Я ела да ми го кажеш тука, ако си мъж! — каза Клотер, а вратата на класната стая се отвори и влезе Бульона, който беше адски доволен.
— Аха! — възкликна той. — Стоях зад вратата и ви слушах. Я, вие там, погледнете ме в очите!
Клотер погледна, обаче това, което видя, май не му хареса.
— Ще ми спретнете глагола: „Не бива да бъда груб с другарче, което е поставено да ме надзирава и иска да ме накара да решавам задачи по аритметика.“
След тия думи Бульона излезе, но обеща, че пак ще дойде.
Жоашен предложи да дебне на вратата дали ще се появи възпитателят и всички се съгласихме, освен Анян, който викаше:
— Жоашен, върнете се на мястото си! Жоашен се изплези на Анян, седна пред вратата и долепи око до ключалката.
— Никой ли няма, Жоашен? — попита Клотер.
Жоашен отговори, че не вижда нищо. Тогава Клотер се изправи и каза, че ще накара Анян да си изяде учебника по аритметика, което не беше лошо като идея, обаче Анян беше против и се развика:
— Няма! Аз съм с очила!
— Ще изядеш и тях! — каза Клотер, който твърдо държеше Анян да изяде нещо.
Жофроа пък забеляза, че няма смисъл да си губим времето с глупости, по-добре да си поиграем с топката.
— Ами задачите? — попита Анян, който явно не беше доволен, обаче ние не му обърнахме внимание, а взехме да си правим пасове, а то е адски щуро между чиновете.
Като порасна, ще си купя класна стая и все в нея ще си играя.
После чухме вик и видяхме Жоашен да седи на земята и да се държи за носа. Бульона тъкмо беше отворил вратата, Жоашен не го видял да идва.
— Какво ти е? — попита смаян Бульона, обаче Жоашен не отговори, само викаше „олеле, олеле“, така че Бульона го взе на ръце и го изнесе. Ние прибрахме топката и си седнахме по местата.
Когато Бульона се върна, доведе Жоашен с подут нос и ни каза, че му е омръзнало да се разправя с нас и че ако продължаваме, лошо ни се пише.
— Защо не последвате примера на вашето другарче Анян? Вижте го колко е послушен — завърши Бульона и излезе.
Попитахме Жоашен какво му се е случило и той ни обясни, че от взиране през ключалката бил заспал.
— Един фермер отива на панаир — каза Анян — и в кошницата си носи двайсет и осем яйца по петстотин франка дузината…
— Тоя номер с носа стана заради тебе — прекъсна го Жоашен.
— Тъй, ами! — каза Клотер. — Ще го накараме да изяде и учебника по аритметика, и фермера, и яйцата, и очилата!
Тогава Анян се разплака, каза ни, че сме лоши, че ще ни обади на родителите си и че ще ни изключат от училището, а Бульона отвори вратата. Всички си седяхме по местата и мълчахме и Бульона изгледа Анян, който плачеше самичък на учителската катедра.
— Какво става сега — възкликна Бульона, — и вие ли нарушавате дисциплината? Да ме подлудите ли искате? Колкото пъти вляза, все някой се прави на шут! Я всички ме погледнете в очите! Ако още веднъж вляза и видя, че нещо не е наред, мислете му!
И излезе отново. Ние си казахме, че тоя път не бива да се правим на тарикати, защото ядоса ли се възпитателят, чакат ни наказания. Седяхме мирни, чуваше се само подсмърчането на Анян и дъвченето на Алсест, едно приятелче, дето все яде. После откъм вратата се разнесе шумолене. Видяхме как бравата помръдна и вратата взе да се отваря бавно, със скърцане. Всички гледахме натам, почти не дишахме, даже Алсест спря да дъвче. И изведнъж някой извика:
— Бульона!
Вратата се отвори докрай и влезе Бульона, целият червен.
— Кой се обади? — попита той.
